“Член на Дружеството на столичните журналисти може да бъде всеки един журналист, който поставя честта си над хляба и е готов да се откаже от хляба си в името на честта си.”

Филиз № 1

"Формированието", споменато от Председателя на СБЖ, г-н Вълков, е учредената през 2005 година фондация "Национален съвет за журналистическа етика". Нейни постоянно действащи органи са двете така наречени "Етични комисии" – по една за печатните и електронните медии.

Заявеното намерение на г-н Тошев – по онова време главен редактор на вестник "Труд" – създава впечатление за типичната мисловна нагласа на човек, който е привикнал да борави с извънправови средства – в случая, желанието му за отзоваване на СБЖ-представителите от състава на въпросните комисии. Недвусмислено, много по-коректният в процедурно отношение подход би бил подаване на съответна жалба за разглеждане на случая "Леонидов".

Не е изключено обаче г-н Тошев да е гледал на подобен акт с подобаващо голям скепсис. Ето защо.

В своята дейност етичните комисии се ръководят от Етичния кодекс на българските медии. Този нормативен документ, както и много други подобни, е изпълнен с параграфи, имащи или противоречив характер, или размити граници на действие. Например:

“5.1. Нарушаването на условията на този Кодекс може да бъде оправдано, само ако се докаже недвусмислено, че е било в обществен интерес”

– това, в контекста на пояснението:

“5.3. Една публикация е ‘в обществен интерес’, само когато (...) предпазва обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано”.

Веднага може да бъде зададен въпросът: коя информация не би могла да бъде третирана като “достатъчно важна” за предпазване на обществото от “сериозни заблуди”, откъдето да се почерпи право за законово нарушение на все същия Етичен кодекс? И в добавка: коя информация не би могла да бъде третирана като “НЕдостатъчно важна” за предпазване на обществото?

Ето красноречив пример.

На 7-ми февруари 2007 година в Етичната комисия за печатни медии постъпва жалба срещу вестник "Новинар" (по повод публикацията "Колко бандити правят мафия?"), подадена от Съюза на съдиите в България и подписана от г-н Стоил Сотиров и г-жа Нели Куцкова, по онова време съответно председател и говорител на Управителния съвет на тази организация. В жалбата се казва:

“Освен че съдържа умозаключения, които пряко противоречат на законови дефиниции и създават у читателя впечатлението, че съдът не познава закона (говори се за ‘плиткоумни съдебни решения’), но и излъчва директни твърдения за ‘договорка между съда и престъпниците’, която е станала с ‘много пари и докато хората спят’.”

По-нататък тъжителите настояват Комисията да задължи вестник “Новинар”

“да публикува извинение, в което да се разграничи от невярната информация и внушенията за корупция, съдържащи се в приложената публикация”.

Тук може да се изкаже плахото предположение, че съдии, чиято ежедневна дейност е свързана с тълкуване и прилагане на нормативни текстове, знаят какво означават понятия като "законови дефиниции", "невярна информация" и – не на последно място – "внушение".

Решението на Комисията обаче говори за нещо диаметрално противоположно:

“Твърденията за нарушение на посочените в жалбата текстове от Етичния кодекс на българските медии са неоснователни.”

И това е така, защото:

“жалбата е срещу авторски коментар, а посочените като нарушени текстове от Етичния кодекс се отнасят изцяло до информационните, а не до публицистичните жанрове”,

“вестник ‘Новинар’ е извършил достатъчно ясно това разделяне, за да не бъдат подвеждани читателите, че мнението на коментара е само по себе си информация”,

“като журналист авторката не би трябвало да се придържа към нищо друго в своя коментар, освен към обществения интерес”,

“[общественият интерес] изисква съдът да работи ефективно, за да отиват престъпниците зад решетките, а не на улицата”,

“изрази като цитираните – ‘плиткоумни съдебни решения’, ‘договорка между съда и престъпниците’, ‘много пари, докато хората спят’ – не могат да бъдат нищо друго освен израз на възмущение от неефективната съдебна система, която не само в тази публикация, но и в много други, а също и в официални международни документи, е критикувана, че не се справя с престъпността съгласно обществените очаквания”,

“при всичкото уважение към българския съд, трябва да се отбележи, че авторката би въвела в сериозна заблуда обществото, ако беше похвалила съда за начина, по който пуска арестанти на свобода”,

“журналистиката не би изпълнявала обществената си функция като ‘четвърта власт’, ако не заемаше критична позиция към поведението на другите три власти”,

“остротата на използваните изрази зависи от степента на установените в публикацията нередности”.

И така нататък. При това, посочен е и един последен, съкрушителен аргумент:

“Пример дава решението на Европейския съд за правата на човека в Страсбург, който по делото ‘Обершлик (№2) срещу Австрия’ от юли 1997 г. постановява, че дори думата ‘идиот’ не е обидна, ако е заслужена. Като взема предвид ксенофобските изявления на лидера на Партията на свободата, Йорг Хайдер, съдът в Страсбург постановява, че той ‘откровено е възнамерявал да бъде провокативен и да предизвика силна реакция’. Затова ‘макар че изразът на тъжителя (журналиста) може да изглежда подлежащ на оспорване, той не е безпричинна лична нападка, тъй като авторът е дал обективно и разбираемо обяснение за него, произтичащо от речта на политика’. Съдът преценява, че думата ‘идиот’ (Trottel) ‘не изглежда непропорционална на предизвиканото възмущение’. (European Court of Human Rights, Oberschlick (No2) judgment of 1 July 1997 (§33), Reports of Judgments and Decisions, 1997-IV.)”

Вероятно една част от достигналите до това място читатели ще са възмутени, а други – възхитени. Трудно е да се предугадят съотношенията между първите и вторите. А и едва ли това е най-важното в случая. Нали далеч нерядко истината се изговаря от една уста, докато мнозинството иска да чуе някоя лъжа.

Големият въпрос, който остава обаче е следният: кое може да ни даде гаранция, че в един или друг подобен случай знаем как следва да постъпваме, ако искаме да бъдем морални?

А ако се върнем към коментираната публикация във вестник "Поглед": имаме ли право да допуснем, че изявата на г-н Румен Леонидов не е била някаква “безпричинна лична нападка” към един или друг журналист от вестник “Труд” (и дори към цялата редакция на този вестник), а е била надлежен акт на “възмущение”, предизвикано от отсрещното журналистическо поведение?

Има и някои по-дребни въпроси:

Дали г-н Тошев е знаел за въпросното решение на Етичната комисия за печатните медии, което е предшествало повече от осем месеца случая “случая Леонидов”?

Защо г-жа Петя Миронова, която през 2007 година е била Председател на въпросната Етична комисия (и нейният подпис стои под коментираното решение във връзка с жалбата на Съюза на съдиите в България), не е направила пред Управителния съвет на СБЖ някакво експозе за съвременните практики (в това число и тези в Европейския съд по правата на човека), за да могат членовете на този орган да се ориентира по-добре в разглеждания казус? Нима думата “идиот” в нейната употреба на немски език е по-малко оскърбителна от “фелацио” в един български контекст?

“Преди всичко, не смятам, че журналистиката не трябва да следва вкуса на аудиторията.”

Доколкото много трудно може да се говори за "вкус на аудиторията" (така или иначе тя е нещо твърде пъстро, за да има някакъв "вкус" в единствено число), може, все пак, да се допусне, че езикът на г-н Леонидов е допаднал на една достатъчно голяма част от все същата "аудитория". Ерго, той е изпълнил в аванс по-късното верую на настоящия изпълняващ длъжността Председател на СБЖ, г-жа Тодорова.

Може да се допусне обаче и нещо напълно противоположно – че г-жа Тодорова е искала да каже точно обратното:

“Преди всичко, не смятам, че журналистиката трябва да следва вкуса на аудиторията.”

Основание за това дават планините от грешки, които могат да се открият в електронната версия на въпросното интервю, намиращо се и към днешна дата в сайта на СБЖ (в ареала, определен за историята на вестник "Поглед"):

http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=9080

Много от тези грешки (при това, не само във визирания текст) ще бъдат коментирани по-надолу, но тук може единствено да бъде поместена снимка на въпросното мнение:

Така или иначе, какво да мислим ние днес: и.д. председателят на СБЖ действително ли "не смята", че журналистиката "не трябва да следва вкуса на аудиторията"? Или приема, че тя (журналистиката) трябва да е неин "възпитател"?

Филиз № 4

Г-н Тончев пише:

“Днес нашата преса е достатъчно ругана – кога с право, кога несправедливо, за да започнем да се ругаем и ние помежду си.”

А няколко изречения преди това той вече е обявил онова, което се явява недопустимо във всяка такава ситуация, доколкото в случая ставало:

“дума за взаимоотношения в два български вестника, при които подобни обидни, унизяващи и непривични изблици нямат място.”

Веднага се появяват основания за поне няколко въпроса:

– Защо хората проявяват болезнена чувствителност при обидна дума по адрес на някого, а не се залавят да потърсят причините, поради които тя е била изговорена или написана? Дали, ако сторят това, няма да открият, че в много от случаите самият "обиден" е дал първоначалното основание за последвалата "обида"? И следва ли подобна "обида" да се третира като обида или като напълно заслужено въздаяние?

– Ако в едни или други случаи някоя "преса" е бивала ругана "с право", то по силата на каква разумна причина в подобно ругателство не би трябвало да се включват (със същото "право") и журналисти? Нима те няма да го направят най-професионално? Нима няма да се позоват на най-точните основания, познавайки най-добре тъмните места на този занаят?

– Какви могат да са логическите корени на настойчиво лансираната идея за гилдийна солидарност, след като всяка подобна идея за сплотеност предполага съществуването на някакъв сериозен противник? Читателите на журналистите ли са този противник?

– Изключена ли е възможността сред журналистите да има корумпирани (и корумпиращи) лица – нещо повече, СИЛНО КОРУМПИРАНИ (и СИЛНО КОРУМПИРАЩИ) лица, срещу които действително е необходимо да съществува "перо, което пуска кръв", а не баданарка, с която да се прави "евалла"?

“Петьо обеща, че ще подбере екип.”

Твърдение № 3 (Л. П.):

“Екипът започна да работи...”

Твърдение № 4 (Л. П.):

“...и се появиха какви ли не писания...”

Твърдение № 5 (П. Б.):

“Не съм поел отговорност да ръководя редакционната политика на вестника.”

Въпрос № 1:

Онези, които са ‘се съгласили да няма конкурс за назначаване на редколегията’, не са ли знаели, че ‘Петьо’ само ‘ще подбере екип’, но ‘няма да носи отговорност’ за неговата работа?

Въпрос № 2:

‘Петьо’ не е ли знаел, че който подбира (определя или назначава) някакъв екип носи отговорност за работата на ‘подбраните (определените или назначените)’?

Нататък се оказва (с. 6-7), че към Съюза на българските журналисти съществува Комисия по журналистическа етика (находка № 1), която обаче дълго време си е "затваряла очите" (находка № 2) и като така е помагала да се създаде впечатлението, че всъщност "нищо не става" (находка № 3). Освен това, търпяла е "пълната безнаказаност" относно начина, "по който се списва вестникът" (находка № 4), въпреки, че "това не е първата гадост" (находка № 5), и едва "вчера" е решила да се "възмути" и да "сумира" онова, което има да съобщи (находка № 6) – при това, ограничавайки се единствено до "тази публикация", свързана с "изхождането върху вентилатора" (находка № 7).

Някой да открива проява на логика?

Неволно обаче се появява един неприятен въпрос: ако така разсъждават и работят представителите на “четвъртата власт”, която следва да бъде морален ориентир и съдник на другите три власти, то какво следва да се мисли за всичко онова, което се случва из другите коридори на властта в България? (Всъщност, за какъв въпрос изобщо се отваря дума? Онова, което "следва да се мисли", отдавна се знае! Практически – от всички хора в България. И извън нея. Без да се налага да се задават въпроси.)

“Никои нямат право да обременяват читателите си със смахнатите си извратени видения.”

И още:

“Това, срещу което протестираме, е долнопробният език, между ексхибиционизма и вулгарността, който просто си присъства трайно на страниците на вестника.”

И изведнъж:

“През последните месеци ‘Поглед’ се развива много добре и има едно възходящо развитие, има връщане към облик, който хората познават.”

Наложителни въпроси – отново като тестове по логика:

Възможно ли е автори, които се нуждаят от лечение на техните ‘ментални разстройства’, които ‘обременяват читателите със смахнатите си извратени видения’, които ползват ‘долнопробен език’, наложил се ‘трайно’ върху ‘страниците на вестника’, да му осигуряват ‘едно възходящо развитие’ и ‘връщане към облик, който хората познават’? И не са ли доловили авторите на тези мисли противоречията, с които са изпълнили своите ‘аргументи’?

“Много се ядосах, когато написаха на страниците на вестника с огромни букви ‘РЕФЕРЕНДУМ ЗА ПРЕЗИДЕНТА’. Чакайте бе, кои сте вие, че ще решавате дали ще има или няма да има референдум?”

Ако с фразата "РЕФЕРЕНДУМ ЗА ПРЕЗИДЕНТА" се предприеме търсене в световната мрежа (при ограничаване на информацията до 2007 година), ще се установи наличие на един резултат, при който става въпрос за "избори, които са се оказали своеобразен 'референдум за президента' Путин", в който "той е спечелил победа". Това навява на мисълта, че по всяка вероятност е било коментирано намерението на определен кръг депутати от десницата в ХL Народно събрание да се започне процедура по законно отстраняване на президента от заемания пост. По този повод "Дойче веле" отбелязва:

“Още през лятото на 2007 година по инициатива на депутата от десницата Нено Димов и със съдействието на Асоциацията на свободното слово ‘Анна Политковская’ са изготвени мотиви за отстраняването на президента, свързани с безспорно доказаната му принадлежност към структурите на комунистическата Държавна сигурност.

Съвсем логично 72-мата опозиционни депутати в ХL Народно събрание тогава не получават необходимата подкрепа.”

Дойче Веле обаче продължава:

“Идеята замира до лятото на 2008 година, когато в разтърсващия доклад на ОЛАФ за източените 32 милиона европейски пари по програмата САПАРД се появява констатацията, че престъпна мрежа от над 50 български, европейски и офшорни компании е била управлявана и финансирана от недосегаемия все още тандем ‘Николов-Стойков’, който пък е в близки връзки с тогавашното българско правителство.

‘За единия от двамата се твърди, че е финансирал предизборната кампания на настоящия български президент’, отбелязват експертите от Европейската служба за борба срещу финансовите измами, а тогавашната дясна опозиция отново предприема стъпки, естествено неуспешни, за стартиране на процедурата за отстраняване на Първанов.”

Материалът е озаглавен: "ХЕТТРИК СРЕЩУ ПЪРВАНОВ, СТАНИШЕВ И МАСЛАРОВА?" Вероятно въпросителната, поставена в края, е възпряла един или друг журналист да не зададе въпроса:

“Чакайте бе, кои сте вие, че ще решавате дали ще има или няма да има хеттрик?”

“Нека, докато не е дошъл представител на ‘Поглед’, да си изясним какви са нашите пълномощия по случая.”

Членът на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти, Розита Попова, предлага членовете на все същия Управителен съвет "да си изяснят правомощията по случая"!