Първа публикация: 21-01-2016

Последна редакция: 22-01-2016

ПОЕТ И ЦАР

ДВЕТЕ РУСИИ

Михаил ШИШКИН

Превод & бележки: Илия КОЖУХАРОВ

1-ви юли 2013 година

Поет и цар

Само преди около век Русия е била център на световната литература. За да отдадат почит на Толстой – досущ като поклонници в Ерусалим – към Ясна поляна са потегляли писатели от целия свят. В самата Русия влиянието на писателя е било толкова голямо, че – ако той би пожелал, например, да бъде избран за цар – едва ли Николай II би могъл да остане на власт. Препятствието било единствено в това, че Толстой не давал и пукната пара за държавата. А било и невъзможно да се окаже избран за цар (в Русия законната власт се давала винаги само от Бога), както, впрочем, е невъзможно някой да бъде избран и за велик писател.

Но откъде в такъв случай се е взела в Русия тази власт на литературата?

По онова време, когато на Запад Шекспир вече пишел монолога на Хамлет, в Русия въобще не е имало писатели и поети. Имало царе и безумци – дадени от бога на руския народ царе-господари и fools "in Christ". Първите властвали над живота и смъртта на своите поданици, вторите – те и само те – можели да казват истината в очите на тирана. Достатъчно е да си спомним знаменитата сцена в драмата на Пушкин "Борис Годунов", когато безумният възкликва: "Не трябва да се молите за царя Ирод, Богородица не го позволява". Сакралността на властта се противопоставяла на сакралността на християнската съвест.

Руският атлас на света изглеждал примерно така: в средата се намира святото Отечество, единствената действително християнска държава, обградена от всички страни с океана на враговете. От поколение на поколение вековната царска длъжност си присвоявала правото да държи в ръцете си и тялото на човека, и волята му, и мислите му, но му давала в замяна чувството на душевна пълнота и праведен смисъл на съществуването му. Онова, което на посланиците от бреговете на Рейн им изглеждало деспотизъм и робство, при Москва-река се възприемало като самоотвержено участие в общата борба, където царят е генералът, а всички останали – негови деца и войници. Отсъствието на личен живот се компенсирало от сладостта да се загине за Родината. Измеренията на Родината в географско и времево отношение били залог за личното спасение, всеобщото неосъзнато робство – горчиво за тялото, но живително за духа. Русия, подобно на Ноевия ковчег от времето на потопа, изпълнявала мисия по съхраняването на святия живот на Земята.

Всичко се изменило с Петър І. Той искал "да отвори прозорец към Европа", но отворил пробойна в руския "ковчег".

Нашият исторически парадокс се свежда до това, че управниците ни искат едно, а се получава съвършено друго. Петър І искал да укрепи империята, а на практика подложил под нея бомба, която я унищожила. По същия начин в наше време Горбачов искаше да спаси комунизма, а го погреба.

Същината в реформите на Петър се заключавала в това: да получи от Запада военни технологии за борба със самия Запад. През ХVІІІ век Русия била залята от вълната на гастарбайтери, надошли от просветена Европа. Канели инженери и други специалисти, а идвали просто хора. И донесли европейските идеи на индивидуализма, на правата на личността, на идеята за човешко достойнство. Съвременните технологии изисквали образование, а образованието неизбежно повличало след себе си представата за свобода на личността. Така в Русия се появила интелигенцията.

Мнозина са се опитвали да дадат определение на руската интелигенция. Нито едно от тях не предавало изцяло всички особености на това специфично явление. Преди всичко, руски интелигент бил онзи, който – прочел много книги и нагледал се на руския живот – възкликвал след Пушкин:

Поетите се появили в Русия през ХVІІІ век. Носели мундири и пишели основно оди за възкачването на немски императрици на руския престол. В една страна, където животът вървял по правилата на военното единоначалие, всички – в това число и поетите – служели на държавата, олицетворявана от самодържавието. Всичко се изменило с появата на Пушкин. Родил се в страна, където крепостното право било само формален израз на едно дълбинно, вътрешно, психологическо робство, той извършил главния руски преврат, най-великата руска революция: срещу пирамидата на властта, от върха на която царят се разпорежда със съдбите на големите и малки народи, поставил алтернативна пирамида, на върха на която стоял поетът. Парадигмата "цар – безумец" се сменила от противопоставянето "цар – поет". На всевластието в традиционната руска система, за която човекът, по израза на Петър І, е "войник на Отечеството", а във формулировката на сталиновия палач Берия – "лагерен прах", Пушкин противопоставил друга – допреди него, все още неизвестна – власт, властта на свободния творчески дух. На йерархията от имперското съзнание, в която всичко зависи от чина, отсега нататък щяла да противостои една друга йерархия, от никого неузаконена, но признавана от всички, в това число – и от царете:

Тези редове от стихотворението "Паметник" станали декларация за независимостта на поета, провъзгласена от другата Русия. Властта в Русия се страхува от поетите, защото – започвайки с Пушкин – те се оказват неподвластни на режима, оказват се също свещена власт, назначена свише, оказват се представители на една друга страна в границите на все същата империя.

Но възникналото двувластие неминуемо довело до конфликт: как да съществуват две власти, дадени от Бога, в една тоталитарна държава? За руската литература възникнал въпросът на всички въпроси – въпросът, на който мъчително са търсели отговор всички поколения руски поети: поетът трябва ли да бъде с царя или против царя?

Музата на младия Пушкин е муза тираноборческа, или – според съвременната терминология – терористична. С царски указ поетът бил изпратен на заточение в своето имение. Стихотворението "Кинжал" било предавано от ръка на ръка и преписвано от декабристите – офицерите, които вдигнали през декември 1825 година неуспешния бунт срещу Николай І. Сред тях имало приятели на Пушкин, които подготвяли убийството на царя.

Новият цар извикал заточения поет при себе си в Кремъл по времето на своето коронясване (в оригиналния текст: буквално "по време на своето венчаване с царството", изказ, който вероятно не е бил случайно предпочетен пред използваната в руския език дума "коронация" – бел. моя, И.К.) и попитал: с кого би бил поетът по време на въстанието на декемврийския площад. Пушкин отговорил: "С моите приятели." За руската литература това бил моментът на истината. С едно драсване на перото царят е можел да унищожи поета. Но Николай чувствал, че царската власт в Русия вече не можела да съществува без благословията на другата, висшата власт. Умният Николай тръгнал към принудителен компромис и обявил себе си за "Първи читател" на "Първия поет".

От този кремълски разговор на поета с царя произтича началото на двуцарствието в руското съзнание.

Младият Пушкин, авторът на "Кинжал", вече го нямало. Имало един зрял Пушкин, руският национален поет. Първият възпявал насилието като път към свободата. Вторият знаел, че този път не води до никъде.

Пушкин дал отговор на "проклетия" руски въпрос, изникващ пред всеки руснак, родил се в империя, която постоянно е във война с чужди народи и със собствения си народ: как да се отнася към правителството и народа, които водят тези войни? Изучаването на руската история, историята на нейните царе и на народните бунтове, довело поета (благодарение на неговото здраво чувство за реалност) до извода, че най-лошото, което може да се случи с Русия, това е революцията, "безсмисленият и безпощаден" народен бунт, и че правителството е "единственият европеец в нашата страна". Пушкин прозрял, че алтернативата: диктатура – демокрация, не може да съществува в Русия, че може да се избира само между кървав хаос и ред и че слабостта на държавата ще доведе не до демократично самоуправление отдолу, а до анархия, в която първа ще загине културата. И с възстановяването на реда ще се заеме още по-силна и жестока диктатура. Пушкин сякаш предвидил онова, което ще се случи с Русия през ХХ век. Именно това определило избора на първия руски национален поет – той решил да бъде с царя, със силната власт в Русия, която се явявала гарант за съществуването и на личния живот, и на културата. Пушкин изучил историята на Пугачовския бунт, на кървавото народно въстание през ХVІІІ век, и разбрал добре, че в руската революция първо ще горят библиотеките.

В Русия възникнала уникална ситуация. На една територия се образували две съвършено различни по дух и култура нации, въпреки че и едните, и другите граждани били руснаци и говорели на един и същ език. Една част от народа живеела в провинцията – многомилионна, бедна, необразована, пиеща много и пропиваща се, ментално останала в средновековието. Другата, съсредоточена в двете руски столици – образована, заможна, пътуваща по целия свят и с европейски представи за демократично устройство на обществото. За едните, редът в Русия би могъл да се въведе само с желязна ръка от Царя-отец. За другите, цялата руска история била кърваво блато, от което страната трябва да бъде изведена към европейското либерално устройство. Онова, което се случвало тогава в Русия, удивително напомня на Путинова Русия. В моята страна все се играе една и съща игра по едни и същи правила за трима играчи: народът, който, според гениалната пушкинова формулировка, "мълчи", зараждащото се общество, което настоява за "швейцарско" народовластие и обявява война на правителството, и властта, която или остава, или се оттегля, или "затяга гайките".

Царска Русия отстъпвала пред демократическа Русия до момента, когато държавната пирамида на властта се саморазпуснала. През февруари 1917 година в страната се осъществила безкръвна демократична революция – другата Русия победила. Но нямало никакви шансове за преживяване на новороденото гражданско общество – било военно време. Първата руска демокрация просъществувала всичко на всичко няколко месеца, през които страната потънала в хаос.

Своенравната историческа муза използвала комунистическата идеология, за да възстанови под нейната маска стария патриархален ред. В сравнение със сталинската диктатура, предишният "затвор на народите" вече изглеждал като курабиена къщичка. Другата Русия била унищожена в най-прекия смисъл – милиони хора заминали в емиграция, милиони хора били ликвидирани в ГУЛаг. Отечественият атлас изглеждал отново като в средните векове: святата Родина с единствено правилната комунистическа идеология се изобразявала в средата на света, а около нея бил океанът на враговете.

От времето на Пушкин и Николай І за земния цар вече не било достатъчно да бъде Божи помазаник, властта на управника трябвало да бъде осветена и от руската литература, втората свещена руска власт. Именно поради тази причина, по времето на Сталин, режимът така се грижел за увековечаването на паметта за руските класици.

Ако православните царе основавали своето право да владеят телата и душите на своите поданици чрез законите на небето, то комунистите легитимирали диктатурата на партията с "научни" тезиси от рода на: "Учението на Маркс е всесилно, защото е вярно." Но истински сакралните фигури, които можели да "осветят" властта в Русия, били Пушкин и Гогол – и изобщо, поетите и писателите.

Тръгвайки след комунистите в началото на ХХ век, руснаците се отказаха от Христа, но се оказа невъзможно "да изхвърлят Пушкин от парахода на съвременността", както призоваваха революционните поети. Тук била вдигната ръка срещу нещо, което било действително свято за руската душа. Издигайки навсякъде паметници на Пушкин, затворническата държава се стремяла да се покаже праведна в очите на народа. Някак се получавало така, че и Пушкин, и другите класици поддържат, при все и символично, със своите мраморни изваяния превръщането на цялата страна в ГУЛаг. Ритуалното поклонение пред великите хуманисти хвърляло отблясъци на хуманност и върху самия режим – въпреки че това по никакъв начин не би попречило на сталинските "хуманисти" да разстрелят същия този Толстой, ако великият старец бе поживял по-дълго.

От Пушкин идва литературната традиция да се проявява стремеж към по-голяма близост до "първия читател". Поколения руски автори, като пеперуди, сляпо стремящи се към пламъка, са летели към властта. И това никога не завършвало добре. Достатъчно е да си спомним убийството на самия Пушкин на дуел или самоубийството на Маяковски.

Една друга традиция в отношението на поета към властта е формулирал още един велик руски поет, лауреатът на Нобелова награда, Йосиф Бродски:

“Ако ви се е паднал шансът да се родите в империя, по-добре е да живеете в глухата провинция близо до море.”

Като екстремален пример на такъв поведенчески кодекс може да се приеме последното бягство на Толстой. А и животът на самия Бродски би могъл да се сметне за христоматийно явление: заточението на север на млади години, вътрешната неспособност да се приемат каквито и да било компромиси с режима и емиграцията "в глухата провинция в близост до морето". Със своето пристигане в Ню-Йоркската провинция до Атлантическия океан поетът я превърнал в столица на руската поезия. Другата Русия не е географско понятие. Тя е там, където са другите руснаци. На протежение на няколко поколения Русия на поетите и писателите, Русия на културата, унищожена в Съветския съюз, се съхранила в емиграция.

Империята, построена от Сталин, можела да съществува още дълго, но стана чудо. Един след друг починаха всички височайши роби и страната-затвор просто рухна. В средата на 80-те – началото на 90-те моят народ получи уникалната възможност да построи своя живот по друг начин, да направи своя собствен избор. Помня това удивително чувство, когато приключи епохата на съветската власт и за първи път почувствах гордост като гражданин на моята страна, отговорен за нейното бъдеще.

Преди 25 години излизахме на демонстрации против режима – да защитаваме честта и достойнството си и да кажем на властта: "Ние не сме роби!" Щастливо е онова поколение, на което би се отворила възможност да изпита нещо такова.

Аз реших, че трябва да започнем да строим новата Русия от децата – и в началото на перестройката отидох да работя в училище. В Русия, за разлика от Германия или Швейцария, училището се намира на най-ниското стъпало на социалната стълба, очевидно поради факта, че там няма нищо за крадене.

В онези години повярвах за първи път, че нещо зависи от мен. Исках да направя моята страна друга. А именно от училището трябваше да започне промяната на страната. Изведнъж почувствах, че съм се оказал на най-важното място в най-важното време. Струваше ми се, че в Русия се приключва с живота по затворнически закони: на силния се предоставя по-добър нар. И че започва ново време – по единствения главен закон, закона за запазване на човешкото достойнство. Струваше ми се, че аз променям страната. Пред очите ни, от тоталитарна система Русия се превръщаше в демократична държава. Това бе удивително чувство. Нас ни отглеждаха така, че да бъдем послушни роби, а сега – изведнъж ти носиш отговорност за всичко около себе си.

Август 1991 година се превърна в граница, граница между съветското отвратително минало и светлото – както тогава ни се струваше – пълно с надежди бъдеще. Вярваше се, че през ХХ век страната се е нагълтала до насита с кървава каша, че започва човешки достоен живот. И главното – повече няма да има кръв. Това, че военният пуч не отне живота на хиляди хора, също ни се струваше символичен акт. Свободата на страната бе платена с живота на трима млади мъже. Бяхме на тяхното погребение. Символично бе и това, че те бяха православен, мюсюлманин и евреин. На погребенията всички казваха, че тези трима младежи са дали своя живот за нашата обща Родина – новата свободна Русия. И се вярваше, че това ще бъде последната пролята кръв в моята страна.

Уви, това бе първата кръв в нова Русия. Времето на надеждите приключваше. Започваше времето на разочарованията. През октомври 1993 година новата "демократична" власт вече сама разстрелваше от танковете собствения си народ в Москва. По улиците на руските градове се лееше кръв в безкрайни криминални стълкновения. В 1995 година започна Чеченската война. През демократичната риторика на нова Русия твърде явно се открояваха очертанията на старата, вечна Русия.

През 1991 година ние се освободихме от Комунистическата партия, но не успяхме да се освободим от самите себе си. И нашият живот се върна.

Бяхме наивни. Всичко изглеждаше просто и ясно – страната ни е била завладяна от банда комунисти, поради което – ако бъде прогонена партията им – границите ще се отворят и ние ще се върнем в семейството на народите, живеещи по законите на демокрацията, свободата, уважението на правата на личността. Думите звучаха като вълшебна приказка за недосегаемото бъдеще: парламент, република, конституция, избори.

Някак не мислехме, че всички тези слова вече сме ги слушали – и конституцията на Сталин от 37-ма година бе "най-демократичната конституция в света", и на избори отивахме редовно. Бяхме забравили, че всички красиви думи, промъквайки се през границите на нашето Отечество, загубваха своето първоначално значение и започваха да означават каквото комуто е угодно, с изключение на онова, което са били призвани да означават. Кой би могъл тогава да си помисли, че компартията ще си отиде, но ние ще останем. И всички чудесни думи: и демокрация, и парламент, и конституция ще станат само дебела бухалка в безкрайната схватка за власт и пари в нова свободна Русия.

Оказа се невъзможно церберите да бъдат прогонени, защото всеки бе цербер сам на себе си. Ако не бъде потушен, бунтът в зоната-страна така или иначе някога ще трябва да завърши от само себе си – единствено поради това, че хората са се върнали в своите бараки. Трябва да се живее! И редът се установява от само себе си. Все същият порядък – защото там друг ред никой не знае. И най-добрите нарове отново бяха заети от най-силните, които изтикаха слабите към ведрата за нечистотии в затворническите килии.

Вторият опит за демократизация на Русия завърши. Империята смъкна кожата си пред очите на едно поколение, но това, което се показа, по поразителен начин напомни на нещо до болка познато на онези, които бяха поживели "в добрите стари времена".

За 20 години съществуване на нова Русия стана ясно, че демократичните преобразувания в Русия се превърнаха само в думи, които прикриват бандитското устройство на обществото и на самата държава. Мафия в онзи вид, в който тя съществува в другите страни – паралелно с държавата – в Русия няма. Руската Коза ностра се е сраснала с държавата. Държавните структури са руската мафия, главният враг на закона и обществото.

Хората се чувстват измамени. Тях ги ограбиха с помощта на демократични лозунги. Шайка бивши партийни и комсомолски функционери разделиха помежду си всички природни ресурси и започнаха да ги разпродават спешно, за да се обогатят днес, без да мислят за бъдещето на страната си. Така изглеждат демократичните реформи на 90-те години на по-голямата част от населението днес. Някак твърде ярко се просмукват през маскарада на ХХІ век вечните руски константи: банда крадци, чиновници и олигарси е придърпала в ръцете си богатствата на страната и изобщо няма намерение да ги поделя с нищите, с пропиващото се население. Парите от разпродаваните недра заминават на Запад, а не се инвестират в пътища, болници или училища в Русия. В основната своя маса държавните средства, отделяни за социални цели, така и не достигат до целта си, а се разпиляват по чиновническите джобове. Прекрасен пример за това може да бъде Зимната олимпиада, проведена в субтропика поради каприза на върховния планински скиор. Само окрадената при строежа на обектите сума превишава разходите за провеждането на всички предходни зимни олимпиади взети заедно.

ХХ век заключи руската история в Мьобиусова лента. Всеки път страната се оказва отново в положението на империя, колчем се опита да постои демократично общество, да въведе избори, парламент, република. Надеждите от времената на перестройката за "европеизация" на страната рухнаха. Отново, за кой ли път, се потвърди правилото, че Русия е прекрасна страна за подлеците или за борците с подлостта. За "нормален" достоен живот тази империя не е предопределена. Ако по своята природа ти не си борец и не си подлец, а искаш само да изживееш живота си достойно, изработвайки с честен труд прехраната на семейството си, то пред теб няма избор: всеки ден те подтиква или към едното, или към другото. Не искаш да бъдеш подлец заедно с всички – стани трагичен борец, готов да пожертва всичко заради борбата, в това число и семейството. Не искаш да бъдеш герой и да изгниеш в затвора или да те пребият до смърт във входа – тогава се присламчвай към подлеците. А какво да правят редовите нормални хора, ако те, от една страна, не искат да станат част от криминалната структура (а целият живот в Русия стана криминален механизъм), и ако, от друга – не искат да поемат пътя към революцията? Ако просто искат достоен човешки живот? Сега, както и преди, има само два изхода: "вътрешната емиграция" в алкохола, ако нямаш сили и възможности да заминеш, или реалната емиграция от страната. За последните 25 години Русия бе напусната от милиони. И преди всичко заминават хора с висше образование – интелектуалният и най-предприемчив цвят на нацията, основата на третото съсловие, което се ражда в големите градове, но на което властта не дава никаква възможност да се изправи на крака.

В Русия царете (генералните секретари, президентите) се сменят, а Пушкин остава; и всеки режим се опитва по пътя на преклонение пред поета да получи от него "духовна" легитимация. "Пушкин е нашето всичко!" – този лозунг се раздавал от всички трибуни през 1937 година, времето на най-страшния терор и на най-помпозното честване на Пушкиновия юбилей. Цялата държава, от двете страни на загражденията с бодлива тел, отбелязала столетието от деня на неговата смърт.

Няма нищо чудно в това, че Путин също започна своето попадане във властта с честване на Пушкин. 200-годишният юбилей от раждането на поета бе отбелязан с грандиозна пищност, която затъмни сталиновата кампания. И всичко това – на фона на войната, която правителството водеше срещу собствения си народ в Чечения. Отново се чуваше отвсякъде: "Пушкин е нашето всичко!" Но онези митични времена, когато Николай І бил първият читател на Пушкин, а Сталин лично четял книгите на лауреатите на Сталинските премии, отдавна бяха отминали. Един поет не може да бъде под ръка със сегашния самозванец на трона – дори само поради факта, че този, сегашният, не чете. Не е възможно човек да си представи сериозен полковник от КаГеБе с книга в ръката. Новият режим просто плюе на литературата, за него е важно да контролира електората чрез телевизията.

За по-голямата част от населението на съвременна Русия телевизията се явява единствен източник на информация. И в ХХІ век през "кутията за зомбиране" на населението се предоставя все същата до болка известна картина: свещеното Отечество – сега вече без каквато и да било идеология – е обградено от океана на враговете и само "бащата на нацията" може да спаси страната от хаоса на революцията.

Но новите времена изискват и от диктатурите нови решения. Властта не унищожава физически другата Русия, но я подтиква към емиграция – границите са отворени. Всички недоволни от режима се обявяват за чуждестранни агенти:

“На който не му харесва у нас, да се пръждосва в Америка при своите господари!”

Въпросът за свободата на словото е решен чисто технически: всички недоволни са натикани в интернет-гетото. В опозиционните сайтове можете да ругаете правителството, колкото ви е угодно, но нито едно антиправителствено изказване няма да премине през цензурата на държавните телевизионни канали.

Фалшифицирането на изборите за руската Дума през декември 2011 година послужи като детонатор: възмутено от вулгарните машинации на властта, обществото се взриви, протестите се плиснаха извън интернет-гетото към улицата. Буквално за няколко дни Русия се събуди, стана съвършено друга страна. Изведнъж се оказа, че хората, които не могат повече да живеят в корупционната система, установена при Путин, не са някакво маргинално малцинство, че са много. А в Москва те представляват дори болшинство! В хората се пробудиха онези чувства, които те откриха в себе си 25 години по-рано:

“Това е нашият град, това е нашата страна и на нас те не са ни безразлични!”

Това, което става сега в Русия, показва как пред очите ни в патриархалното пространство се ражда гражданско общество. Тоталитарната менталност на властта и населението среща съпротивата на новата за болшинството жители на Русия представа за човека и достойния за него начин за целокупно устройство на живота.

Събитията от последната година в Русия разцепиха страната. Гражданската война – засега все още "студена" – между криминалната империя и "образованото" общество се води с всичка сила. И всеки арест на опозиционери, всяко приемане на поредния "драконовски" закон от нелегитимната Дума само радикализират това противостоене. "Затягането на гайките" доведе дотам, че страната премина напълно под контрола на криминалните банди на олигарсите и чиновниците, а "протестното" движение отново се оказа натикано в неговото интернет-гето.

Никой не иска революции и барикади в Русия. Моят народ има има зад гърба си твърде лош исторически опит в това отношение. Но и да се живее по-нататък в унизителното пространство на Путиновата империя е невъзможно. Изходът е само един. Оръжието на опозицията – информацията.

Каква е днес Русия? На практика никой не знае. Невъзможно е да се вярва на никакви социологически проучвания. Ако в някоя най-близка неделя в страната се проведат действителни свободни избори, кой ще победи? Напълно вероятно може да се окаже, че това ще са хората с промити от путиновите телевизии мозъци. Така или иначе, сега те са аритметично болшинство. Само свободната информация може да ги промени, да ги направи други. Само свободният достъп до източниците на свободното слово може да ги направи граждани на другата, истинската Русия.

Втората руска демокрация започна през 90-те и се задържа повече от първата, която приключи само след няколко месеца с Октомврийския преврат. Пред Русия сега се появява трети шанс. Отново ли ще го пропуснем?