Първа публикация: 21-09-2003

Последна редакция: 17-01-2013

ЕДНА КЪСА ПОЛИТИЧЕСКА ПРИКАЗКА

Някои казват, че това не било приказка. Било истинска случка. Може и така да е. Който има доказателство – да го покаже.

Не било много отдавна. Има-няма – преди сто лета. Случило се някъде из Българско. Някъде, където живеели малко хора. Има-няма сто къщи.

Било дошло време за избори. И като при всички избори, започнала шетня. Напред-назад. С файтони. И с черни костюми в тях. Файтонджиите били като стратези. Така пренасяли черните костюми, че файтон с файтона да се не срещне. Че то срещнели ли се, можело да стане страшно. На самия път. Можело да се случи тъй, че ни единият, ни другият костюм да не стигне там, дето се е запътил. А и конете можело да ги споходи уплах.

Не щеш ли обаче, един ден, там дето живеели малкото хора в онези има-няма сто къщи, изведнъж на мегдана се появили два файтона. С по един черен костюм във всеки. Появили се по едно и също време. Само дето дошли от разни посоки. Единият отляво на кръчмата, другият – отдясно. (То било така, кога се влиза в кръчмата. На излизане било обратно.)

Стояли дълго файтоните. Един срещу друг. Кон срещу коня. Костюм срещу костюма. Ни единият обръща да си ходи, ни другият. Стояли така, стояли – много стояли. И колкото повече стояли, толкова повече изглеждало, че ще стоят още.

Събрали се хора. Ей така, да гледат – как коне, файтони и костюми стоят. И не мърдат. Събрали се всичките има-няма сто къщи. Като усетили, че голямо стоене ще падне, някои си донесли столчета. И суха храна. И зачакали.

По някое време дошъл краят. На стоенето. И двата костюма слезли. Приближили се. Един към друг. Тези, които седели на столчетата станали. А правите се надигнали на пръсти. Костюмите започнали да си говорят нещо тихо. Толкоз тихо, че никой нищо не чувал. Само онзи, дето знае, че тази приказка е истинска, само той чул, какво си казали. А то било следното:

– Колега, как така си тук, след като Мо-я-та-Пар-ти-я има днес да прави прокламация?

– Нищо подобно, Мо-я-та-Пар-ти-я има днес да прави прокламация тук, ко-ле-га!

Това се повтаряло толкова дълго, че онези със столчетата пак седнали, а другите си стъпили на петите. То и без туй, и прави, и на палци, нищо не чували.

По някое време двата костюма спрели да си говорят онези работи, дето ги чул само онзи, дето... Изправили се пред има-няма стоте къщи и в дует изговорили:

– Ще ви направим прокламации!

Някои веднага извадили от кръчмата две маси. И качили черните костюми върху тях. (Да не се надигат на пръсти онези от по-отзад.) И се започнало прокламирането. Първо наченал единият. Говорил, говорил... Каквото имало за обещаване – обещал го по няколко пъти. Не оставил на противника си нищо. За обещаване. Накрая казал и една приказка по французки. (За да блесне.)

Дошъл редът на другия костюм. Стоте къщи наострили уши. Да чуят, що ще обещае. (Нали нямало вече нищо за обещаване.) Някои дори пак се надигнали на пръсти. (Без нужда.) Вторият костюм обаче взел, че попитал стоте къщи:

– Ей, вие, сто къщи, разбрахте ли, що ви каза този отцеубиец до мене, който е такъв, каквато е и цялата му партия – шайка от-це-у-бий-ци?

Къщите мълчали. Защото (което си е истина, истина си е) – не били разбрали и една дума измежду французките. Попитал още пет-шест пъти вторият костюм къщите. Попитал ги за същото. Дори и след като разбрал, че ни една къща не е разбрала ни една дума. И тогава, с потресающа откровеност (в погледа) и с подобаващо вълнение (в гласа) обявил една смразяваща кръвта грозна истина:

– Той ви напопържа!

И добавил още веднъж за назидание онова за партията. На противника му. (Че била шайка отцеубийци.) И победоносно слязъл от масата. И се качил на файтона си. И си заминал.

Останал злощастният интелигент. Да обяснява. За латинските корени на французкия език. И за древния произход на мъдростта, която изговорил. В порив на трагично вдъхновение.

Тук приказката може и да спре. За края всеки може да се досети. Ясно е коя партия избрали стоте къщи. Нека само се знае, че дълго след това всички яли, пили и се веселили. И де що минел някой, му разказвали, как се случило така, че преди години им се отворили очите. И още: каква фатална грешка щели иначе да направят в своето незнание. И прочее, и прочее. И тъй нататък.

Някои дори споменавали и Бога. С благодарност.