Първа публикация: 27-01-2005

Последна редакция: 21-05-2009

ОТНОСНО (НЕ)ВЪЗМОЖНОСТТА НА ДЕФИНИЦИИТЕ

Илия КОЖУХАРОВ

“Приятели на човешкия род и на всичко, което му е най-свято! Приемете това, което (било то факти, било основания на разума) след грижлива и истинна проверка ви се стори най-достоверно, само не оспорвайте на разума онова, което го прави висше земно благо, а именно привилегията да бъде последен пробен камък на истината.”

 “Сократ показа, че философията не е нищо друго, освен добросъвестно възражение срещу предубеждението и глупостта.”

“Метафизикът и теологът имат погрешното разбиране за самите себе си, че с изреченията си изказват нещо, че представят някакъв факт. Но анализът показва, че тези изречения не казват нищо, а са само израз (...) на някакво жизнено чувство. (...) Ако един метафизик или теолог иска да запази обичайната езикова форма, той трябва сам да е наясно и да даде недвусмислено да се разбере, че целта му е експресивна, а не информативна, че не дава теория, не съобщава някакво знание, а предлага поезия или мит.”

“Това, което изобщо може да се каже, може да се каже ясно; а за това, за което не може да се говори [ясно], трябва да се мълчи.”

Както подсказва заглавието, настоящата студия е посветена на въпросите относно възможността, респективно невъзможността, за формулиране на дефиниции. В първия момент този въпрос може да се прецени като твърде незначителен. Или като твърде частен. Допускам, че има хора, които дори ще заявят, че подобен проблем не съществува.

Надявам се, редовете нататък да докажат противното.

Освен това, предполагам, че те ще покажат и нещо друго, а именно, че въпросите, свързани с дефиницията, следва да се разглеждат (колкото и пресилено да се стори това) като основа на основите на човешкото мислене, знание и общуване. Накрая, надявам се този текст да изиграе ролята и на предупреждение за онези опасности (в повечето случаи – подмолни), които нашето собствено мислене поставя като коралови рифове под себе си, показвайки по такъв начин, че проявява склонност да се държи като “троянски кон” в някаква война със самото себе си.

Бележка на моето съзнание към моето съзнание (категорично наложителна и остра). Образът на съзнанието, което води война със самото себе си, е чиста проба стилистическа фигура. Тя издава някаква мимолетна съблазън за белетристична изява с метафори, с иносказателна картинност. Това обаче е твърде опасна привичка, към която (колко изумително!) ни насочват още от училище и за която получаваме похвали и отлични оценки. В същото време обикновено не ни обясняват, че, ако в един жанр такъв изказ е незаменим инструмент за изтръгване на аплаузи от публиката, то в друг (например, в текст като настоящия) подобно увлечение следва да бъде държано под строг контрол. Защото в противен случай по такъв невинен (невинен ли?) начин някой лесно може да въведе някого в заблуда. По подобен повод Аристотел казва:

“...всичко иносказателно е неясно. Освен това, можем да бъдем въведени в заблуждение, че говорещият метафорично всъщност има предвид истинското значение” [5].

Независимо, че не съм психолог, психиатър или неврофизиолог, със сигурност би било по-добре, ако допусна, че човешкото съзнание не може да води война със себе си. (Впрочем, нека веднага се запитаме: “Как би изглеждала една победа в подобна война? Кой ще бъде победителят и кой победеният? Все онова ‘едно и също нещо’, съзнанието ли?”)

Понякога и мислители, които далеч не са се занимавали с това да съчиняват поезия, не са забелязвали, че се поддават на словесно-художествено изкушение. Кант, например:

“Има нещо печално и обезкуражително в това, че изобщо трябва да съществува антитетика на чистия разум и че разумът, който все пак представлява върховният съд над всички спорове, трябва да изпада в конфликт със самия себе си” [6].

Вероятно би било по-добре, ако положим, че в подобни случаи една част от съзнанието води война с някаква друга негова част. Или – че някакво решение на някакъв негов сектор, взето в някакъв момент, конфликтува с друго решение на този сектор, взето в някакъв друг момент, когато секторът вече е бил друг, променен.

Втора (не по-малко остра) бележка на моето съзнание към моето съзнание. Изглежда, че докато отправям бележки към самия себе си, допускам грешки от все същото естество. И наистина, имам ли право да използвам израза “този сектор”, сиреч “същия сектор”, а след няколко думи да правя допускането, че така нареченият този сектор вече е станал друг, “променен”?

Предлагам този въпрос да бъде запомнен. Мисля, че дори някой да стори само това, то ще му е много полезно.

Трета бележка. И двете остри бележки на моето съзнание към моето съзнание се нуждаят от възможно най-остра бележка. Защото самите техни етикети не изглеждат много смислени в духа на собствените им (на бележките) предупреждения. По смисъла на това, което предложих да бъде запаметено, аз по-скоро би трябвало да кажа (не без опасност да предизвикам досада), че един сектор от моето съзнание има намерение да направи бележка на друг негов сектор. Или че “сектор А в момент t₂“ прави бележка на “сектор А в момент t₁” – което е практически същото като това, да се каже, че един сектор прави бележка на друг сектор. С една добавка, а именно, че подобна бележка (може би) би се оказала безпредметна по простата причина, че дори сектор А в момент t₂ да направи своята бележка, то няма да има към кого да я адресира, тъй като сектор А в момент t₁ вече няма да съществува. Освен, ако не приемем, че в нашия мисловен резервоар, сиреч в паметта ни, се пази коректна и непроменяема информация за сектора, който вече е част от миналото ни (и като така – може да бъде адресат на критичното ни съобщение). Това обаче (поне за мен и поне засега) е само едно интригуващо предположение.

Много хора не подлагат на каквото и да било съмнение осъществимостта на дефиниционния акт. И към тази представа те биват привиквани още от ранните години на детството си, когато родители и учители ги приучват да запомнят наизуст и да повтарят всичко, което им се казва. Това е най-ревностно изискваният детайл в прилаганата от векове методика, с помощта на която възрастните превръщат едно дете в така наречения “зрял човек”. Повтаряне и учене наизуст – ето кои са практиките, които бихме открили в най-висока концентрация, ако внимателно се вгледаме в света около нас. (А и в самите нас.)

Забележка. Внимателният поглед трябва да е изключително внимателен.

По правило, децата биват щедро възнаграждавани за тяхното усърдие в повтарянето и ученето наизуст. При това, те естествено не могат да забележат, че тази дресировка се извършва тогава, когато са твърде малки и поради това нямат какъвто и да било интелектуален имунитет, който да филтрира заливащата ги словесност и вменяваните им разпореждания. Така, ден след ден, привиквайки между всичко друго и на духовна леност, в някакъв момент те се оказват пораснали – пораснали, разбира се, преди всичко физически, но в много случаи със сериозно ампутирани способности за критично отношение към света около тях. Тази ампутация е най-опасната измежду всички възможни операции, защото ги лишава дори и от способността да я констатират.

Поредна забележка. Когато казвам, че коментираното деяние е възможно най-опасното, това може да се прецени и като едно най-обикновено лично мнение. От друга страна, убеден съм, че много хора не виждат каквато и да било опасност там, където съзирам корена на едва ли не всички човешки злини. На първо място, сред тези “много хора” се подвизава гилдията на всевъзможните социални мошеници. По правило те изпитват прилив на най-унищожителна омраза към всеки критично мислещ човек. (Впрочем, тази им реакция – когато имат неблагоразумието да я проявят – е най-сигурният индикатор, по който останалите могат да ги разпознаят и демаскират.) Въпросният сорт мошеници полагат планомерни и широкомащабни усилия, за да може дълбоко противният им тип индивиди да бъде почти постоянно на ръба на изчезването. А едно от най-тъжните неща в света около нас е това, че усилията им успяват.

Безусловно, аз отчитам, че мога да бъда упрекнат в прокарването на някакво маниакално внушение за глобално организиран таен заговор срещу човечеството, и като така думите ми да бъдат интерпретирани в светлината на едва ли не болестно поведение. Достатъчно е обаче само да си припомним регулярните дезинфекционни действия, предприемани от всевъзможни диктатори срещу непрекъснато съмняващата се и критикуваща интелигенция, достатъчно е да си припомним и заклеймяването на всяко съмнение или критика по адрес на догмите на която и да било религия (всичко това като най-голям грях измежду изобщо мислимите), за да се окаже, че съм дал само два изолирани примера, доказващи сякаш неунищожимата склонност у някои хора непрекъснато да се стремят да поставят в подчинено положение други хора – склонност, толкова по-опасна, колкото по-рафинирано се извършва.

Твърде малка част от порасналите деца откриват, че форматирането на тяхната мисловност е започнало с онези прилежно изпълнявани умилително-невинни школски упражнения, когато е трябвало да се учат да подреждат нещата от света според разпоредените им дефиниционни предписания на възрастните.

Вероятно някой ще възкликне: “Но така е било откакто свят светува! И откакто има учене, ученици, учители и училища.” (И родители – в ролята на учители.)

Единственото, с което бих могъл да отговоря на подобна обструкция, се свежда до следното: “От това, че подобна практика съществува от векове, не следва по необходимост, че тя трябва да продължи да съществува. (За векове.) И че трябва да бъде аплодирана – в добавка.”

Наложителна уговорка. Мислите, които излагам нататък, са адресирани към възможно най-широка аудитория. Ето защо на някои места те могат да се сторят твърде елементаризирани. Така биха почувствали нещата онези, които са запознати в дълбочина с повдигнатите въпроси. Надявам се това да бъде възприето с разбиране.

Втора наложителна уговорка. Този текст представлява сбито извлечение от едно изследване на въпроса за възможността или невъзможността на дефинициите, което започнах преди време. Дори и в своята редуцирана версия обаче, то може да се прецени като твърде пространно. Все пак, това е лесно преодолим проблем – едни или други негови части могат спокойно да се прескачат.

Трета наложителна уговорка. Все същото съдържание, което следва надолу, може да породи усещането за някакво направо унищожително разочарование, провокирано на свой ред от едни или други констатирани непреодолими препятствия пред човешките възможности. Със сигурност, това усещане ще се засилва след всеки пореден пример на дефиниционна бариера, достигана за пореден път от страна на един или друг мислител. Изобщо, преминаването през текста може да се окаже болезнено. Това също изисква предварителна молба за благосклонност. И аз я отправям.

Последна уговорка. С разгръщането на текста ще се наложи да се позовавам на множество различни автори, във връзка с което ще правя съответни препратки. Нерядко онзи читател, който иска да направи задълбочено собствени справки, би се оказал в затруднение при набавянето на едни или други визирани източници. Ето защо, когато това е бивало възможно, съм се ограничавал до издания-антологии, в които е събрана на едно място разнообразна (по отношение на поместените автори) информация.

След като заглавието на тази студия гласи: “Относно (не)възможността...”, и след като от това следва, че (най-малкото хипотетично) дефиницията може да се окаже нещо невъзможно, то e напълно основателно да се постави питането: “Що за теория ще бъде някакво изложение на нещо, което е евентуално невъзможно?”

Този въпрос не е някакъв атрактивен словесен фойерверк. Тук и сега обаче аз ще се задоволя само с това: да отбележа, че ще разсъждавам така, сякаш ще интерпретирам теорията на нещо, което е възможно да съществува или за което можем да си мислим, че съществува. А ако в хода на разсъжденията стигна до извода, че дефинициите са невъзможни, то тогава теорията ще се окаже не теория на дефиницията, а теория на дефиниционната невъзможност.

Природата на обществения живот е наложила формирането и спазването в една или друга степен на различни обществени договори. Голяма част от тях нямат характера на истински контракти със задължителните в такива случаи реквизити – подписи, печати, срокове и клаузи за неустойка. Много обществени договори се оформят стихийно. А в добавка – нямат и никакво повелително действие.

Пример в това отношение са обичаите – те не са задължителни, а в някои случаи, осмелявам се да мисля така, не са и твърде смислени. (Вероятно, защото отдавна са загубили актуалността си - всичко това, независимо от усърдието, с което определени хора продължават тяхното ревниво съблюдаване, възприемано като важна декорация на живота им.) Друг подобен пример са езиците, които се говорят от обществата. Независимо от съществуването на съответни граматики, задължителното в тях далеч не е много. А и яснотата не винаги е достатъчна. (Констатацията “не винаги” е опит за дипломатичен изказ.)

Някой може да окачестви като пресилено намерението дефиницията да се разглежда като проява на обществена конвенция. От друга страна, животът показва, че именно там, където не съществува подобна представа, цари перманентно недоразумение в общуването между хората. За Витгенщайн това е извън всякакво съмнение:

“Към разбирането с помощта на езика принадлежи (...) споразумението в дефинициите...” [7].

Ако някой разбира едно понятие по един начин, а друг – по друг, то може спокойно да се заяви, че диалогът между такива хора е напълно безпредметен (без значение, дали самите те съзнават или не това положение на нещата). Единственото, което следва да се пожелае в подобен случай, е: всеки обмен на информация да се предхожда от уточняване на онези понятия, до които тя ще се докосва. Или – това да се прави поне с най-важните от тях.

В противовес обаче някой може да посочи, че подобно изискване е практически неосъществимо, поради невъзможността във всеки отделен случай на подобни контакти да се оформя съответен преамбюл, с който да се правят терминологични уточнения. В същото време (нека отново ми бъде позволено да напомня), обратното директно означава да се извършва дейност, която не би имала никакъв смисъл.

Това, че прояви на подобно отсъствие на смисъл остават в ежедневието без подобаващо внимание, е доказателство за наличието на поне две положения:

1. твърде широката разпространеност на определен тип мислене, което е в най-висока степен безкритично, и

2. огромната отговорност, която всеки учител, родител и изобщо някакъв лидер носи в своето общуване с онези хора, които води някъде – отговорност, която освен всичко друго, би следвало да включва и повелята: хората непрекъснато да бъдат приучвани към колкото е възможно по-висока прецизност в мисленето.

Една активност в грубо очертаната дотук обширна проблемна област може да започне с критика на представата за ролята на дефиницията, в това число и в нейната проява като вид обществен договор.

Наложително уточнение. От казаното досега далеч не следва да се остава с впечатлението, че проблемът около дефинициите се свежда единствено до това: човечеството да бъде научено на нещо, което вече е в интелектуално владение на някого. Дефинирането представлява изключително голям проблем, който от едни по-строги позиции може да бъде квалифициран (както вече отбелязах) и като неразрешим – всичко това, независимо от факта, че много често онези, които съставляват някакъв признат интелектуален елит, се държат като напълно неосведомени (и поради това не-притеснени) относно въпросното състояние на нещата.

Един пример. През 1995 година Съветът на Европа прие интересен документ, наречен “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства”. Както би могло да се предположи, в него се декларираха онези основни мерки, които всяка ратифицирала го държава се съгласяваше да прилага, за да гарантира определен кръг права на визираните (или по-скоро приемани като визирани) групи от хора [8]. Едно от най-абсурдните положения в тази конвенция обаче, се свеждаше до това, че всъщност никъде не се предлагаше дефиниция на понятието “национално малцинство”. По такъв начин нормативното послание оставаше на практика без адрес. (Или с множество адреси, част от които биха могли да бъдат и на общности, само-при-познали се за национални малцинства.)

Наистина, в Препоръка 1134 от 1990 година на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, под формата на вмъкнато между другото пояснение в пункт 11, се предлага под израза “национални малцинства” да се разбират такива:

“обособени и установени на територията на дадена страна групи, членовете на които са граждани на тази страна и имат определени религиозни, езикови, културни и други характеристики, които ги отличават спрямо мнозинството от населението” [9].

При наличието на тези текстове проблемът би следвало да се окаже решен. Но... редица страни изобщо не подписаха въпросната “Рамкова конвенция...”. Една от тях бе Франция. При нея

“нито конституцията, нито [някакво] законодателство дефинира понятието ‘малцинство’. Това се дължи на френската правна доктрина, според която нацията е единна и в страната няма малцинства” [11].

В духа на изложеното дотук, Ричард Кросман казва:

“... ако не знаем значението на използваните от нас думи, не можем нищо успешно да обсъждаме. Повечето от безплодните спорове, с които всички си губим времето, се дължат най-вече на факта, че всеки от нас влага собствен неясен смисъл в използваните думи и смята, че опонентите му ги използват със същия смисъл. Ако предварително дефинираме нашите понятия, обсъжданията ни ще бъдат далеч по-успешни. Трябва обаче още веднъж да прочетем ежедневниците, за да видим, че успехът на пропагандата (модерният аналог на реториката) зависи изключително много от объркването на смисъла на понятията. Ако със закон политиците бъдат принудени да дефинират всяко понятие, което желаят да използват, те ще изгубят голяма част от своята популярност и привлекателност, речите им ще бъдат по-кратки и ще се окаже, че много от споровете им са чисто словесни” [12].

И само за да се разбере, колко болезнено дълго човечеството се измъчва с този въпрос, нека чуем и Платон:

“Сократ: Независимо за какво става дума (...) една е отправната точка за всички, които желаят добре да обмислят нещо – трябва да знаят кой е предметът на обмислянето, иначе непременно ще сбъркат. Хората не забелязват, че не им е известна същността на дадено нещо. И все едно, че им е известна, те не се уговарят в началото на дадено разглеждане. А когато напреднат в разглеждането, естествено заплащат за това – защото нито помежду си са в съгласие, нито сами със себе си” [13].

Платоновият Сократ е категоричен в диагнозата си (“хората не забелязват, че не им е известна същността на дадено нещо, но въпреки това...“), докато Кросман се отдава на мечтания (“ако със закон политиците бъдат принудени...” (!?)).

Едва ли е много вероятно някъде по света политици да приемат закон, с който сами да ограничат собствената си възможност да бъдат драматурзи, режисьори, актьори и (далеч не на последно място) търговци в един театър, който им осигурява условия за впечатляваща изява (и приходи). Тук обаче бих си позволил да задам един друг въпрос: “Би ли допуснала подобен политико-самоубийствен акт и самата публика, която има неунищожима нужда от зрелища?” (При това, в повечето случаи – без да предявява каквато и да било претенция към качеството на самите зрелища.)

(Паралел в скоби. Последният въпрос ми напомня един неотдавнашен случай с журналистка от вестник с изключително голям тираж. Когато на 19 януари, 2003 година, група инициатори учредихме Кръга “Нова Магнаура”, ние се договорихме, че ще дадем каквито и да било сведения за медиите най-рано след приключването на всички съдебни формалности по регистрацията на сдружението ни. Независимо от това, някаква информация беше попаднала във въпросния вестник. Когато група журналисти започнали да коментират мисията на новообразуваното сдружение (“активна дейност по посока на предпазване на хората от заблуждения”) въпросната журналистка най-демонстративно и на всеослушание заявила пред своите колеги, че тя няма да допусне никой да я извежда от нейните собствени заблуждения. Мисля, че това е твърде показателен случай, защото на свой ред провокира следващия въпрос-паралел: “Ако един лекар е приносител на някакви бацили, може ли да бъде оставен безпрепятствено да ги пренася върху пациентите си? И дали не е въпрос на професионална чест, или дори просто на морал, такъв човек – в това число и човек-журналист, и човек-учител и така нататък – сам да се постави под карантина?”)

Ако трябва да се върна към политиката, то за известна реабилитация на политическата класа, но в същото време и заради частична подкрепа на Кросман, ще се обърна към Джовани Сартори (който, наистина, е само политолог). В своето знаменито изследване “Теория на демокрацията”, в границите на две лаконични изречения той отива до онази критична точка в разглеждането на проблема за дефинициите, от която нататък лесно може да се долови предчувствието за предстоящ път в безкрайността. Наистина, вървежът по този път може да бъде спрян – тогава дефиницията няма да се осъществи. Вървежът може и да не бъде спрян – тогава дефиницията отново няма да се осъществи, защото за нищо не може да се каже, че е осъществено, ако то (все още) продължава да се осъществява.

Предупреждение. Нататък ще се наложи многократно да се докосвам до този проблем. Засега – само цитата:

“Да отговорим на въпроса: ‘Какво е демокрация?’, значи да определим думата демокрация. Следващият въпрос е: ‘Какво е определение?’” [14].

Тук следва специално да отбележа факта на естествената обвързаност между двата поставени въпроса. И веднага да обърна внимание, че в ежедневието си ние (странно защо?) често пропускаме втория.

Двете цитирани становища могат да създадат впечатлението, че се възприема хипотезата за позитивно решение на проблема с дефинирането. Карл Попър обаче е на противоположно мнение. Като насочва погледа си към Аристотел и като го обвинява мимоходом за насадения предразсъдък, по силата на който и днес мнозина приемат:

“...че езикът може да се направи по-точен чрез използване на дефиниции” [15],

той се заема да коментира Кросман, казвайки:

“...можем ясно да видим, че, ако ‘политиците (или който и да е друг) със закон бъдат принудени да дефинират всяко понятие, което желаят да използват’, речите им няма да са по-кратки, а безкрайно дълги. (...) Дадена дефиниция не може с по-голяма сила да установи значението на дадено понятие. (...) Дефиницията измества проблема за значението назад към дефиниращите понятия (...). По много причини обаче те вероятно ще са толкова неясни и объркани, колкото понятията, с които започваме, и във всеки случай ще трябва да дефинираме и тях, което води до нови понятия, които също трябва да се дефинират. И така нататък до безкрайност” [16].

Тревожещата възможност за непрекъснато връщане към все по-общи, по-изначални и по-фундаментални понятия в акта на дефинирането е стряскала съня на мислителите още от античността. Те са обозначавали тази възможност с израза “regressus in infinitum”, възприемайки го като знак за непреодолима опасност. И още – като мисловна пътека, която не отвежда никъде.

От друга страна, битува една представа, според която в някои сфери (като примерно, математиката) се осъществява по-висока степен на дефинируемост, откъдето се извежда и предположението, че там няма такова обилие от безплодни разговори, каквито могат да се наблюдават (отново само примерно) при политиците.

В своята знаменита студия “Доказателства и опровержения”, обаче, Имре Лакатош показва, че и в математиката нещата далеч не стоят по някакъв успокоителен начин. Това изключително интересно съчинение, което определено заслужава да му се отдели пространно внимание, има интригуваща фабула. В една дискусия група спорещи математици трябва да премине през плетеница от дефиниции, които неизменно се оказват последвани от всевъзможни контра-примери (“чудовища”), отказващи по какъвто и да било начин да се впишат в поредното дефиниционно предложение – всичко това във връзка с (както може да се предполага) случайно взет повод, отнасящ се до доказването на конкретна математическа теорема. В един момент от своето увлекателно повествование Лакатош докосва определено типична ситуация – след като един от участниците в дискусията (Алфа) предлага опровержение на поредната дефиниция с помощта на поредното невместващо се в нея “чудовище”, той трябва да чуе следния упрек от друг участник (Делта):

“Възхищавам се от Вашето извратено въображение, но аз естествено нямах предвид, че...” [17].

(В продължението на цитата е изложено подробно описанието на онова "нещо", което Делта е имал предвид, но което – поради някакви странни причини – не е посочил изрично, когато е давал своята дефиниция.)

В подобна ситуация Лудвиг Витгенщайн ще възкликне иронично:

“Някой ми казва: ‘Покажи на децата една игра!’ Аз започвам да ги уча да играят на зарове и той ми казва: ‘Нямах предвид такава игра’” [18].

Ако тук отново бъде призован Попър, той може да бъде чут как пледира:

“...философията, която двайсет века се тревожи за смисъла на своите понятия, е не само пълна с празнословие, но също е ужасно мъглява и двусмислена, докато наука като физиката, която едва ли се тревожи за понятията и тяхното значение, а вместо това за фактите, е постигнала голяма точност. (...) Това съсредоточаване върху проблема за смисъла не само не успява да постигне точност, но самото то е главният източник на неяснота, двусмислие и объркване” [19].

Разбира се, трудно може да се разбере по какъв начин “физиката се тревожи за фактите” и какво от нейната “тревога” може да помогне на “фактите”, ако те изобщо имат някаква нужда от подобна тревога и от подобна помощ. Вероятно, под “физика” Попър е имал пред вид “физиците” (респективно, под “философия” – “философите”). И все пак, странно е това, че той не е употребил по-правилните думи. Въпреки, че сигурно нищо не му е пречело. (Ние можем да си мислим, че е постъпил така, защото е търсел някакъв по-иносказателен маниер. А може би – и за да покаже непосредствено, че не само пише срещу безсмислената суетня около смисъла на понятията, но и на практика е готов във всеки момент да възбуди буря в чаша словесна вода, за да може веднага аристократично да я пренебрегне.)

Извън безобидната закачка от моя страна обаче, може веднага да се забележи и действително различното в подхода на физиците: те наблюдават, изучават, коментират и възпроизвеждат факти. Те, едва ли не, “държат” тези факти в ръцете си така, както (примерно) някой ковач държи в едната си ръка парче метал, а в другата – чук. Впрочем, не е невъзможно, ако такъв ковач бъде помолен да даде дефиниция на понятието “метал”, той да се затрудни. Освен това, не е невъзможно в затруднението си той просто да посочи някое парче метал, а в добавка (и ако реши да бъде по-убедителен) – да посочи и други подобни парчета, след което да заяви с чувство на законна гордост, че именно тези материални късове представляват онова, което и той, и човечеството разбират под “метал”. Можем да бъдем сигурни, че ще постъпи по същия начин, ако трябва да дефинира и понятието “чук”.

Nota bene. Нека тук, при все и попътно, забележим нещо, което изглежда изключително важно: в ежедневието си хората не се затормозяват с мисловно-езиковите проблеми на дефинирането – те просто показват нещо (в някои случаи изброяват някакви неща), след което заявяват: “Това нещо (или тези неща) има(т) такова-и-такова име”. Посочват и именуват, без да обобщават и описват надлежно някакви характеристики. И постъпват така, защото приемат това за по-лесно и по-практично. Докато (в противовес) при едно обобщение и описание все нещо може да бъде пропуснато, както и нещо може да бъде волно или неволно излишно принадено.

Всъщност, без да знаят, те прилагат съвета на Попър, който някак между редовете предлага следното: “Да не усложняваме нещата там, където може да се мине и без усложнения!”. Подобен девиз наподобява покана да се вгледаме в живота на “по-обикновените хора”, които се разбират достатъчно добре в своите ежедневни контакти без каквото и да е притеснение от това, че не ползват точни дефиниции.

На това място паметливи сънародници биха могли да си спомнят, че именитият български философ, Димитър Михалчев, обичал понякога в разгара на някой диспут шеговито да подхвърли: “Ако сега потърсим от някой чобанин отговор на въпроса, над който се мъчим толкова време, той моментално ще ни го даде. И отговорът ще бъде изключително точен!”

Все пак, това е било шега. В противен случай Димитър Михалчев е трябвало да захвърли заниманията си на философ и университетски професор и да стане овчар. Или поне да отиде да живее сред овчари (разбира се – ако въпросите, които е имал предвид, са го интересували сериозно и ако той действително е допускал, че точен отговор може да получи от онези, които прекарват голямата част от живота си с овцете). Дали и Попър не се е шегувал?

Ще си позволя и още един поглед към проблема – този път на един задълбочен изследовател на мисловния свят на Анселм от Кентърбъри:

“Анселм е един от малцината големи европейски мислители, които не въвеждат собствен понятиен апарат, а ползват заварения в традицията. Заедно с това не е трудно да се забележи, че той не остава при тривиалните значения на термините, а въвежда в тях други съдържания, за които обаче не информира специално читателя си, затруднявайки така изследователите, овладели стилистиката на схоластичната менталност и съответната и терминология” [20].

Мисля, че авторът на тази констатация (Георги Каприев) бърка генерално: той изобщо не е прав по отношение на това, че Анселм не въвежда собствен понятиен апарат. И за да не се впускам още оттук в пространни обяснения, само ще процитирам една великолепна в нейната находчивост епиграма на Марциал:

“О, Фидентин, знай,

стиховете, които рецитираш ти,

са мои. Но ти тъй зле ги рецитираш,

че стават твои” [21].

Георги Каприев споделя, че е трябвало да прекара много години в най-щателно изследване на мисловния свят на Анселм, за да почувства, че вече разбира по-правилно смисъла на словата му. Тук неволно си задавам два въпроса: “Дали по-късият път за Анселм не би минал през създаването на собствена понятийна система?” И още: “Това ли следва да е мисловният модел, който трябва да бъде аплодиран – някой да напише за двайсетина дни съчинение от двайсетина страници, за което впоследствие да се налага някой друг (и само един ли?) да употреби двайсетина години изследователски труд, за да може да каже, че е разбрал смисъла на написаното?”

На едно такова място, след подобна редица от разсъждения и твърдения в противоположни посоки, напълно основателно може да се постави сакралното питане: “Какво да се прави?” А онзи, който има известен опит с мисловните митарствания в тази област, веднага ще забележи, че зад този въпрос прозира и следващият: “А има ли изобщо възможност нещо да се направи?”

И само като допълнителен щрих към тези първоначални положения можем да се запитаме и за следното: “Ако езикът не ‘може да се направи по-точен чрез използване на дефиниции’, то колко спокойни можем да бъдем, когато го използваме?” И в добавка: “Какво собствено съдържат всевъзможните речници, и особено – тълковните речници? Нали онова, което се описва след всяка отделна дума, е всъщност нейна дефиниция? (Или поне опит за дефиниция.) Нали именно чрез тези текстове авторите на въпросните речници се опитват да осигурят за дефинициите възможността те да играят ролята на обществени конвенции? При това, ако дефинициите представляват нещо невъзможно, то безсмислен ли е бил трудът на всички хора, които столетия наред са се занимавали с подобно съставителство? Те слепи ли са били? Или просто са принадлежали към категорията на неизтощимите маняци?”

Наложителна бележка. Огромното количество труд на някаква голяма група хора не може да бъде каквато и да било гаранция срещу безсмислието на такъв труд.

Завареното положение

Вероятно нищо добро не би произлязло, ако не се направи някакъв опит за обобщение на положението около дефинициите, такова каквото е то понастоящем. Ако не друго, то подобен оглед би могъл да констатира някои слаби места в тази област. А това би било добро – дори и само като предупреждение.

Структура на дефиницията

Много често една дефиниция, независимо колко е пространна или лаконична, стара или нова, общоприета или спорна, представлява твърдение, което обявява, че нещо е еди-какво-си. “Нещото” представлява някакво име. По традиция това име се обозначава с латинската дума “дефиниендум”. А онова, което тук назовах с “еди-какво-си”, е описание на съдържанието, което се влага във въпросното име. По силата на същата традиция то се обозначава с “дефиниенс”. Глаголът, посредством който се свързва името с описанието му, много често (всъщност, неразумно често!) се оказва “е”, респективно “са”. Например, казва се: “Атомът е най-малката неделима част от материята”.

Понякога обаче се прилага друг подход – използват се други глаголи като: “наричам(е)”, “разбирам(е)”, “обозначавам(е)” и прочие. Например: “Под ‘полифония’ разбирам(е) такъв вид многогласие, което се основава върху едновременното протичане на няколко относително самостоятелни мелодически линии”. (Респективно: “С ‘полифония’ обозначавам(е)..., или “‘Полифония’ наричам(е)”...)

Хората рядко се замислят за принципната разлика между първия и втория подход. И употребяват било единия, било другия тип глаголи като синоними. Строго погледнато те нямат право на това. Но го правят.

В някои случаи (най-често, по технически причини – примерно, за да се пести място), глаголите се заместват от тире. Понякога и това тире отсъства. По всяка вероятност, онези, които го изпускат, считат, че то се подразбира. И още – че се подразбира, кой глагол замества. На повърхността това, общо взето, изглежда, че не създава проблеми. Например:

“Цивилизация. Създаване или ставане цивилизован; стадий, по-специално напреднал стадий, в общественото развитие (...)” [22].

Авторите на тази дефиниция вероятно са счели, че в случая връзката между дефиниендума и дефиниенса е ясна. Така ли е обаче в действителност? Кой е глаголът, с който е осъществена тя: “е” или “наричам(е)”? Тук като че ли нищо не е ясно. Дали обаче и публиката не си мисли, че това е без значение?

Нека допуснем, че в качеството на глаголна връзка се мисли глаголът е. Оттук автоматично се просмуква внушението, че някой ни съобщава информация относно някакво действително положение на нещата: “Нещо е еди-какво-си”. Правомерно ли е обаче подобно непомрачавано от съмнение внушение? И на какво може да се основава то? Може би, на някаква традиционна сигурност, че дефинициите се създават от експерти, за които те (дефинициите) се явяват някакъв напълно възможен мисловен акт?

Нека сега допуснем, че глаголната връзка е била мислена като наричам(е). Оттук автоматично следва, че някой (или някои), не непременно експерт(и), счита(т), приема(т) и така нататък нещо за еди-какво-си. Но от това далеч не следва по необходимост, че то е еди-какво-си.

Налага се да маркираме: "е" не е еквивалентно на "наричам(е)".

"Откъде знам това, което считам, че знам"

Преди години, когато подготвях хабилитационната си работа “Математически основи на обща теория на музиката”, открих това питане. Открих и неговата важност. Постепенно то застана в съзнанието ми като твърде тревожен лайтмотив. (Някои лайтмотиви имат това свойство, че – веднъж появили се – не могат да бъдат изгонени.)

Всъщност, въпросът за източника на нашето знание е един от най-болезнените въпроси в историята на човечеството. По силата на своята болезненост той може да се сравни само с още по-страшното питане: “А откъде мога да знам, че знам?”

В такава ситуация е естествено да се посочи, че, ако аз знам какво е знание, ако имам някакъв еталон за знание, то по него бих могъл да сравнявам всяка проява, за която предполагам, че може да е знание, след което да отсъждам с “да” или “не”.

Проблемът, който възниква обаче, се свежда до това, че дори и да имам подобен еталон, ако аз предварително не знам, че той е именно еталон на знанието, а не на нещо друго, практически ще бъда в същото състояние, в което бих бил и ако нямах въпросния еталон. Защото няма да знам, че еталонът е еталон за знание. Една по-строга инвентаризация на положението, в което се намирам, би показала следното:

1. аз се нуждая от еталон за знанието, защото искам с негова помощ да проверявам кое от нещата около мен е знание и кое не;

2. след като се нуждая от еталон за знанието, това означава, че нямам такъв еталон;

3. щом като нямам еталон за знанието, аз не знам какво е знание;

4. щом не знам какво е знание и какво незнание, аз не мога да разпозная никакъв еталон на знанието измежду някакво множество на еталоните изобщо;

5. щом не мога да разпозная еталона на знанието, аз не мога да го имам, а дори и по някакъв непонятен за мен начин да се окаже, че го имам, не бих могъл да знам, че го имам.

Има ли някакъв изход от драматичното положение?

Мисля, че няма. Поне няма издържащ на критически анализ изход. Има детски залъгалки. Например, мога да си затворя (фигуративно) очите, да оставя разума си да произвежда някакви мисли, дори да си позволя да ги изговарям на глас, докато в някакъв момент се чуя да казвам: “Аз не знам (какво е знание), но въпреки това знам (какво е то)”. Безусловно, това е било правено. И то – многократно. При това от хора, които човечеството е наричало “гениални мислители”. Независимо, че някои напълно заслужено са ги декорирали с титула “автори на каши” (Ойген Дюринг).

А иначе, човечеството отдавна е било предупреждавано за проблема по разпознаването на знанието:

“Сократ: Та не смяташ ли за безсрамно [Теетете], без да знаем какво е знание, да заявяваме какво представлява знанието? Но всъщност, Теетете, ние сме затънали до гуша в този нечист начин на разговаряне. Безброй пъти сме казвали ‘познаваме’ и ‘не познаваме’, ‘знаем’ и ‘не знаем’, разбирайки се някак помежду си, независимо че същевременно още не знаем какво е знание. Ако искаш, и сега в момента пак употребяваме думите ‘не зная’ и ‘разбирам’, все едно, че е редно да ги употребяваме, независимо че сме лишени от знание.

Теетет: Добре, Сократе, но по какъв начин ще разговаряш, ако се въздържаш от тяхната употреба?

Сократ: По никакъв, след като съм този който съм, освен ако не бях специалист в изкуството да се спори. Ако сега присъстваше такъв човек, щеше да ни каже да се въздържаме от употребата на тези думи и строго щеше да ни смъмри...” [23].

Констатация. Тези мисли отлежават в написан вид повече от 2 300 години. А като нещо изречено – със сигурност и още повече.

Въпрос: "Какво е направило човечеството с тях?"

Отговор: "Нищо". Или почти нищо. Може би защото и на тандема Платон – Сократ, както и на редица други мислители, не им се е искало точно тези техни мисли да се окажат верни. Апропо, в тях (съзнателно или не) прозира най-основната измежду основните препоръки на скептиците – да се въздържаме от изказване на мнение.

Не искам да създавам някакво впечатление за фаворизиране на фигурата на Карл Попър, но в руслото на коментираната тук материя си спомням следните негови твърдения:

“...в науката няма ‘знание’ в онзи смисъл, в който Платон и Аристотел разбират тази дума, в смисъла, който предполага крайни и окончателни резултати; в науката никога нямаме достатъчно основание да вярваме, че сме постигнали истината. Онова, което обикновено наричаме ‘научно знание’, по правило е не знание в този смисъл, а по-скоро информация относно различните съперничещи помежду си хипотези и начинът, по който те издържат различните проверки. (...) Освен това този възглед означава, че в науката не съществуват доказателства (с изключение, разбира се, на чистата математика и логика). В емпиричните науки, които единствени могат да ни дадат информация за света, в който живеем, няма доказателства, ако под ‘доказателство’ разбираме съждение, което установява веднъж и завинаги истинността на дадена теория. (...) От друга страна, чистата математика и логика, които допускат доказателства, не ни дават никаква информация за света, а само развиват средствата за неговото описание. Ето защо можем да кажем (...): ‘Доколкото научните твърдения се отнасят до света на опита, те са опровержими, а доколкото са неопровержими, те не се отнасят до света на опита’” [24].

И за да е напълно сигурен, че нещо няма да остане неразбрано, Попър ще направи препратка към други свои публикации, където заявява дословно:

“Ще трябва да свикнем да интерпретираме науките като системи от хипотези (а не като ‘съвкупност от знания’), тоест като антиципации, които по принцип могат да бъдат обосновани, но които използваме, докато издържат проверките, и за които никога не можем с пълна увереност да кажем, че са ‘истинни’, ‘повече или по-малко достоверни’ или дори ‘вероятни’” [25].

Ако все пак продължим да мислим за някакъв изход, бихме могли да изпробваме, да речем, палиативи. Например, да признаем пред себе си, а и пред публиката, че не знаем какво е знанието, но можем да повярваме, че онова, което някой ни описва като знание, е знание.

Всъщност, ние като че ли нямаме много възможности за лавиране. Или за избор. А в добавка (и някак между редовете), бихме могли да признаем, че аксиоматичният метод на математиците силно наподобява едно подобно признание. И то рамкира изцяло тяхното поведение.

Но, ако изберем този път, то трябва пределно добре да проумеем (а и никога да не забравяме), че нямаме никакви сигурни ориентири и предпочитания, а оттам и опорни точки при избора на “онзи някой”, който ще ни опише знанието. Ерго, ще се наложи да замърсим познавателната си система с една или друга степен на произвол. При това – още в нейната основа. Изпитвам огромно притеснение от факта, че, както и да решим да постъпим, този елемент ще присъства неизменно в начинанието ни.

Освен това, рано или късно ще ни се наложи да открием и нещо друго, а именно – че вярването (вярата) не е знание.

Безусловно, тук трябва да направя важна уговорка. Преди време публикувах студията “Вярата като синоним на незнанието”. Сега съм длъжен да поставя въпроса: “Ако аз не знам какво е знание, как бих могъл да знам, какво е незнание?”

Не е лесно да се отговори на този въпрос. Но аз се надявам нещата да стоят така само засега. (При това – отчитам, че надеждата е посестрима на вярата.)

Дефиниционните проблеми като проблеми на знанието

Това, което посочих непосредствено по-горе (и по-специално – невъзможността да знаем какво е знанието) в най-пълна степен се отнася и до дефиницията. Впрочем, не би и могло да бъде иначе, най-малкото защото по силата на някакво неписано правило всеки приема, че в дефиницията е концентрирано някакво знание.

Забележка. От това, че нещо битува като неписано правило, не следва по необходимост, че то е правилно.

Нека сега допуснем, че ние сме ученици, че сме в час, че пред нас е преподавател, който ще изнесе своята първа лекция по някаква дисциплина, и поради това започва с излагането на едни или други основни положения относно материята, с която ще ни запознава, сред които по необходимост присъстват и някои дефиниции. Всички ние ще приемем това като напълно естествена подредба на лекционния курс. И никой няма да се усъмни в нищо. Въпреки, че именно тук е много добре да се вслушаме в една симптоматична мисъл на Норман Шварц:

“Във философията, както и в много други дисциплини, добрите дефиниции са продукт на продължителен дебат, а не отправна точка“ [26].

Шварц не е единствен. Нито е първият, на когото му е хрумнала подобна идея. Макс Вебер казва следното в своето класическо изследване “Протестантската етика и духът на капитализма”:

“В заглавието на тази студия е употребено звучащото с известен упрек понятие ‘дух’ на капитализма. Как би трябвало да го разбираме? При опита да му дадем нещо като дефиниция се появяват определени противоречия (...).

Едно подобно историческо понятие (...) просто трябва бавно да се конструира от неговите отделни и най-решаващи за историческата реалност съставки. В този смисъл окончателното схващане на понятието не може да се появи в началото, а чак в края на изследването – едва в процеса на обяснението и като съществен негов резултат е възможно да проличи начинът, по който разглежданото тук като ‘дух’ на капитализма ще бъде най-точно формулирано от позицията на най-адекватните интересуващи ни гледни точки. Те пък от своя страна не са единствено възможните за анализиране на разглежданите от нас исторически събития. Както тук, така и при всяко историческо явление, едни други позиции биха посочили и други, различни черти като ‘съществени’ – от което ясно следва, че под ‘дух‘ на капитализма не е необходимо да се разбира само онова, което е съществено за нас и което ние сме приели. Именно това стои в основата на ‘историческото изграждане на понятията’ – не просто методологически да се заключи реалността в абстрактни категории, а да се пресъздаде според конкретните генетични взаимозависимости на нейната неотменима и специфична емоционална обагреност‘’ [27].

Дори и застанал пред читателя си в положението на знаещ, който от такава позиция има право да даде дефиниция, в която да вложи в синтезиран вид натрупаното си знание (включващо и натрупаното историческо знание), Вебер решава да сподели притеснението си от подобен сценарий. Това не може да не импонира. Човек не може да не усети как на свой ред той призовава един друг дух:

“Сократ: Както гласи препоръката на мъдрите мъже, не бива да се допускат думи като ‘нещо’, ‘нечие’, ‘мое’, ‘това’, ‘онова’ и изобщо слова, които изразяват неподвижност. Редно би било всичко да се нарича в хода на неговото естествено ставане, създаване, погиване и преобразуване. Така че, ако някой спре нещо посредством слово, трябва да бъде изобличен за това свое действие” [28].

(Ремарка в скоби. Дали да се съгласим със Сократ? От друга страна, какво друго е една дефиниция освен “спиране на нещо посредством слово”?)

Все пак, Вебер няма да загърби необходимостта да изкаже нещо ориентиращо в началото на студията си. И с уговорката, че не ще става дума

“за понятийна дефиниция, а за едно предварително и временно онагледяване, аналогично с духа на капитала” [29],

той ще приведе пространен цитат от Бенджамин Франклин, съдържащ в българския си превод над 600 думи, с което най-малкото ще постави на дневен ред и въпроса относно обема (в лексически единици) на една дефиниция – дори и в случаите, когато тя има характера само на предварително уточнение.

Ако сега обаче се върнем към хипотетичното си положение на ученици в началото на някакви занимания по някаква дисциплина, то можем да бъдем сигурни, че ще чуем няколко твърдения от споменатия вече вид: Еди-кое си нещо е еди-какво си, или: Под еди-кое си понятие разбирам(е) еди-какво си.

С все същата сигурност ние ще запишем подобни твърдения, след което, ако сме съвестни (според обичайните родителски и учителски представи за съвестност), ще ги запаметим старателно. И вероятно ще пропуснем да си зададем въпроса: “Откъде знаем, че нашият преподавател е изговорил именно дефиниции?” При това, ако някой все пак постави подобно питане, ние на минутата ще решим, че той е някакъв чудак – просто човек, който иска да привлече вниманието на околните.

Нека обаче временно подтиснем желанието си да раздаваме щампирани квалификации, на които сме се научили от средата, в която живеем. Нека, при все и само за минута, да поискаме преподавателят да ни даде дефиниция на дефиницията, да ни предложи еталон за дефиницията, който да можем да използваме във всеки момент, когато някой (явно или неявно) ни предлага дефиниции.

Тук може да се попита: “Кога човек има нужда от ‘дефиниция на дефиницията’?” И да си отговори по възможно най-естествения начин: “Когато не знае какво е това дефиниция”.

В такъв случай, ето как би се трансформирала схемата от по-горе – схемата за знанието:

1. аз се нуждая от еталон за дефиницията, защото искам с негова помощ да проверявам кое от нещата около мен е дефиниция и кое не;

2. след като се нуждая от еталон за дефиницията, това означава, че нямам такъв еталон;

3. щом като нямам еталон за дефиницията, аз не знам какво е дефиниция;

4. щом не знам какво е дефиниция и какво не-дефиниция, аз не мога да разпозная никакъв еталон на дефиницията измежду някакво множество на еталоните изобщо;

5. щом не мога да разпозная еталона на дефиницията, аз не мога да го имам, а дори и по някакви непонятни причини да го имам, аз не бих могъл да знам, че го имам.

Някой може да възроптае. Може да си помисли, че в редовете дотук има някаква съзнателно маскирана грешка. Мисля, че такъв човек ще сбърка. Вече подсказах, че твърдения като скицирано изложените по-горе са били изказвани от древността до наши дни. Разбира се, и в миналото, и сега са се намирали хора, които са опонирали като са заявявали, че са демаскирали една или друга съзнателно скрита грешка. Онова, което анализът е показвал обаче, обикновено се е свеждало до откритието, че те просто не са забелязвали имплантираните от тях самите грешки. (Вероятно неволни.)

Може да се възроптае и по друг начин: като се посочи, че петте стъпки от повторената схема на разсъждение могат да се извървят отново и отново неограничен брой пъти посредством най-елементарна замяна на думите “знание” или “дефиниция”, с които и да било други. Но в такъв случай няма да се е забелязало, че в коментираната схема засега стоят буквално гранични понятия, които (изглежда) не могат да имат своя смислова аргументация – или изобщо нещо, което да посочи, с какво съдържание собствено са изпълнени. Те би трябвало да поясняват сами себе си. А за всички нас следва да е пределно ясно, как се наричат подобни случаи.

Мястото на подобни фундаментални понятия се намира в онази точка, от която (можем и така да се изразим) би трябвало да тръгва изобщо нашето познание. Тук ми изглежда подходящо да припомня една мисъл на Херман Вайл, който казва:

“Процесът на познание започва, така да се каже, от средата и по-нататък се развива не само по възходяща, но и по низходяща линия, губейки се в неизвестността. Нашата задача се изразява в това да се постараем да пробием път в двете направления през мъглата на неизвестното, въпреки че в края на краищата представата за това, че грамадният слон на науката, носещ върху себе си истината, стои на някакъв абсолютен фундамент, до който човек може да се добере, се явява нещо не по-различно от легенда” [30].

В цитираната мисъл, някак между другото, се прокрадва една много ценна идея: отправният пункт на знанието ни се намира в самите нас, ние носим нулевата точка на координатната система, в очертанията на която ще се разгърне последващото наше знание. (Отчитам, при все и в скоби, че на не един и двама религиозни адепти тази постановка няма да им допадне.)

Ако междувременно си зададем въпроса: “Е ли ‘дефиницията на понятието дефиниция‘ някакъв резултат от натрупано знание или е основа на последващо знание?”, то в духа на мисълта на Вайл бихме могли единствено да отсъдим смирено: “’Дефиницията на дефиницията’ може и да е някакво знание, за което (поне в този момент) не ни е дадена възможност да знаем дали е знание. Но тя може да бъде третирана като предложение за конвенция между членовете на някаква група хора. Или – като опит за съгласуване между отделните мисли на един единствен човек”.

Дилема: знание без основание или порочен кръг?

Вече споменах, че от най-дълбока древност е била забелязана опасността, обозначавана като “regressus in infinitum”. Тя се изправя пред взора на мислещия човек всеки път, когато започне да разсъждава върху основанията на знанието. (В настоящия случай – върху основанията на дефиницията като интелектуален акт.) Така, една малка част от това мислещо човечество отдавна е открила, че знанието не може да бъде обосновано със знание. Една друга, многократно по-голяма част, е гледала с неунищожимо подозрение към подобна постановка, предлагайки модели на обяснение, които волно или неволно изискват мълчаливото приемане на порочно-кръговото мислене. В добавка, този тип хора обикновено не забелязват, че в поведението им има някакво непонятно като произход самомнение.

►►►