Първа публикация: 21-09-2003

Последна редакция: 14-02-2013

 

СЛАДЪК ПЛОД НА ГОРЧИВ КОРЕН

Един от най-затрогващите български химни е този във възхвала на братята Кирил и Методий. В него се пее за много неща. А знайно е, че ние българите умеем да пеем. Странно малък народ, а много певци. "Мистерия"!

В химна се пее:

"...напред, науката е слънце,

което във душите грей..."

И други народи имат подобни мисли. Дали ги пеят? Или просто ги казват. С някакви си техни думи:

"Науката е светилник на ума."

"Приятелят на науката е вечно жив и след смъртта си, а невежата е мъртъв,

макар и да ходи по земята и да се числи към живите."

Естествено възниква въпросът: "Ако всичко това е действително така, то защо са толкова много хората, които не искат 'слънце да грее в душите им', а предпочитат да 'ходят мъртви по земята'?"

Трудни за разбиране ли са тези послания? Или е трудно човек да носи науката в себе си? Немощни ли сме за собственото си творение? Защо се оказва възможно по едно и също време да живеят хора, отделени в знанията си с хилядолетия едни от други? Дали пък това не е за добро? Напразно ли някои така често ни припомнят библейското откровение на Еклисиаст: "Който трупа познания, трупа тъга"? Защо обаче обикновено все се намират някои, които да тръгнат към тъгата? Впрочем, има ли някаква обществена нужда малка група хора да знаят много, а друга, много по-голяма да не знае почти нищо? Ще се уплашат ли невежите от това, че някой ще ги обяви за мъртви приживе, когато реално виждат, че в обществото може да се срещне всичко и това: мъртъв да управлява живота на живи.

Преди години, двама трубадури на лаконичния изказ, Радой Ралин и Борис Димовски, бяха взели смело решение. Да ориентират цяла една държава. И дори цяла обществена система. Посочиха причината на причините за отказа от наука. Написаха и нарисуваха следното:

Сит

търбух,

за

наука

глух.

По-младите могат и да не разберат играта. Те не знаят какво е показано на мястото на свинската опашка. А това, ни повече, ни по-малко, е подписът на тогавашния "първи партиен и държавен ръководител" на комунистическа България, другаря Тодор Живков.

Трубадурите спечелиха много овации. На почти цялата държава. И на почти цялата система. (Овациите бяха мълчаливи. Дори не под сурдинка. А напълно безгласни.) Трубадурите си докараха наказания. Почти всички знаеха, че те ги бяха калкулирали предварително. (И затова пак им ръкопляскаха. Беззвучно.)

Трубадурите обаче дълбоко заблудиха хората. (Със силната подкрепа на изкуството.) Защото и много гладни стомаси са глухи за науката.

Независимо, че, когато са били деца, и бъдещите гладни, и бъдещите сити, са пели:

"...напред, науката е слънце,

което във душите грей..."

Но то, детето, може ли да знае какво собствено го карат да прави възрастните. Пък и като гледа много от самите възрастни, как да разбере, че туй, дето се пее, не е ей просто така. На шега.