Камерата показва всичко това, като да се е случило в някакъв друг свят – свят Отвъд огледалото.

Все същата редакционна канцелария с четирите бюра, червения кожен диван и картината на художника Енчо Пиронков. Влиза Главният редактор – мъж с коремче, приветлива физиономия и глава с идеалната форма на пъпеш. Зад трите бюра няма никого, зад четвъртото, вдясно от тапицираната врата е познатият млад мъж от предишните епизоди.

Главният, усмихнат:

– А бе, майна, жена ти е много сантиментална.

Младият, докато пъхва нов лист в пишещата машинка и без да поглежда към Главния:

– Що!

– Гледам, всеки ден ти носи карамфили...

– Тя обича карамфилите.

– Ами що все тука кисне?

– Щото като се скрие слънцето, в Градската градина отсреща е студено. Щото бебето се напикава и насира, а ония работи трябва да се перат и да съхнат.

– Това върху парното пеленки ли са?!

– А-ами, носните ми кърпички.

Главният – мъж около трийсет и петгодишен, излиза, като затръшва вратата. Миг подир това вратата лекичко се открехва, в отвора се показва очилата физиономия, и едва след това с плавна пружинираща походка се вмъква едър мъж с дълга, заметната като у възрастния “вожд на българския народ”, Георги Димитров, коса и меки движения в раменцата и широкия ханш.

Дългокосият се подпира с две ръце върху бюрото, шепне в лицето на нашия герой:
– Жорес, всичко чух... Да знаеш, аз съм на твоя страна... Жорес, приятел съм ти.

Нашият герой, т.е. Жорес – не му обръща внимание, защото се е съсредоточил върху листа, качен на пишещата машинка, хапе устни и посяга към бележника със записките си.

Дългокосият се изнизва от стаята.

Появява се висок слаб мъж с тъмни очила, в дълъг като расо балтон с модна кройка, в ръката – дипломатическо куфарче. Изгледът, па и фасоните му са прекалено тежкарски: като говори, прави широки, театрални жестове, явно позира. Тежкарят – внимателно, като особено скъпоценна вещ – поставя куфарчето върху едно от бюрата.

Това е друга стая, но пак в същата редакция. Тръшва се изнурено върху мекия стол с високата като на трон облегалка. Друг такъв стол няма тук.

Тежкарят:

– Я, Маринчо!... Ша идеш за бира... Нали, мойто момче?!

Маринчо – симпатично, възнисичко момче на около двайсет години, сякаш третият брат на известните естрадни певци братя Аргирови – мига, мига на парцали. Старае се да се хареса, та пита:

– Ми цигари да взема ли?

– И цигари, естественнннно! – Тежкарят чупи в китката тясна длан с дълги пръсти, па с жест на обхваната от досада примадона, както се е отпуснал на “трона” повтаря:

– И цигари... Ти знаеш! – Оглежда стаята над очилата, смъкнати до върха на носа. Рязко сменя тона: – Ама ти... Ти снощи какви пак си ги вършил тук, питам аз.

– Спах!!! – отвръща като пружинка копието на братя Аргирови.

– Сам?!

– Сам.

Тежкарят скача от стола, навежда се артистично ловко, вади изпод бюрото чорапогащник; раздипля чорапогащника надлъж и шир пред прозореца, зад който сивее фасадата на луксозния пловдивски хотел "Тримонциум", а после фиксира Маринчо, като държи високо увисналия подобен на черва дамски аксесоар.

Сега се появява Дългокосият с плавните движения. Дългокосият – към Тежкаря:

– И аз се досещам... Ама той всичко вече ми разказа.

– Така ли!... Маринчо... Ай-яй-яй! Как ги правиш тия работи бе, мойто момче?!

Маринчо:

– Ами как... Ми така! – Мига-мига на парцали, изчервява се. Навежда скромно главица.

Тежкарят:

– Айде, тичай, че ми пресъхна гърлото! – И дребничкият Маринчо изхвръква като тапа навън, а Тежкарят се обръща към Дългокосия: – Шефа тук ли е?

– Затворил се е с един от Партията.

– Кой?

– Не го познаваш.

– Аз ли! Аз, бако, всичките ги знам. До един!!!

– Е! Ама тоя не го познаваш.

Село. Прахоляк. Тълпа от селяни сред площада. От балкончето на двуетажна сграда – лявото крило с решетки на прозорците, говори разпалено млад мъж. Юмрукът над главата сече въздуха:

– ...Че тия врагове спират нашия мирен възход. Сега, когато целият трудов народ се е вдигнал на крак, тая шайка бандити не искат да влязат в стопанството, дърпат се като магаре на лед, тургат прът в колелата на прогреса... Другари!... Предлагам към саботьорите да бъдем безпощадни.

Всички погледи се обръщат към каруцата, която е спряла встрани от импровизираната трибуна. Каруцарят с килнат на темето каскет и цигара, виснала в ъгъла на устата, безучастно посреща погледите на множеството.

В каруцата – бъчва, омазана с катран. Сега извеждат двама селяни – боси, с охлузени лица и раздърпани дрехи. Дребно човече с тържествен, но и ехиден вид мъчи да окачи на шията на по-възрастния и явно повече пострадал мъж табела с надпис: "Кулакъ – народенъ врагъ!" Джуджето към по-младия:

– Сечи глава бе, мамицата ти курвенска!

Възрастният привежда глава, когато човечето се обръща към него да му нахлузи табелата на врата.

Тълпата се раздвижва. Гласът на оратора:

– Да почетем господата, както само ние си знаем. Нека им покажем какво мисли народът за тях!

Завърта се вихрушка от прахоляк. Трополене на каруца и галопиращи коне. Размахан камшик и в омазаната с катран бъчва двамата нещастници преминават като мъченици над тълпата. Политат камъни, гнили плодове и яйца към двамата.

Редакцията. Кабинетът на Главния. Портрет на Т. Живков над масивното бюро. Две кристални чаши с високи столчета на масичката пред бюрото. Уютно. Другарят от Партията – това е ораторът от предишния епизод, Кирашки. Побелял, с коремче, в костюм от светлосив плат, бяла риза и червена вратовръзка. В настроение:

– Ти най-добре трябва да схващаш тия неща. Прав е бил Алеко. Народът... завъртиш ли му сопата...

Главният го поправя с учтив тон:

– Това го е казал Бай Ганьо, другарю Кирашки.

Кирашки – ядосан:

– Не ме прекъсвай! Когато говоря, ще мълчиш. – Барабани с пръсти по масата: – Тъй-тъй! Тъй-тъй, момче! Я ми кажи, синко, на дядо ти що са трошили кокалите през двайстрета... Дали сме ти вестник в ръцете... да управляваш общественото мнение, да служиш на Партията... А ти!?

– Ама жените в цех трети наистина са протестирали. Една е припаднала и са викали линейка. Друга пък абортирала и лекарите казали, че е от натравянето. Повече от деветдесет процента са получили обриви... – Главният се разпалва уж, но... кротичко. Гласът му е като на заговорник.

Кирашки мълчи, навел глава на една страна. Става, разхожда се назад-напред, спира пред прозореца, пука една след друга със ставите на свитите си пръсти. Мисли нещо си.

Главният, усетил, че е задълбал в батака, умолително:

– Да пишем, че информацията е неточна, а?

Кирашки, развълнуван:

– Ти не разбираш ли, че това мирише на политически саботаж? Че тая ваша статийка подлива вода, дето не трябва... Кой го прати това журналистче да си пъха носа, дето не му е работата? Кажи ми, кой! Ти ли, синко?!

– Той сам.

– Оппа-ла-а-а! Че ти за кво си? Не го ли усети накъде бие!

– Усетих.

– И?...

– Ами, викам си: ако има нещо чак толкова политическо, той Шекеров ще го спре. Нали това му е работата на Шекеров, държавната тайна...

– Държавната тайна – Кирашки, ироничен, имитира наивния гласец на Главния. – Каква държавна тайна, като целия град говори!

Главният – притеснен:

– Ма сега какво да правим? Посъветвайте ме, другарю Кирашки, вие знаете, че аз не от лоши чувства...

– Глупак! – Кирашки удря с юмрук по бюрото.

Заводски цех. Група жени са наобиколили нисичък трътлест мъж с уплашени очички и лъскава плешивина на темето. Те го нападат, той опитва да ги успокоява:

– Какво мога да направя! Поръчките са си поръчки, а планът трябва да се изпълнява. Знаете го не по-зле от мен... И като вдигнахте такава патърдия, какво спечелихте! Питам, кой имаше полза от всичко това?

– Не може така да продължава, другарю Ботев. Завчера ни караха да мием цеха с нафта. Чунки, големецът, като дойде, няма да се затвори в кабинета на директора! Нас кой ни бръсне?!

– Добре де, защо трябваше да викате вестникарите?

– Аспирацията откога не работи! Тия основи на контакторите една с една не съвпадат. Пресите ни са от Балканската война. Тия изпарения да не би вие да ги дишате!... Лесно ви е на вас. А миналия месец за шейсет лева сме работили. Цял месец...

– И ние деца храним! Като сме повдигали тия въпроси вече три години, какво стори ръководството на завода?... Нонка не почина ли от тоя въздух, дето го дишаме!!! – Последното е казано от слабичка женица с големи, искрящи очи.

Трътлестият я фиксира като орел, вдига заплашително показалец:

– А! А! А! Ей това не биваше да го казваш.

Редакцията. Главният седи на червения диван под цапаницата на художника Енчо Пиронков и си драска нещо върху последния току-що донесен от печатницата брой на вестника. Рисува петолъчки: шат-шат-шат. Явно нервничи.

Хвърля червения маркер, става и излиза. Останалите трима: Жорес, един с очила и интелигентна физиономия и още един, с Христ-Ботевска брада и нахакан, приковаващ поглед... Поглеждат към затворената врата. Седят пред бюрата занемели.

На бюрото пред Очилатия са разхвърляни карикатури и налепени върху лист заглавия. Тук е и макетът на една от страниците. Най-отгоре на тоя макет се мъдри бомбастично заглавие от налепени букви: "КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА КОМУНИЗМА. РАПОРТ".

Жорес, като на себе си:

– Все някой трябваше да го напише... Нищо не съм измислял.

Очилатият:

– Дойде. Хвърли си материала: Макетирай, Ванчо!... Отде да знам какъв гаф ще излезе!!!

– Тоя материал стоя три седмици в папката на шефа.

– А бе, ти от небето ли падаш! Това е политическо, момченце... Сега ще питат откъде имаш информация.

– Майка ми работи там.

Настава тягостна тишина. Брадатият дъвче дъвка: мляс-мляс-мляс. Видът му е на страничен наблюдател, който очаква да види какво ще се случи по-нататък.

Очилатият – на себе си, но високо изречено:

– Говню!... Той ще ми се навира между шамарите... – Обръща се към Жорес: – Кой си ти, бе? Кой ти дава право да бунтуваш хората! От шест месеца си тук и вече си показа рогата... – Излиза от стаята, като затръшва вратата.

Жорес – към Брадатия:

– Какво му стана?

Брадатият, като го фиксира с хладен, безразличен поглед, през мляскането на дъвката процежда сухо:

– А! Не знам. Питай него.

Линейки на "Бърза помощ" с включени фарове и сирени преминават с висока скорост по улиците на града. Край колелото зад Панаирното градче в Пловдив са се струпали десетина млади мъже. Приближава милиционер с огромни мустаци и добродушен вид:

– Да не се е случило нещо, другарю старшина?

– Гори цехът на "Ален мак"... Айде, момчета, разотивайте се!

Тръгват към моста над реката. Чуват се гласовете им – в гръб, отдалечавайки се:

– Имало там някакви химикали... та като се запалят, получавала се някаква страшна отрова...

– Айде, бе! Че тия парфюмчета, кремчета, лакове за нокти и спрейчета да не са бойни отровни вещества?

– Не усещаш ли вонята! За какви парфюмчета говорим?!

– Брей, мирише... Така ти се струва.

– Ей го къде е "Ален мак". Виж, онзи жълт облак. Право към нас се носи.

– Я, по-бърже да се измитаме!

– Ей... Ама ти отде го знаеш това за химикалите?

– Имах едно русичко гадженце там... Стажантка.

– Твойта кожа коцкарска, я виж къде ловувал нашият!!!

Старшината гледа подире им. Засуква мустака си нагоре. Усмихва се и слага ръце на кръста, вдига и той очи нагоре, където огромен жълтеникав облак откъм Завод "Ален мак" се кълби във въздуха, разстила се и вятърът го носи бавно към центъра на Пловдив.

Луксозният ресторант "Тримонциум". Отрупани с лакомства маси. Звучи приятна музика. На дансинга – танцуващи двойки. Келнерите – учтиви. Звън на чаши. Наздравица. На стената зад оркестъра – лъскав надпис “Честита Новата 1977 година!”

Всички от редакцията са тук, в центъра на залата. Настанени са около маси, подредени във форма на буквата "П". Весели, оживени. Минава циганин в бяло сако и с папийонка, носи метален поднос. Любезен:

– Фъстъчки, солени и захаросани бадеми, молим!

Очилатият, който е карикатуристът на вестника и същевременно макетира страниците, тупва възрастния манго по гърба и с пиянски глас:

– Ти-и... ти четеш ли нашия вестник? – Фъфлейки: – А! Четеш ли най-страшния вестник в България?... Коооом-со-мооолец, а! Моолец!!! Кажи ми! – Придърпва човека с подноса към себе си, хванал го за ревера на бялото сако: – Как ти е името?

Онзи се дръпва назад, но Очилатият се е вкопчил в него и полита от стола, пада под масата. Мангото бързо-бързо се отдалечава. Чува се гласът на Очилатия, който лази около стола си и си търси очилата:

– Дейба вашшшшта мама циганска, катунарска!

Жорес. Оглежда крадешком един подир друг колегите си. Един разпалено говори нещо – това е Тежкарят с тъмните очила от осми епизод.

Тежкарят:

– И пращаме до Димитровград трета телеграма, значи. Пък текстът ù мамсиджейс: “Портокалите получени тчк графинята чака гости”... И... (прави многозначителна пауза) след два часа Банов лично цъфва при Караджата, тогавашния главен. Ама води и двама от неговите кабзамали, от биячите... Коя е тая графиня? Кви са тия портокали? Старият мига на парцали, той и иначе си заеква, ама тогава още повече: ччче аз отде да ззз-знам бе, Банов?... А Банов: Знайш ти, знайш!!!

И ги подбират, значи, всички, дето се мотаели там: Коцето, Шпека, на Киро мадамата... та в окръжното МеВеРе. Оттекли им пръстите да пишат обяснения...

И пристигаме, значи, на другия ден росни-росни, а Караджата: Тук нямате работа – казва, – тичайте в Окръжното при Банов да се оправяте... Три дни ни държаха в мазето. Добре, че моят човек от Партията оправи работата...

На другия край на масата Дългокосият и Брадатият правят "канадска борба". Дългокосият – леко пийнал:

– А бе, майни, къде изчезна Главният?

– Отиде да чука едно маце от Театъра, една артистка – с нисък глас съобщава Брадатко.

– Еейййй – извишава глас Дългокосият, – опасссен! Опасен е... Тва оная ли е?... Поетесата...
– Тая е друга.

– Кво става, бе! – Искрено учуден. – Тия курви окупираха поетическата страница за два месеца напред... Ми ния кога шъ печатаме!

– Когато ти дойде редът!

С гръб към тях – Върба. Говори на себе си:

– Мамка ви буржоазка! Кога пак се нароихте?!

Един от сътрудниците фотографи щрака наляво-надясно със светкавицата. Върба – към младото здраво момче-фотограф:

– Ей!... Ти бизнес ли въртиш?

Оня гузен се усмихва. Върба:

– Я снимай мене! – Обляга се по господарски на стола, смръщва вежди, в дясната ръка – нож, в лявата – шишето с водката.

Гласът на Жорес зад кадър:

Пред портала на голям завод са се натрупали около двеста души работници. Шумят, вълнуват се. Наблизо е тролейбусната спирка. От току-що пристигналия тролейбус слизат други и се присъединяват към тълпата. Някой подвиква над главите към ония, които са най-близо до желязната врата край портиерската будка:

– Вичо, какво става, бе? Ще дават ли пари днеска?

На няколко места са образували вече кръгове. В един такъв кръг от мъже и жени:

– А бе, кво става с тия заплати...

– В банката нямало пари.

– Дрън-дрън! Къде са ù парите на банката, ако няма пари?

– Я да поразровят малко из сейфовете на швейцарските банки, да видиш колко доларчета ще изтръскат. Големите лъвове...

– Говорим за български левове, с долари можеш ли хляб да си купиш!

– Можеш, как пък да не можеш. Ти ми дай долари, та не хляб...

– Нещо се мъти около премиите на началниците. Не им стана тоя път номерът.

– Техният номер, приятелче, винаги става. Пак от нас ще си го прихванат, то е ясно. Щото нямаме кой да ни защити. Щото сме овце, затова...

– Нали имаме профсъюз! Всеки месец събират членски внос.

– Къде е профпредседателят?

– При партийния, къде, ама че си аджамия! Нали все заедно се отчитат горе, в Партията.

– Добре де, да отидем при партийния секретар.

Същите – пред портиерската будка, към милиционера, който пази с автомат заключената с верига и катинар врата на портала:

– Искаме да говорим с другаря Варнов.

– Не може! – Милиционерчето важничи.

– Що да не може?

– Зает е.

– С какво е зает, бе?

– Това, другари, аз не мога да знам. На мене никой не ми рапортува.

* * *
В кабинета на директора на завода. Директорът – едър, червендалест мъжага, бърше запотения си врат с хавлиена кърпа. В другата ръка държи телефонна слушалка. Обръща се към останалите трима, насядали върху канапето и огромните кожени фотьойли с угрижени физиономии:

– Не се обажда. – Духа в слушалката. – Фу-фу, фу-фу... Имам чувството, че линията е прекъсната.

* * *
Разговор от двете страни на заводския портал. Мъж от множеството отвън:

– Що не дойде директорът да ни обясни?

– Не мога да знам. Другари, разотивайте се. Моля ви, очистете мястото – напъва се милиционерчето, ама личи, че го е шубе.

– Пусни ме сам да отида при директора. – Възрастен мъж с прошарени коси и дълбоки бръчки по лицето. – Ний с него се познаваме отдавна, той беше шлосер едно време. Пусни ме, ти казвам...

– Заповедта е никого да не пускам.

Обаждат се неколцина млади:

– Ква заповед, бе, ква заповед... Нали ние работим тук!

– Момчета, да не направите някоя беля – предупреждава ги мъж на средна възраст.

Но трима-четирима от различни места вече се катерят по оградата.

* * *
Директорският кабинет. Директорът – занича през прозореца. Уплашен, обръща се към другите:

– Те идат... идат. – Към партийния секретар, мъж с дебел врат и втренчен поглед: – Динчо, какво да правим?

– Не съм Динчо аз. За тебе съм другарят Варнов – раздразнено го отрязва дебеловратият. – Изпусна положението, забатачи се с тия ваши премии, та и глупаците отвън ни разбраха. Върви се оправяй сега! – Стоварва юмрук върху масивното директорско бюро. С решителни крачки прекосява кабинета до прозореца, поглежда навън, връща се, вдига слушалката на червения от четирите директорски телефона, набира някакъв номер.

Останалите седят оклюмали, затаили дъх. Муха се блъска в прозореца: жуженето ù изпълва директорския кабинет, който е на третия етаж на пететажната административна сграда към завода.

– Другарю Кирашки... Коста Варнов ви безпокои... Тук при нас се е събрала група работници... Пред портала... Да... Около триста души, ама прииждат и от другите заводи наоколо. Какво да правим?... Да!... Слушам... А-ха! Да, така е... Ами някои вече опитват да се прехвърлят през оградата... Доообре, ще наредя... Ще говоря с тях.

* * *
Множеството пред портала се вълнува, все по-високо звучат гневни гласове. От три, току-що пристигнали един подир друг тролея и от един автобус слизат големи групи работници – мъже, жени, съвсем млади момичета и момчета, вероятно стажанти в завода. Екват микрофоните, окачени на високи пилони от двете страни заводския портал, там, дето се веят алените знамена:

– Другари! Днес заплати няма да се изплащат. В най-скоро време този въпрос ще бъде уреден. Сега се разотивайте, защото пречите на нормалната работа в цеховете... След половин час приключва първа смяна и застояването пред административната сграда е нежелателно... Другари, приканвам ви към благоразумие.

Тълпата отдолу шуми. Погледите са устремени нагоре. Там, зад полупрозрачното тюлено перде, партийният секретар говори по заводската радиоуредба. Застанал пред микрофона, напомня капитан на кораб в открито море.

– Не можахте да се спогодите за премиите-е-е – изкрещява някой.

Неколцина се втурват към оградата, но други от работниците ги смъкват от решетката:

– Луди ли сте, бе! Ех, момчета, ще ви смелят, сами не се навирайте в огъня – мърмори възрастен, побелял работник.

* * *
Милиционерска волга лети през града. На задната седалка зад спуснатите сини перденца – униформен капитан от десантните части и Кирашки. Два зила; отзад върху скамейките – в бойно снаряжение, почти момчета – с червени барети. С каменни физиономии. В шофьорската кабина са трима.

– Притесняваш ли се? – обръща се Кирашки към офицера.

– А! Що да се притеснявам... Работа е туй. Пък и моите орли ще потренират малце. Нека видят как е в бойна обстановка. Да помиришат малко кръв, хич няма да им е зле, другарю Кирашки.

– Ама че си новобранец! – изсумтява Кирашки. – Това не ти е учение, бе, щурак! Това са живи хора, наши хора. Работническата класа е това.

* * *
Редакцията. Канцеларията с четирите бюра. Звъни телефонът. Жорес е сам. Вдига слушалката. Отсреща някой нещо му обяснява. После Жорес набира някакъв номер:

– Току-що се обадиха от завод "Звезда". Работниците организирали митинг пред завода... Добре! Няма да ходя... Слушам, няма да мърдам от редакцията. Все пак ти си главен редактор, ти решаваш... Слушам, шефе!

Сяда отново пред пишещата машинка. Трака нещо си, поглежда в някакъв ръкопис за редактиране... Пали цигара... Става. Разхожда се назад-напред. Гледа към площадчето пред редакцията, където минувачи се разхождат, в кафенето на улицата келнерки в кокетни униформи разнасят кафе, сок, пастички. Старци–пенсионери на групичка стоят около фонтана пред киносалона и хвърлят трохи на гълъбите. Дечица и млади майки с бебешки колички...

Спокойствие и идилия в делничния ден.

Жорес обаче е неспокоен. Събира бумагите от бюрото си накуп и ги пъхва в чекмеджето. Навлича бежешком якето си и лети по стръмното дървено стълбище надолу...

На улицата спира такси. Към шофьора:

– Карай към завод "Звезда".

– Кво става там? – пита по пътя шофьорът.

Жорес, като гледа съсредоточено навън:

– Кажи ми, че да ти кажа!

* * *
Сбиване пред завод "Звезда". Червените барети – в действие. Наблизо в черната волга със синия буркан зад перденцата – Кирашки. Каменно лице...

Влачат по земята неколцина пребити. Един с окървавено лице тича, накуцвайки. Над портала весело се полюшват огромните знамена от алена коприна. Малко по-нисичко, върху фасадата на портиерската будка се мярва и българският трикольор. От гроздовете микрофони по стълбовете наоколо ечи тържествена, празнична музика.

* * *
На телефона в директорския кабинет на "Звезда" партийният секретар Коста Варнов задъхан, притеснен крещи:

– Ама не чувате ли! Търся другаря Кирашки... Свържете ме с другаря Кирашки... Няма ли го там другарят Кирашки?... А кога ще се върне?... Знаете ли къде може да е???

Директорът се е проснал на дивана, лежи по гръб, закрил очи с длани. Профпредседателят – с вид на мижитурка, сред купчина дългосвирещи грамофонни плочи избира музика за заводската радиоуредба. Комсомолският секретар – младо оперено момче, без да мига, е заковал очи в говорещия по телефона Варнов и в този момент в ъгълчето на устната му като змийче плъзва усмивчица.

Подготовка за погребение. Къща с дворче и лозница, надвесена открай-докрай над плочника. Нажалени лица. Отвън, на стената зад вратата към улицата е подпрян сребрист капак на ковчег. Черна пеперуда от креп над вратата. Некролог: “След кратко боледуване почина нашата незабравима майка, сестра и баба Надежда Борисова Ненкова”. Снимка на усмихната симпатична жена – споминалата се, когато е била поне двайсетина години по-млада и жизнена, с игриво пламъче в очите.

Прииждат съседите. Носят букетчета цветенца. Отсреща се извишава черквата. Черковната камбана бие за умряло.

* * *
Интериор. Хол. По средата – маса, върху масата – ковчегът с мъртвата. Горят свещи. Паничка със стотинки. Някаква куца, грозновата, неприятна на вид старица тътри нозе през плочника на дворчето, с мъка изкачва седемте стъпала. Подпира бастунчето си до входа, преди да влезе в жилището. В ръцете ù – букетче червени карамфили.

Зад кадър – гласът на Жорес: