Последна редакция: 18-01-2015

Кръгът “Нова Магнаура” обединява хора, които са решили да насочат житейската си активност към следната глобална цел:

предпазване на хората от заблуждения.

Ироничната усмивка е безусловно първата реакция, която едно подобно намерение може да предизвика. Веднага след това естествено би се появил и паралелът с Дон Кихот. Хората от Кръга са готови да приемат с разбиране подобно отношение.

Една втора реакция би могла да се изрази в поставянето на въпроси. Част от тях могат да се дефинират по следния начин:

• След като още от най-стари времена много мислители са предприемали непрекъснати опити да предпазват човечеството от заблуждения, то защо и понастоящем има много хора, които дори не могат да разпознаят заблуждението – и своето, и чуждото?

• Съществуват ли някакви организирани прояви на интереси, които мотивират определени (по принцип, малки) групи хора да въвеждат в заблуждения други (по принцип, големи) групи хора?

• Ако съвременните общества не разполагат с надеждни институционални механизми за предпазване от заблуждения, то имат ли шанс отделни инициативни групи да осъществяват успешни стъпки по посока на изграждането на подобни механизми?

• Представлява ли склонността към въвеждане в заблуждение неотстраним дефект на човешката природа?

• Може ли да се предложи работеща дефиниция на понятието “заблуждение”?

• Не е ли самата идея за “предпазване на хората от заблуждения” някаква фундаментална заблуда?

Една друга група въпроси могат да се дефинират приблизително така:

• Какви хора съставляват Кръга “Нова Магнаура”?

• Представлява ли Кръгът някакво затворено общество?

• Обвързани ли са хората от Кръга с някакви други организации – партии, вероизповедания, бизнес-групи, университети и прочее?

• Какви подходи възнамеряват да използват членовете на Кръга във връзка с “предпазването на хората от заблуждения”?

• Защо хората от Кръга са нарекли обществото си “Нова Магнаура”?

Част от въпросите от първата група ще получат отговор, или поне някакъв задоволителен коментар, след известен подготвителен период. Той е необходим, за да могат да бъдат сондирани и обобщени съответните мнения на представително голям кръг хора.

Колкото до останалите въпроси, следващият надолу текст дава отговори, които трябва да се тълкуват само като ориентири в най-общ план.

Членовете на Кръга приемат всяка една активна дейност по посока на предпазването на хората от заблуждения като висша проява на морал. Те считат, че съвременните общества не осигуряват за своите граждани достатъчно гаранции срещу заблуда и поради тази причина тези общества не са морални в необходимата степен. Особена вина за това положение на нещата носят преди всичко съсловията на учените и учителите, на политиците и журналистите, на религиозните дейци, хората на изкуството и търговците.

Някои от тези съсловия, например политиците, открито декларират, че тяхната работа е мръсна. И с това приканват обществата не само да свикват с мисълта, че ще бъдат заблуждавани, но и предварително да се отнасят с търпимост към нечистата политическа дейност. За търговците се знае, че още от времето на гръцката античност имат, според легендите, заедно с лъжците и крадците един и същ бог (Хермес), който с общото си покровителство вероятно е подсказвал недвусмислено за някакви интимно присъщи връзки между тези гилдии. А като добавка – в качеството си и на вестоносец на Олимпийските богове – неминуемо е придавал и определена законност и официалност на практиката по въвеждане в заблуждение. Колкото до хората на изкуството – при тях отдавна е прието за нормално да получават аплаузи в съответствие със степента на своето майсторство при въвеждането в заблуждение. Така наречената художествена измислица е тяхно лицензирано за вечни времена авторско право, поради което едва ли днес е силен споменът за това, че Платон е протестирал с всичкия патос, на който е бил способен, примерно, срещу актьорите, които развращават младежта като показват от сцената как някой може да се прави на такъв, какъвто не е в действителност.

Остават обаче учените и учителите, журналистите и религиозните дейци. Те всички са сложили на гърдите си табелки с надпис: “Ние обучаваме, информираме и възпитаваме!” И тук веднага възниква въпросът: “Ако това е така, то защо заблудените по света са толкова необозримо много?” Повече от очевидно е, че подобно положение не би могло да съществува, ако обучаващите, информиращите и възпитаващите не вършеха работата си лошо, а в определени случаи – и като откровено вредителство. И ако за журналистите може да се формулира някакво извинение (те са вечно в състояние на някакъв недостиг на време и вероятно поради това често заливат хората с полуистини), то какво да се каже за учените, учителите и религиозните активисти? И те ли бързат?

Когато един проблем е толкова голям, че обхваща практически целокупната човешка дейност (а заблужденията са като метастази – има ги навсякъде), то е много трудно да се посочи мястото, от което следва да се потегли в неговото разглеждане. Единственото успокоително положение в случаи като този се свежда до това, че поради естествената капилярна връзка между всички части на пространството на заблужденията практически няма голямо значение откъде ще се тръгне – при добър вървеж може да се стигне до всяко реално или мислимо заблуждение.

Членовете на Кръга “Нова Магнаура” приемат, че могат да положат като пряка причина за епидемичното разпространение на заблужденията интелектуалната човешка леност – и по-специално онази леност, която възприема себе си като нормалност. От тази комбинация произтича наивната представа, че, примерно, високият професионализъм в една единствена област, дори и когато е съчетан с катастрофална неосведоменост в голям брой други области, представлява висока интелигентност. От все същата комбинация произтича и незаинтересоваността на повечето хора по отношение на рафинираните механизми за неморално манипулиране на чуждата психика от страна на всевъзможни социални мошеници, които – съзнателно или не – преследват една и съща цел: непрекъснато да се поддържа достатъчно голям броят на хората със силно ограничен кръгозор, а измежду тях – особено броят на онези, които не съзнават измеренията на ограничеността си.

Членовете на Кръга не приемат като нормално явление прахосването на гигантски количества социална енергия за най-разнообразни дейности по инфилтрирането в съзнанието на милиони хора на безсмислени, недоказани, парадоксални и откровено неверни твърдения, след като впоследствие би трябвало да се употребят (ако това изобщо би било възможно) многократно по-големи усилия за интелектуална санитарна дейност.

Членовете на Кръга предполагат, че един от централните проблеми, с който те ще се сблъскат, ще бъде проблемът около отсъствието у хората на мотивация за акумулиране на повече знания. Защото е повече от ясно, че концентрацията на заблужденията е максимална там, където няма достатъчно знание. Разбира се, може да се посочи, че въпросният проблем, както и придружаващата го констатация, са познати. Практически, те са декор на всичко, което се разиграва в едно училище – огромни маси млади хора осъществяват някакви контакти с някакви по-възрастни хора, които (средноаритметично) успяват да им вдъхнат само някакви най-най-слаби мотиви за учене.

(Забележка в скоби. Нека в противовес веднага бъде забелязано, че подобна ситуация няма да бъде открита, примерно, в една банка. Нещо повече, със сигурност няма да бъде открита в нито една банка! Светът на банките е свят на изключително висока мотивация. А колкото до това, че от време на време някой отделен млад човек в някое отделно училище ще покаже някаква сериозна заинтересованост в трупането на знания – това далеч не ще промени основната тъжна констатация. Защото дори в един момент всички училища по света да се окажат закрити, такъв човек ще успее да натрупа знания. И, може би, ще отиде да работи, пак само примерно, в някоя банка. И ще трупа капитали. Всякакви – в това число и знания в качеството им на капитали. Докато в същото време другите ще трупат заблуждения.)

В условията на едни либерализирали се в значителна степен общества изглежда буквално немислимо някой да бъде заставен да учи. (Впрочем, далеч преди светът да се окаже завладян от последните вълни на философски и политически либерализъм, българите са открили, че насила може да се вземе, но насила не може да се даде, след което са закрепили тази своя находка в изрична поговорка. Със сигурност същото са сторили и други народи.) Един от най-негативните рецидиви на либерализма се изразява в следното: опияняващото чувство от дòсега до свободата практически предхожда формирането на какъвто и да било предохранителен усет за капаните, които тя поставя. А един от тези капани се свежда до възможността по собствена воля да се остане в плен на всевъзможни заблуждения. Ето защо изглежда напълно естествено и изключително морално да се положи, че хората трябва да бъдат обучавани на здравословно за тях поведение в условията на свобода. На онези, които са полегнали върху крилете на мисълта, че свободата сама дава всичко необходимо за техния просперитет, им предстои да изпият много горчиви чаши на разочарование, когато прозрат това свое генерално заблуждение. В такава обстановка своеобразни тъжни щастливци са тези, които никога не доживяват до подобни разкрития.

Един от големите проблеми, с който дейността на Кръга неминуемо ще се сблъска, е свързан с въпроса за подхода при осъществяването на идеята за предпазване от заблуждения. Тук няма някакъв богат избор – могат да се ползват единствено инструментите на просветителството. Безусловно, може да се възрази, че тези инструменти са доказали през вековете своята твърде слаба ефективност. Независимо от това обаче, човечеството не е открило по-добри. Точно поради това правото да се изваждат на светло практикуваните технологии за въвеждане в заблуждения прекратява своето действие там, където започва правото на всеки да не допусне резултатите от каквато и да било подобна просветителска активност да попаднат в неговия личен свят. Освен това, не трябва да се забравя, че като цяло хората обичат своите заблуждения (колкото и абсурдно да изглежда това). Затова те ги охраняват твърде ревниво и от най-малката опасност, която ги застрашава. Все поради тази причина членовете на Кръга си дават сметка, че и над техните усилия може да се разпростре така нареченият “Синдром Касандра” – синдром, напомнящ за известната гръцка жрица, която е предупреждавала за смъртната опасност, надвиснала над Троя, в едно време, когато очевидно не е имало достатъчно глави, които да чуят нейните предупреждения.

Членовете на Кръга помнят добре и съвета, идващ от древната мъдрост, според която човек трябва да има “силата да промени това, което може да промени”, да има “търпението да се примири с това, което не може да промени”, и накрая – да има “мъдростта да различава първото от второто”. Те знаят, че силите им вероятно ще достигнат, за да променят твърде малко, че ще трябва да се примирят с твърде много. Но те са изпълнени с достатъчно воля, за да положат едно начало, което други, имащи много повече сила и много повече мъдрост, ще успеят да продължат в едно бъдеще.

Членовете на Кръга отчитат възможността тяхната дейност да се приеме като някаква самозвана и оскърбителна по своя характер менторска претенция, насочена в немалка част от случаите по адрес на хора в зряла възраст. Това налага те да заявят категорично, че нямат никакво намерение да играят подобна роля, нито че възприемат себе си като персони, които предварително са заели позата на някакви учители на човечеството. В същото време те не могат да не отбележат нерадостния факт, че възрастовата зрелост изобщо не е гаранция за интелектуална зрелост. За да не се създава обаче каквото и да било съмнение относно евентуалното поставяне на някого в някаква зависимост или унизително положение, то за всеки, който пожелае връзка с Кръга, ще съществува възможност за анонимен контакт, нещо което би намалило значително всякакъв род притеснения, провокирани от мисълта, че идеята за предпазване от заблуди може да представлява някаква форма на интервенция в строго лични селения. Големият въпрос, който възниква обаче, се свежда не толкова до това, че по силата на един подразбиращ се от само себе си морален кодекс двете страни в подобен процес безусловно трябва да се възприемат като напълно равностойни, колкото до нещо друго, а именно, че човекът, който е култивирал в себе си една или друга форма на заблуждение, може да е сторил това без да е имал възможност за избор между алтернативи, поради което за него животът в заблуждение да е единствената реалност. Това трябва да се има пред вид от всеки.

Във всеки случай, ако тезата за "предпазване на хората от заблуждения" провокира нечие раздразнение, тя може да бъде трансформирана просто в:

разкриване на човешките заблуди.

Или (още по-дипломатично) – в:

опити за разкриване на човешките заблуди.

Членовете на Кръга искат да изпробват създаването на среда, в която свободно да могат да си дават среща становища, подпомагащи извисяването на всеки един човек над (вероятно) множеството му собствени заблуждения. Във връзка с това те се чувстват задължени изрично да подчертаят, че:

Кръгът не представлява каквито и да било партии, вероизповедания, бизнес-групи, университети или някакви други сдружения, освен собствените си членове, обединени във волята им да осъществят идеалите на този Манифест.

Членовете на Кръга отчитат и още една възможна опасност: тяхната собствена дейност да събуди подозрение и дори да бъде квалифицирана като рафинирано и маскирано въвеждане в заблуждение. Лесно може да се съобрази, че е изключително трудно да се предложи контрааргумент срещу подобен род евентуални квалификации, особено, ако не се забравя, че те (квалификациите) биха имали за цел да въздействат върху онези човешки същества, които вече са обсебени от една или друга мрежа на заблуждения. Тук трябва да бъде отбелязано следното изключително важно положение: една от най-големите опасности пред всяко начинание, включително и онова, което преследва най-благородни цели, се изразява в това, че то може лесно да бъде представено по някакъв превратен начин единствено в условията на неяснота около понятията, които се използват – например, ако не е категорично ясно, какво следва да се разбира под “заблуждение”. В обстановка на смислова размитост всеки би могъл да обозначи с тази дума всичко, което му е угодно. Една допълнително съпътстваща опасност в тази сфера на човешката активност представлява широко разпространеното мнение, че хората знаят достатъчно добре смисъла на думите, които употребяват и че този смисъл се разбира по практически еднакъв начин от всички. Всъщност, това е и едно от най-дълбоко просмукалите се заблуждения. То може да бъде оприличено на своеобразна “мисловно-езикова епидемия”, опасността от която e толкова по-голяма, колкото по-малко хора могат да я диагностицират. Единственото, което следва да се добави в този ред от не най-радостни мисли, е, че практически всички свикваме да живеем с нея още от деца.

Може да бъде направен опит под “заблуждение” да се разбира:

"всяка представа, която не съответства на действителността".

Лесно може да се забележи, че подобно дефиниционно изискване превръща много представи в директни заблуждения, а много други – в потенциални заблуждения. Така например, всяка хипотеза или прогноза би се оказала потенциално заблуждение, защото действителността, спрямо която би следвало да се направи тест за съответствие, още не се е появила. Лесно може да се забележи обаче и нещо друго – ако няма стриктно договорено общо разбиране за онова, което стои зад понятието "представа" или зад израза “съответства на действителността”, то нищо позитивно не би могло да се очаква като резултат. Впрочем, още от самото начало членовете на Кръга отчитат, че тяхната работа често ще се осъществява в условията на множество битуващи неопределености. Те приемат това като част от естественото положение на нещата.

След като проявите на заблуждение могат да се открият практически навсякъде, където има някакъв недостиг на знание (недостиг, както поради това, че някой не е достигнал до знанието, така и поради това, че самото знание отсъства), то е повече от ясно, че даже само това положение би направило изключително трудно осъществяването на целите на Кръга. От друга страна обаче, неговите членове приемат, че могат да се извлекат някакъв кръг общи положения, присъстващи при всеки един акт на попадане в заблуждение, след което този кръг от общи положения да се извади на показ и да се представи по леснодостъпен и убедителен начин. При такъв подход могат да се спестят немалко разнопосочни усилия по изследването на заблудните прояви в техния прекалено пъстър спектър. Разбира се, от това не следва, че няма да се извършва паралелна работа в отделни “най-натоварени” със заблуждения области.

Членовете на Кръга са хора, които се занимават преди всичко с интелектуална дейност. Те нямат никакво намерение да създават каквото и да било затворено общество, напротив – още от първия момент на своето публично появяване ще търсят контакт и партньорство с всеки, който работи или иска да работи в избраната от тях посока.

Членовете на Кръга безусловно отчитат, че, доколкото за всяка ползотворна комуникация е необходим някакъв минимум от общовалидни договорености, то до задействането на един подобен механизъм би се наложило да мине известно време, което може да се стори някому непродуктивно. Всъщност, това ще бъде онова необходимо технологично време, през което някои работни принципи на Кръга “Нова Магнаура” ще бъдат огласени и апробирани. Един такъв принцип, например, ще се отнася до задължението: всеки участник в диалозите, които ще текат в пространството на “Нова Магнаура” да ползва език, който да бъде достъпен за максимален брой партньори. За приучването към подобно поведение определено ще бъде необходимо някакво време.

Накрая, защо “Нова Магнаура”?

Преди много векове, през 425 година, само три десетилетия след като Римската империя се разделила на Източна и Западна, в Константинопол била създадена Висша Школа. Вероятно, онези, които са положили нейните основи, са искали тя да се превърне в център на световното знание. Тази Школа не получила някакво специално име. Но се запомнила с това, че в нея сериозно се установило присъствието на светската наука. Днес това твърдение може да се стори някому като реквизит от легенда.

През VII век Константинополската Школа се превърнала в Екуменикон Дедаскалион, което означавало "Вселенско Училище". Нейният Ректор получил званието Вселенски учител. За преподаватели се подбирали духовни лица, които били наричани свети мъже. Основната им задача била да насочват мислите на учениците преди всичко към въпросите на вярата. Когато обаче около век по-късно избухнали религиозните междуособици, запомнени от историята под името иконоборство, се оказало, че светите мъже не проявяват никаква склонност да спазват стриктно светата повеля, по силата на която никой не трябвало да си прави "кумир и каквото и да било изображение на онова, що е горе на небето". Византийският Василевс Лъв III заел позицията на строг пазител на библейските предписания и като се чувствал Вселенски Владетел затворил Вселенската Школа.

Паузата продължила до около средата на IХ век, когато Школата в Константинопол отново била възстановена, при това във вид, близък до нейния първоначален модел. Обучението се провеждало в съответствие с формулата от онова време, известна като системата на Седемте свободни изкуства. Тя включвала предметите от тривиума: граматика, реторика и логика, и тези от квадривиума, математическите дисциплини: аритметика, геометрия, астрономия и музика. Заедно с това се провеждало обучение по география и философия, теология и поезия, изучавали се много езици. Общоприето било мнението, че само успешното усвояване на материала от един разнообразен ансамбъл от предмети може да направи човека образован.

С една малка езикова трансформация Школата получила името си "Магнаура" от мястото, където се помещавала – Големия Дворец (на латински – Magna Aula). А Големият Дворец обхващал множество обединени импозантни административни постройки, пищни тронни зали и зали за аудиенции, църкви, градини, фонтани, библиотеки, бани и стадиони. На централно място се помещавала и Школата. Това бил твърде показателен факт: Университетът на Византия се намирал там, където пребивавал нейният император. Дали защото Василевсът е искал да покаже на света колко високо цени знанието? Или е искал то да бъде по-близко – пред погледа му?

В Магнаура можели да се обучават само онези, които били определени да станат висши служители: светски и църковни.

Преподавателите в Школата били полихистори – така били наричани хората с енциклопедични знания. Такъв бил нейният първи Ректор, Лъв Математик, който паралелно с ангажиментите си на администратор четял лекции по аритметика и геометрия, по философия, астрономия и музика, а когато се налагало – с готовност превръщал колосалния си потенциал от знания в най-конкретни практически съвети за земеделци или военни.

Победила е Школата. Победил е стилът Магнаура, победила е технологията Магнаура, победила е системата Магнаура, произвеждаща ерудити, които, опирайки мислите си върху практически цялото знание на своето време, са се оказвали предпазени до края на живота си от екзалтирания фанатизъм на всеки ограничен, но в същото време болезнено амбициозен човек.

Още древните са знаели това. И са въвели строго правило: знанието да не се дава на всеки, а единствено на онзи, който ще има силата и властта. Сега мнозина живеят със заблудата, че така е било само някога. И не забелязват, че днешният среден жител на планетата знае, примерно, за механизмите, които формират валутните курсове, толкова, колкото средният жител от преди 4000 години е познавал причината на слънчевите затъмнения.

Към: "Първи хуманистичен манифест" (1933),

"Втори хуманистичен манифест" (1973) и

"Трети хуманистичен манифест" (2003) ►►►