Първа публикация: 21-09-2003

Последна редакция: 14-02-2013

Един от най-затрогващите български химни е този във възхвала на братята Кирил и Методий. В него се пее за много неща. А знайно е, че ние българите умеем да пеем. Странно – малък народ, а много певци. "Мистерия"!

В химна се пее:

"...напред, науката е слънце,

което във душите грей..."

И други народи имат подобни мисли. Дали ги пеят? Или просто ги казват. С някакви си техни думи:

"Науката е светилник на ума."

"Приятелят на науката е вечно жив и след смъртта си, а невежата е мъртъв,

Естествено възниква въпросът: "Ако всичко това е действително така, то защо са толкова много хората, които не искат 'слънце да грее в душите им', а предпочитат да 'ходят мъртви по земята'?"

Трудни за разбиране ли са тези послания? Или е трудно човек да носи науката в себе си? Немощни ли сме за собственото си творение? Защо се оказва възможно по едно и също време да живеят хора, отделени в знанията си с хилядолетия едни от други? Дали пък това не е за добро? Напразно ли някои така често ни припомнят библейското откровение на Еклисиаст: "Който трупа познания, трупа тъга"? Защо обаче обикновено все се намират някои, които да тръгнат към тъгата? Впрочем, има ли някаква обществена нужда малка група хора да знаят много, а друга, много по-голяма – да не знае почти нищо? Ще се уплашат ли невежите от това, че някой ще ги обяви за мъртви приживе, когато реално виждат, че в обществото може да се срещне всичко – и това: мъртъв да управлява живота на живи.

Преди години, двама трубадури на лаконичния изказ, Радой Ралин и Борис Димовски, бяха взели смело решение. Да ориентират цяла една държава. И дори цяла обществена система. Посочиха причината на причините за отказа от наука. Написаха и нарисуваха следното:

Сит търбух, за наука глух.

По-младите могат и да не разберат играта. Те не знаят какво е показано на мястото на свинската опашка. А това, ни повече, ни по-малко, е подписът на тогавашния "първи партиен и държавен ръководител" на комунистическа България, другаря Тодор Живков.

Трубадурите спечелиха много овации. На почти цялата държава. И на почти цялата система. (Овациите бяха мълчаливи. Дори не под сурдинка. А напълно безгласни.) Трубадурите си докараха наказания. Почти всички знаеха, че те ги бяха калкулирали предварително. (И затова – пак им ръкопляскаха. Беззвучно.)

Трубадурите обаче дълбоко заблудиха хората. (Със силната подкрепа на изкуството.) Защото – и много гладни стомаси са глухи за науката.

Независимо, че, когато са били деца, и бъдещите гладни, и бъдещите сити, са пели:

"...напред, науката е слънце,

което във душите грей..."

Но то, детето, може ли да знае какво собствено го карат да прави възрастните. Пък и като гледа много от самите възрастни, как да разбере, че туй, дето се пее, не е ей просто така. На шега.