|
Първа публикация: 26-04-2009 Последна редакция: 26-09-2010 НЕОБХОДИМО ЛИ Е "ВЕРОУЧЕНИЕ" В УЧИЛИЩЕТО? Илия КОЖУХАРОВ Последното изречение на този текст ще бъде отговор на въпроса от заглавието и ще гласи: “Всеки опит за въвеждане на предмета 'вероучение' като задължителен в българското училище ще представлява по същество акт на престъпление – престъпление срещу децата и юношите, но и престъпление срещу разума.” Безусловно, така заявен, отговорът ще предизвика силно негодувание. Аргументите надолу ще имат за цел да изяснят неговите (на отговора) основания. Щипка злоба на деня В броя си от 17 април вестник "168 часа" публикува на две страници материали, насочени срещу министъра на образованието и науката, господин Даниел Вълчев. Острието на нападките е наточено по повод внесения от него проект на "Закон за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка". Още в самото начало на този проект, в пълно съзвучие с Конституцията на Република България, е записано дословно: Чл. 3. (1) Образованието е светско. (2) Светското образование не допуска налагане на идеологически и религиозни доктрини. (3) В училище религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети. Религиите може да се изучават и като самостоятелен учебен предмет в часовете за задължителноизбираема или за свободноизбираема подготовка в съответствие с учебни програми, утвърдени от министъра на образованието и науката. Текстове от рода на този са основната бариера, стояща като по-сериозно препятствие пред всички, които желаят въвеждането на предмета "вероучение" под формата на задължителна дисциплина в българското училище. Нещо повече, текстът от алинея трета на коментирания член, позволяващ дисциплината "религия" да се изучава "и като самостоятелен учебен предмет", може да се разглежда като известна отстъпка и жест на добра воля от страна вносителя на Проектозакона, доколкото вероятно се е счело, че това право не би променило цялостния светски облик на българското средно образование и би предоставило доза свобода за родителите на всяко дете при вземането на решение относно евентуалното му ангажиране със специално изучаване на религия. И още, Проектозаконът дава възможност за съществуването на религиозни училища, приравнявайки ги по статут към "специализирани училища в областта на спорта, изкуствата или културата". За тази цел изрично е посочено: Чл.26. (6) Специализирани са и гимназиите, които се откриват за ритуални нужди на религиозни институции, регистрирани при условията и по реда на Закона за вероизповеданията (духовни училища). Духовните училища осигуряват възможност за постигане на националните образователни стандарти за общообразователната подготовка и за придобиване на средно образование, както и религиозно обучение в съответното вероизповедание. При тези обстоятелства, единственият по-сериозен повод за атака по адрес на министър Вълчев се явява фрагмент от текста на член 161 (3), точка 6: Чл. 161. (3) Ученикът има следните задължения: (...) 6. да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания.
Разбираемо, този текст е отприщил цялата палитра от всевъзможни словесни изяви на клирици и миряни, в това число (видимо) и на почувствали се засегнати представители на четвъртата власт. Ето някои извадки от споменатия брой на вестник "168 часа", даващи ясен знак както за нивото на мисловност, така и за степента на п(р)осветеност на техните автори в "религията на любовта": “– Отец Дионисий, трябва ли министърът на образованието Даниел Вълчев да бъде анатемосан заради предложението си да се забрани носенето на религиозни символи в училище? – Жалко за този човек. Той не може да има Божието благословение при мерзките неща, които върши. (...) Светият синод има своето канонично право да извърши такъв акт срещу противниците на Христовата църква. Министър Вълчев излъга патриарха и митрополията, че ще работи за въвеждането на вероучението. – Не посяга ли министър Даниел Вълчев върху православната вяра на българските деца (...)?– Разбира се, че посяга. Министърът е човек, който явно е готов да запали и собствения си дом, за да получи някакво удовлетворение. Напомня ми на император Нерон, който е гонил и избивал християните. Хранел е лъвовете с тях. Той като страхливец бяга от пряк дебат с ръководството на Българската православна църква за религиозното обучение. Това показва само озлобление. С една дума, човек, който се бори с духовността, въобще.– Какво ще стане, ако законопроектът все пак бъде гласуван в Народното събрание?– При евентуалното приемане на рестриктивно отношение към религиозните символи в българското училище вандализмът ще надделее. (...) Последиците за обществото ще са ужасни, потресаващи. – Какво имате предвид? – Хората няма да имат лично пространство. Децата няма да придобият цивилизационни навици. От тях ще бъде изрязана детската им емоционалност, ще бъдат откъснати от корените си (...). Бъдещото поколение на България ще израства в среда на вакуум, без убеждение и идентитет, и сила. (...) Нравствената евтаназия няма да помогне нито на Министерството на образованието, нито на държавата ни. Религиозната принадлежност не слага рамки, напротив, разчупва ги (...). – Реакцията на Българската православна църква не е ли малко позакъсняла? (...) – Църквата е институт на правдата и истината. Тя има спасителна мисия в света и е призвана да се бори срещу злото, като ясно го посочва. (...) Как може да се нарушава исконното човешко право на изява на религиозна принадлежност? Недопустимо е заради няколко случая в български училища в смесени райони, където българо-мохамеданки са били със забрадки, всички ученици да не могат да носят религиозни символи. Нито забрадката пречи на нас, християните, нито Светият кръст пречи на мюсюлманите. (...) Подозирам, че замисълът е друг – тази подмолна кампания на министъра е срещу искането на църквата за въвеждането на религиозното обучение в българското училище, съгласно проекта на Светия синод. (...).” Попътна констатация. Както интервюиращият журналист, така и архимандрит Дионисий нито веднъж не изговарят пълното име на оглавяваното от министър Вълчев министерство – "Министерство на образованието и науката". Вероятно, това е било случайно. Галина ГАНЕВА: В АДА ЧАКАТ ДАНИЕЛ ВЪЛЧЕВ “Казаните на Ада, кръв, огън и стълбове дим очакват просветния министър Даниел Вълчев. (...) Свещеници са изпратили писмено искане до Светия синод министърът да бъде анатемосан. Ако това се случи, Вълчев, който обяви в парламента, че е православен християнин, ще загуби възможността ДА СПАСИ ДУШАТА СИ както на този, така и на онзи свят. ‘ Ще гори във вечни мъки!’ –категорични са вбесените духовници. ‘ НДСВ в лицето на своя министър Даниел Вълчев се опитва да си играе с религиозната толерантност, насаждайки религиозна омраза. Това е недопустимо! Вълчев буквално се подигра с нашите религиозни и културни права’ –възмущава се отец Силвестър Янакиев от Сливен, който пръв поиска върху политика да бъде сложена анатема. (...) АРХИЕРЕИТЕ са ядосани и от ‘наглостта на министъра’ да не допусне изучаването на предмета ‘религия’ като задължителен в българското училище. (...) ‘ Аз съм първият български свещеник, осмелил се да предложи министъра за църковно наказание. И други колеги искат той да бъде санкциониран за това, което прави, но ги е страх да предприемат нещо’ –казва сливенският свещеник Силвестър. (...) Мярката е много крайна, защото освен върху Вълчев анатемата ще падне и върху цялото му семейство, обясняват духовници. Като по-лек вариант министърът може само да бъде отлъчен от църквата (...). Анатемата може да се разпростре и над целия парламент, ако законът бъде гласуван. Засега повечето от депутатите не знаят точно как да реагират на създалата се ситуация.” Доцент Емил ТРАЙЧЕВ, декан на Богословския факултет при Софийския университет "Климент Охридски": ВЪПРОСЪТ ЗА ВЯРАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИНТЕРПРЕТИРА ПОВЪРХНОСТНО “Не могат с лека ръка да се приемат важни за страната закони като този. (...) България е православна страна. Православната вяра е път за народа ни в цялото историческо развитие. Не може така повърхностно да се интерпретират такива сериозни въпроси и да се подхожда инструментално към тях. Дано не съм прав, но този вид елементарна интерпретация може да доведе до сериозни последици. Няма яснота и информация по законопроекта. Вносителите трябва да подхождат отговорно. Духовните училища не разполагат с никаква информация. Като ръководители на такива училища не знаем дали е обсъждан законопроектът в Комисия или съвет. А въпросът касае децата. Не може българските деца с някаква матрица да бъдат селектирани.” Необходимо напомняне. Всички словесно нарисувани апокалиптични картини се отнасят до катастрофалните последици, които ще се случат по българските земи, ако носенето в училищата на християнски кръстчета и мюсюлмански забрадки бъде поставено под забрана. Въпроси по повърхността Първо. Ако министър Вълчев действително е олицетворение на някой от персонажите, работещи в предполагаемото пространство, обозначавано като "Ад" (внушение за което прави фотомонтажът от първата страница на вестник "168 часа"), то в такъв случай, какъв е смисълът той да бъде заплашван, че ще бъде въдворен на място, където фактически е главната му резиденция? (Освен това, вижда се, че изразът на лицето му далеч не навява усещане за носенето на някакво неприятно и непосилно трудово бреме – там, в "адовите селения". Нещо повече, дори издава нюанси на малко по-голяма удовлетвореност, отколкото може да се открие върху другите снимани надолу лица.) Второ. Текстът на Законопроекта едва ли се е появил в един миг. Той има 240 члена и 16 параграфа, голяма част от които с множество алинеи и точки. Недопустимо е дори само да се помисли, че цялата подготовка на този огромен текст е станала без знанието на "Бога" на българските архиереи. В такъв случай, не е ли нормално да се допусне, че след като въпросният “Бог” е оставил нещата да достигнат до внасяне в Парламента, то “Той”, може би, има някакъв замисъл, който (за съжаление) не е изключено да е неразбираем за всеки ограничен, земен, разум (в това число, и за архиерейския)? Текстове за припомняне и придобиване на увереност в правотата на реченото: “Колко са велики делата Ти, Господи! дивно дълбоки са Твоите помисли!” [Библия, Псалтир, Псалом 91:6]. “Ти знаеш, кога сядам и кога ставам; Ти отдалеч разбираш моите помисли. Ходя ли, почивам ли - Ти ме окръжаваш, и всички мои пътища са Тебе известни. Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш” [пак там, Псалом 138:2-4]. “Господ знае всички дела на човеците и начинанията им, помислите им и сърцата им. (...) Той вижда бездните и скритото в тях...” [Трета книга на Ездра, 16:55-58]. Трето. Доколкото в своите (винаги) дълбоки замисли визираният "Бог" може да е допуснал проблемният Законопроект да достигне до Парламента, за да изпита поведението И на архиереите по Българско (това само поради една от вероятно многото причини, с които "Той" обичайно се съобразява), то архиереите категорично задължително трябва да изразят своя протест. След това обаче те трябва да оставят замисленото от "Бога" им да се случи (и по никакъв начин да не го препятстват), защото не биха могли да знаят "Той" какви други идеи би могъл да има, щото да оставя така скандалната книга да се придвижва планомерно към пленарната зала. Четвърто. По причината, изложена в предходния пункт (и за всеки случай!) българските архиереи трябва да анатемосат министър Вълчев. Това, че мярката е сурова и ще засегне цялото му семейство, не трябва да възпира мисълта и волята им. В края на краищата, дори и много бързо да се прояви резултатът от произнесената анатема и министърът – по някакви причини от чудодейно естество – да се окаже в невъзможност да присъства в Парламента, то за окончателното обсъждане и гласуване на Проекта му (и отново – за да не се спъне "Божията промисъл" по случая) съдействие би могъл да окаже неговият ресорен заместник, господин Кирчо Атанасов (или още по-добре, госпожа Мукаддес Налбант, доколкото върху нея не би могла да се разпростре никаква синодална анатема). Пето. Сложен е въпросът с анатемосването на Българския парламент. Но по аналогия с вече посоченото в предходните два пункта, тук също следва да се предприеме немедлена анатема (без да се чака каквото и да било гласуване). Тя обаче трябва да се изчисли така, че да не засегне повече от 119 народни представители, за да могат останалите да помогнат за изпълнението на видимо осъществяващия се "Божи" план. Шесто. Ако внимателно се прочете "забраната за носене на религиозни символи" от учениците, ще се забележи, че тя се разпростира единствено върху формата на "агресивно и натрапчиво демонстриране" на религиозност. В такъв случай, на какво се дължи архиерейското притеснение? Дали не на допускането за някаква загуба на чудодейната и спасителна ефективност на провесеното през шията кръстче, ако то лежи под дрехата? Текст за съпоставка (и за прояснение на мисълта): “Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” [Библия, Евангелие от Матея, 6:1-6]. Седмо. Ако министър Вълчев, осъществявайки своята "подмолна кампания срещу искането на църквата за въвеждането на религиозното образование в българското училище", всъщност "бяга като страхливец от пряк дебат с ръководството на Българската православна църква", то защо (според думите на отец Силвестър) неговите “колеги искат той да бъде санкциониран, но ги е страх да предприемат нещо”? Не би ли следвало въпросната “ колегия” да е напълно спокойна в отстояването на своите виждания, след като трябва да бъде убедена, че зад нея стои “справедливата наказваща десница” на най-могъщата реална и мислима сила – техния “Бог”? Или и тук се е прокраднало някакво съмнение?Осмо (във връзка с предходния пункт). Какво тълкувание (ако изобщо има нужда от каквото и да било тълкувание) следва да се прави на конституционния текст: “Религиозните институции са отделени от държавата” [член 13, алинея 3]? Под каква форма на съгласие с духа и буквата на Основния закон в държавата ни един висш държавен служител следва да води разговори с отделени от държавата институции във връзка с осъществяването на религиозно образование в светски държавни училища? Девето. Проектозаконът "Вълчев" бе своевременно качен в сайта на Министерството на образованието и науката и връзката към него бе изведена чрез каре, в което пулсираше следният текст:
Сега, разбира се, той е свален и въпросната връзка просто отвежда към сайта на Министерството на образованието, младежта и науката, каквото е новото име на най-високо стоящото просветно ведомство в държавата ни. За каква по-голяма публичност има основание да претендира един Декан на факултет и колко основателно може да бъде неговото твърдение, че “духовните училища не разполагат с никаква информация”? Концепция на Светия Синод на Българската Православна Църква
Въпроси под повърхността Както в много области от живота, и в случая има редица аспекти на третирания проблем, които стоят практически скрити за редовия гражданин. Един от тях е свързан с историята на секуларизма, с причините за масираното (но и мъчително) търсене през вековете на светското начало в управлението на обществата. Можем веднага да си зададем въпроса: От какво е била продиктувана тази устойчива световна тенденция? От нечий личен каприз? Или интерес? Друг въпрос може да бъде отнесен към така наричаните "религиозни ценности" и тяхното афиширане било като "християнски", било като "мюсюлмански", било като "юдейски" или "будистки", "манихейски", "богомилски", "зороастрийски", "шинтоистки", "даоистки", "джайнистки", "тибетски", "баха-и-стки" и какви ли не още (да не говорим за широко разпространената практика вътре във всяко вероизповедание да съществуват едновременно – и, разбира се, в конфликт помежду си – всевъзможни специални разновидности на уж все същите ценности). Можем веднага да си зададем въпросите: Така ли много съвременното човечество се нуждае от толкова различни ценностни учения, че да се налага заради тях да поддържа цели (по правило) воюващи една с друга религиозни школи? Или те просто представляват някакъв колкото безсмислен, толкова и болезнен атавизъм от миналото, заради неестественото влечение към което от страна на някои, целият свят трябва да плаща данък? (Често кървав!)Щрихи от историята на секуларизма Би могло да се каже, че в основата на всяка грешна крачка на човека и човечеството стои някакво незнание. Оттук далеч не следва да се мисли, че обратното твърдение ("в основата на всяка правилна стъпка стои непременно някакво знание”) е безпрекословно истинно. Вероятно, далеч не рядко стъпките ни са плод и на причини, за които в повечето случаи (ако не и във всички) нямаме никакво понятие – не подозираме дори и самото им съществуване. Хората са склонни да наричат подобни поведенчески мъглявини по различен начин, като понякога придружават преценките си по подобен кръг въпроси и с всевъзможни изумяващи с арогантността си претенции за истина от последна инстанция. Така или иначе обаче, тази материя си остава достатъчно неясна, за да може по неин адрес да се изказва каквото и да било определено нещо. За конфликта между секуларизма и църковността често се говори и пише под натиска на бурни емоционални изблици. В същото време с тях само се гарнират мисловни пластове, които имат хилядолетна история – в общия случай недостатъчно позната на обществото като цяло, независимо че се отнася до размисли за човешкия просперитет и морал. Според Емет Кенеди, професор по история в университета "Джордж Вашингтон” в САЩ, конфликтът между свещеното и светското начало е бил наченат в античния свят приблизително преди около две хилядолетия:
“ Античният свят не е имал свещено-светски конфликт допреди появата на християнството. Аристотел е разглеждал гръцкия полис като напълно самодостатъчен за гражданите си, доколкото в него човекът е можел да намери интелектуално и физическо задоволяване. Извън полиса животът не можел да съществува” [вж.: Emmet Kennedy, “The Tangled History of Secularism” (“Заплетената история на секуларизма”) in: “Modern Age”, Volume 42, Number 1, Winter 2000, р.31].Подобна позиция би могла да бъде възприета като истина, ако предварително е постигнато съгласие около тезата за изключително високата степен на унификация в живота на античния град-държава: “ Както е описано от историка на ХІХ век, Фустел де Куланже, античният град ‘е бил една религиозна общност, царят е бил първожрец, съдията – свещеник, а законът – сакрална формула’ (Fustel de Coulanges, ‘The Ancient City’ (‘Древният град’), Garden City, New York, no date, p.389). В такъв случай, най-голямото предизвикателство за държавата била не някаква църква, защото не е имало религия отделно от държавата, а по-скоро философията. Атиняните осъдили на смърт философа Анаксагор, заточили софиста Протагор, осъдили Сократ заради това, че поставял под съмнение политеизма и развращавал младежта. Философите, доколкото бивали ‘атеисти’ или критици на политеизма, били в опозиция на полиса повече, отколкото на една църква, която не съществувала. Полисът бил крепителят на общоприетото” [пак там].В последните думи има няколко важни акцента, които могат да бъдат оценени и като стратегически в съдържателно отношение. Първо – относно препокриването между управленска власт и религия. Често мнозина изживяват известно стъписване, ако се сблъскат с мнението, че политиката и религията са дълбоко родствени, а в определени исторически времена – и практически равнозначни. До синонимия. Но... Политиката не е нищо друго, освен дейност, упражнявана въз основа на легално предоставена власт с цел управлението на някакво общество във всички аспекти на неговия живот, а религията не е нищо друго, освен учение, за което се предполага, че се е появило по необичаен начин, даващ право то да се използва за управлението на едно общество във всички аспекти на неговия живот. Фразата "управление на едно общество във всички аспекти на неговия живот" изглежда достатъчно общ характеристичен елемент за политиката и религията, за да може да се приеме, че заявеното твърдение е доказано. Второ – относно действащите лица във визираните фундаментални социални сътресения. Наистина, трудно може да се отстоява претенцията, че след стотици и хиляди години историческата наука успява винаги да реконструира коректно фактите. Например, в споменатия случай с Анаксагор не е напълно сигурно, дали той е бил осъден на смърт заради своите демонстрации на безбожие, или нещата са се свели само до глоба и изгнание? А ако все пак смъртната присъда е била огласена, то дали не е успял избяга от затвора или е бил освободен след застъпничеството на неговия ученик Перикъл? Или че е бил помилван, но не можейки да понесе нанесеното му оскърбление се е самоубил [вж.: Диоген Лаертский, "О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов”, Москва, 1979, с.107]? На свой ред (и това е изключително знаменателно), според версията за бягството, той се бил установил в Лампсак (Мала Азия), където успял да спечели такова дълбоко уважение от страна на своите нови съграждани, че след смъртта му те му издигнали “ паметник като ‘възхвала на ума и истината’” [Ради Радев и други, “Философите”, София, 1992, с.21].Ако последното е вярно, то тогава би се оказало, че античната държава – с всичката нейна власт – можела не само да се съюзява с религията, но (дори и като изключение) да приема и възнаграждава инакомислието, в това число и религиозното инакомислие. Оттук следва, че кълновете на секуларизма трябва да се търсят сериозно назад във времето. Трето – относно основната характеристика на конфликтуващото с религиозната държава (или държавната религия) действащо лице. То се оказва символ на знанието, на любовта към знанието. Това е вероятно най-важният момент от настоящата антична отправна точка в едни наброски за историческия развой на секуларизма: разумът и произвежданото от него знание се явяват първият, най-старият и най-сериозният противник на религията. Обръщайки се отново към Еммет Кенеди, може да се прочете, че: “ През първите три столетия от новото летоброене християнството превърнало античния град (който бил разширен до очертанията на Римската империя) в нещо твърде относително – всичко това, чрез отказа си да признае неговата гражданска религия, чрез отричането на възможността човекът да може да намери пълна сигурност и щастие в държавата и чрез съпоставяне на всичко това с една неотнасяща се до този свят лоялност към богочовека Христос.‘Градът Божи’, написана век след като Константин официално разрешил християнството (…), е фундаментална за християнското разбиране на противопоставянето между сакрално и светско. Августин подхожда с два вида любов към двата града: любовта на Бога към Божия град и любовта на човека към самия себе си – всичко това, в очертанията на земния град. Последната живее посредством ‘плътта’ – Августиновия стилов заместител за ‘гордост’. Целта на християнина е ‘по-скоро да се прекланя пред Бог, отколкото да обожава себе си на собственото си място’ (ХІ, l). По такъв начин Августин обяснява и подпомага въвеждането на дуализма на Запад, който не бил толкова някакво противопоставяне между църквата и държавата, или дори по-малко някакво противопоставяне на манихейското разбиране за реалността на тялото, а едно разделяне на двата вида любов” [Emmet Kennedy, “The Tangled History...”, р.31-32]. Много преди Августин обаче да се роди (354 г.) се извисява фигурата на Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (150 – 222 г.). Често незаслужено подминаван (и дори незабелязван), Тертулиан е един от ранните християнски мислители, който е артикулирал достатъчно ясно идеята за съществуването на две общества: земното (светското, нерелигиозното – или, в най-добрия случай, отдалото се на някакво езичество) и небесното (което е единствено възможно като църковно-християнско). И както би могло да се предположи – именно то, второто, е "дом на истината":“ Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето” [Тертулиан, “Апология на християнството”, в: Цочо Бояджиев и Георги Каприев (съставители), “Средновековни философи”, София, 1994, с.5].Пред ставата за небесното царство като "естествен дом на истината" е била твърде удобен "логически" инструмент за решаване на трудни (понякога, непосилно трудни) земни задачи. Така например, когато през юли 1209 година (в началото на кръстоносния поход срещу катарите в Южна Франция) при обсадата на град Безие един кръстоносец попитал своя водач, абат Арнолд Амалрик, как да бъдат различавани еретиците от "правилно вярващите" (сиреч, католиците), отговорът гласял:
“Убивайте всички! Бог ще си разпознае своите! ” [“Клането на чистите”, в: “Time”, New York, April 28, 1961].Думите на абат Амалрик, който всъщност бил папски нунций (и глава на Цистерцианския монашески орден), били изтълкувани по възможно най-еднозначния начин: при обявената възможност за последващо "божие разпознаване" всеки, който просто само живеел в Южна Франция, можел спокойно да бъде убит. И мнозина действително били убити. Историци изчисляват жертвите от 20-годишните албиойски войни на около 1 000 000. Августин, наричан Блажени, е бил мислител с панорамни измерения в разсъжденията си. (При това, ако някой е приел последното твърдение буквално – ще е близо до истината. Ако обаче го е приел в някакъв ироничен план – отново няма да е по-далеч от нея.) Августин оперира еднакво авторитетно както с документирани факти от историята на Рим, така и с "документирани факти" от живота на свръхестествените твари: той, например, знае еднакво добре какво е казал Цезар в Сената и какви промени са настъпили в мисленето на един или друг небесен ангел.Ето пример – цялата първа глава от Книга ХІ на неговия трактат "За града Божий":“ Градът Божий, за който говорим, е същият, за който чрез Писанието е дадено свидетелство, превъзхождащо със своя божествен авторитет всички писания на всички народи, като е убедило с въздействието си всевъзможни видове умове – и всичко това не чрез едно или друго случайно мисловно движение, а очевидно чрез някакво изрично подреждане на провидението. За това е написано:‘ Славни неща са казани за теб, о граде Божий’ (в синодалния български превод: ‘Граде Божий! славни работи се разнасят за тебе.’ – бел.моя И.К.) [Библия, Псалтир, Псалом 86:3].А в друг псалм четем: ‘Велик е Господ и великодушно е хвален в града на нашия Бог, в планината на Неговата святост, умножаваща радостта по цялата земя...’ (в синодалния български превод: ‘Велик е Господ и всехвален в града на нашия Бог, на светата Негова планина. Прекрасна възвишеност, радост на цяла земя...’ – бел.моя И.К.) [Псалом 47:2-3]. И малко по-нататък, в същия псалм: ‘Както сме слушали, така сме и видели в града на Господа на тълпите, в града на нашия Бог. Бог го е утвърдил навеки.’ (в синодалния български превод: ‘Както сме слушали, така и видяхме в Града на Господа на силите, в града на нашия Бог: Бог ще го утвърди навеки.’ – бел.моя, И.К.) [Псалом 47:9]. И в друг: ‘Има една река, потоците на която ще направят радостен града на нашия Бог, свещеното място на скиниите на Всевишния. Бог е в неговия център, той няма да се разклати’ (в синодалния български превод: ‘Речни потоци веселят Божия град, светото жилище на Всевишния. Бог е всред него; той няма да се поклати...’ – бел.моя, И.К.) [Псалом 45:5-6]. От тези и други подобни свидетелства, които би било досадно да се цитират всичките, ние научихме, че има град Божи и неговият Основател ни е вдъхновил с любов, която ни прави пожелани негови граждани. Пред този Основател на светия град гражданите на земния град предпочитат техните собствени богове, не знаейки че Той е Бог на боговете – не на неистинските, тоест на нечестивите и горделиви богове, които бидейки лишени от Неговата неизменност и свободно предавана светлина (и по такъв начин, смалени до някакъв вид власт, споходена от немощ), припряно сграбчват частните си привилегии и търсят божествени почести от своите заблудени поданици – а на набожните и святи богове, които са намерили като по-добро да се подчинят на един, отколкото да подчиняват много на себе си, и които по-скоро обожават Бог, отколкото да бъдат обожавани като Бог. Но на враговете на този град ние сме отговорили в десетте предшестващи книги, според нашата способност и помощта, дадена ни от нашия Господ и Цар. Сега, преценявайки онова, което се очаква от мен, не забравил моето обещание, и осланяйки се на същата помощ, аз ще се постарая да разгледам източника и развитието и заслужената съдба на двата града (земния и небесния, тоест), които – както казахме – в този съществуващ свят са размесени и – както се е получило – преплетени. Най-напред аз ще обясня как основите на тези два града са били положени в началото – в различието, което се появило сред ангелите.” Със сигурност, стилът на Августин носи много провокации пред един изследователски интерес. Текст, в който най-необезпокоявано се преплитат реалност и фикция, може да бъде интерпретиран като забележителна арт-практика, но и като повод за анализ от лингвистични, морални, правно-наказателни, а и медико-диагностични позиции. Впрочем, независимо от изричната уговорка от страна на Августин, по силата на която двата "града" (двата свята) "са размесени", твърде смущаващо за много религиозни люде е било усещането, че през всичкото време, когато говори за "града Божий", той всъщност има предвид земния Иерусалим. (Това се указва като изрично пояснение под черта в редица издания на Библията, но е важно да се знае, че като печатно уточнение то е добило право на публичност едва след надлежно решение по въпроса, взето от VІІ Вселенски събор през 787 година в Никея.) В разсъжденията си за "земния град" Августин използва латинската дума "saeculum". Тя има твърде различни значения: "столетие", но и (показателно!) "човешки живот от 33 години", а също така и "поколение", и "дух на епохата". Видимо, той се е опирал на последното значение. Все воден от тази представа е определил и разделението на световете: на секуларен (светски) и религиозен (свещен). При това, първият е заклеймен като синоним на вулгарното, фалшивото, порочното, поквареното (изобщо, на греховното), а вторият е възвисен като синоним на всички негови мислими противоположности. Безспорно, Августин предварително е бил намерил вече опора в едни или други текстове, коментиращи все същия saeculum по все същия начин. И това са били текстове, които вече усилено са мигрирали в тогавашния свят на греха и трескаво са били споделяни из катакомби или преписвани от свитък в свитък: “...и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия. По дадената мене благодат всекиму от вас казвам: не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите; а мислете скромно наспоред вярата, каквато Бог е отмерил всекиму” [Библия, Послание на свети апостол Павла до римляни, София, 1925, с.1380, 12:2-3]. Ето и друго мнение по въпроса. Джеймс Фрейзър: “Гръцкото и римското общество се изградили върху схващането за подчинението на отделната личност на обществото, на гражданина – на държавата, те поставяли сигурността на държавата като върховна цел над сигурността на отделната личност (...). Възпитани от люлката в този самоотвержен идеал, поданиците посвещавали живота си на държавната служба, готови да го пожертват за общото благо или пък, ако отбягвали тази върховна саможертва, оставали с дълбокото убеждение, че са постъпили подло, като са предпочели собственото си съществуване пред интересите на родината.Всичко това се променило с разпространението на източните религии, които внушавали, че единението на душата с бога и нейното вечно спасение са единствената цел, за която си струва да живееш, и в сравнение с нея цели от рода на благоденствието и дори на съществуването на държавата са повече от незначителни. Като неизбежен резултат на тази егоистична и неморална доктрина нейните привърженици се оттегляли все повече и повече от служба в името на обществото и съсредоточавали мислите си върху собствените си духовни вълнения, развивали у себе си презрение към настоящия живот, който разглеждали единствено като изпитателен срок за един по-добър и вечен живот. Светецът и отшелникът, презрели земното и изпаднали в пълен екстаз по небето, се превърнали във възгледи на обществото, в най-висш идеал на човечеството, изместили стария идеал за патриота и героя, който, забравил себе си, живее и е готов да умре за благото на родината. В очите на хората, които виждали как в облаците по небето се очертава царството божие, земното съществуване изглеждало бедно и достойно за презрение. Така да се каже, центърът на тежестта се преместил от настоящия в бъдещия живот и колкото повече печелел онзи свят, толкова повече губел земният. Настъпило всеобщо разпадане на държавата. Обществените и семейните връзки западнали, структурата на обществото започнала да се разпада на съставните си елементи и по този начин да се връща към варварството, защото цивилизацията е единствено възможна при активното сътрудничество на гражданите и на тяхната готовност да пожертват личните си интереси за общото благо. Мъжете не желаели да защитават страната си, дори да продължат своя род. Загрижени за спасението на собствените си души (...) те с радост оставяли да се срине наоколо им материалният свят, отъждествяван от тях със злото начало. Тази мания просъществувала хиляда години. Възраждането на римското право, на философията на Аристотел, на древното изкуство и литература в края на Средните векове отбелязало връщането на Европа към местните идеали за живот и поведение, към по-смислено, по-човешко отношение към света. Приключил дългият застой в стремежа към цивилизация. Приливът на Ориента най-сетне се обърнал. Все още продължава отливът” [Джеймс Фрейзър, “Златната клонка”, София, 1984, с.447-448]. Необходимо уточнение. Световно известният религиовед и етнолог, Джеймс Фрейзър, публикува за първи път своя капитален труд "Златната клонка" през 1890 година, след което подготвя и издава нейно съкратено двутомно издание през 1923 година. Това определено следва да се има предвид, когато се четат думите за "продължаващия отлив". И така: секуларен = греховен или секуларен = смислен = цивилизационен? Трактатът на Тома от Аквино (1225 – 1274) "Сума срещу друговерците” е бил написан, за да обърне в християнската вяра невярващите или "неправилно" вярващите – и в частност, онези испански ислямски философи, които неотдавна донесли в Западна Европа повечето от дълго отсъствалите от нейния живот произведения на Аристотел. (Следва продължение) Забележка. Всеки, прочел редовете дотук, може да предложи включване на определен проблем в пункта, обозначен като "Въпроси под повърхността", или да изпрати готов текст. |
