Предварително бих искал да уточня следното:

• Текстът, който следва надолу, представлява редактирана версия на доклад, изнесен в рамките на организирана преди време от Югозападния университет "Неофит Рилски" международна конференция на тема: "Музиката – традиция и съвременност".

• Споделените мисли не представляват някакво сбито изложение или сегмент от вече построена теория, откъдето не следва, че едно или друго нейно бъдещо оформяне не е възможно.

• Все същите споделени мисли, при все и адресирани тук до музиката, се отнасят в много висока степен и до всички останали изкуства.

Ако музиката ще трябва да се третира като слугиня, то по необходимост веднага възниква въпросът:

Не знам дали бих изненадал много хора, ако изкажа твърдението, което от немалко години най-натрапчиво изниква изпод мислите ми, но все по-често и с все по-голяма вътрешна сигурност приемам за вярно това, че през цялото си развитие човечеството е пребивавало в една единствена обществена система. И нейното име е просто “робовладелчество”. За тези, които биха изказали много силно несъгласие, бих направил компромис като се съглася да приема, че отделните епохи могат да бъдат обозначавани с по-сложни названия от рода на: “първо робовладелчество” (за да не се налага да предлагам конструкции то типа на “робовладелчество от робовладелски (?!) тип”), “робовладелчество от феодален тип”, и така нататък – до “робовладелчество от демократичен тип”.

Веднага става ясно, че подобна постановка взема предвид нещо, въз основа на което да се запази традиционното разграничение между обществените системи, и че това нещо се отнася до наличието на заблуждаваща глазура върху явленията, както и до стила на декорациите по тях.

Мисля заедно с това, че, за да може робовладелчеството да се радва на толкова стабилни корени във времето, то поне една от причините за това би следвало да се търси в самата човешка природа, която (при някои, но немалко хора) просто приема робството като нормално обществено състояние.

В такъв случай, следва ли да се удивляваме на планините от музикални опуси, които явно или неявно подкрепят (елегантно, “с художествени средства”) робовладелско-робското статукво? Можем ли да си представим колко много музика е била сътворена и изпълнена в чест на владетели от всякакъв ранг и по всякакъв повод – дори и само за това, че по време на лов някой е успявал да убие два заека, не рядко поставени предварително в съответния белязан храст от хора, чиято услужливост едва ли се е различавала принципно от онази на маестрото, който е увековечавал историческото събитие с поредното си произведение. Можем ли да си представим колко много музика е била сътворена и изпълнена в чест на всякакви божества, божии служители, чудеса, рождения, възкресения и прочее все “всемирни” по своята важност събития? Но можем ли към това да прибавим и мисълта, че, когато се е случвал някой и друг вероизповедален катаклизъм, на минутата и по все същия механизъм на слугинаж са се намирали достатъчно на брой и достатъчно талантливи артистични натури, които веднага са написвали новите необходими химни? (Нали тук няма да забравим да си припомним, че човекът – в нашия случай, слушателят – е бивал по правило във всичките тези случаи в ролята на роб на съответния "бог".) Можем ли да си представим музиката по света, написана и изпълнена във възхвала на една или друга Партия или неин Вожд?

Долавям потенциалното възражение:

“Защо слугуване? Всеки подобен акт би могъл да е плод на някаква вътрешна убеденост!”

Не само че не бих тръгнал да отхвърлям подобни обструкции, но веднага бих ги включил като част от проблемния ландшафт. Всъщност, точно това имах предвид, когато казах, че хората имат едва ли не вродена нужда от робството – за да може едната част да властва над другата част. А това властване се осъществява най-ефективно, когато тези, върху които се разпростира властта, са убедени в основанията за нейното разпростиране върху тях.

Въпрос:

Може да се предположи, че дори и хора, които външно демонстрират някаква каменна непоклатимост, са всъщност много раними същества. Съществуват планини от причини, които могат да предизвикат у нас страх, усещане за безсилие, гняв. Интелектуалната ни безпомощност пред някой логически парадокс, мисълта за вселенските измерения в безсмислието на нашия живот, многото малки и малкото големи (а за някои хора – многото големи и малкото малки) физически болести и болки, чувството за някаква наша обреченост в зависимостта ни от едни или други сили (в това число и от силите на други хора) – всички тези и редица други причини ни карат, дори подсъзнателно, да търсим ежеминутно средства за анестезия.

Така едни откриват наркотиците, други – техниките за изпразването на съзнанието си от мисли, трети – илюзиите, четвърти (без да се изключва възможността сред тях да се оказват и някои измежду първите, вторите и третите) – музиката, този невинен (както се счита) наркотик.

Много пъти съм си мислил:

Ако наркоманията бъде определена като такова формиране на зависимост на нервната система от дразнители, зависимост която, веднъж създадена, изисква с нетърпяща никакви изключения повелителност регулярното получаване на следващата доза дразнители, то дали музиката (при това, с много от своите най-възвишени проявления) не би могла напълно спокойно да бъде поставена до марихуаната, хероина и кокаина?

Достатъчно е само да извикаме от паметта си ударните ритми на онази музика, която някои умилително считат, че е “за забава”, достатъчно е да си спомним в добавка как само малка порция от нея може да вкара телата на някаква огромна маса хора в ответен еднообразен ритъм – при това за много часове, след които идва постепенно усилващото се очакване на следващата доза. Достатъчно е да си спомним за монотонните интонации в музиката на различните религии. Достатъчно е да си помислим за монотонната ритмическа комплементарност в една огромна редица класически произведения. Накрая, достатъчно е просто да си помислим за приятните минути, които сме изкарали с обичана от нас музика, към която посягаме пак и пак така, както друг посяга към спринцовката. Ако сторим това, то ще разберем, колко много светът на музиката наподобява фантазния свят на анестезията, при който с плътта се извършват болезнени манипулации, но съзнанието не долавя нищо от тях.

Тук се питам:

Мисля, че знаят. И нещо повече – една немалка част от тях осребряват това си знание по брилянтен начин.

Някой може да възрази:

Добре, но и с наркотиците не само може, но и реално се лекува!

Друг вероятно ще добави:

Напълно правилно! Подобен аргумент е една брилянтна находка! Дали обаче, усилвайки едно или друго радостно чувство като го придружаваме с музика, ние подсъзнателно не търсим сътворяването на такъв ефект вътре в нас, който, превърнал се в ярък спомен, да “сгрява душата ни”, когато ще се появи новата болка или спомен за болка? (Ерго, отново анестезия.)

Въпроси:

Не е никак нова мисълта, че музиката носи послания. От това обаче, че една мисъл е стара:

1. далеч не следва, че е вярна, и

2. дори и някога да е била приемана за вярна, не следва, че е вярна и в днешния ден.

Всяко послание не е нищо друго освен информационен поток. Когато подобни дефинитивни положения се припомнят в едно време, наричащо себе си “информационна епоха”, когато същото това време има теории за измерване на количествата информация и по тях може да преценява нейната стойност, тогава не е изключено постепенно да се създаде такава обществена нагласа, която все по-често да задава на музикантите един досаден въпрос:

И още (при неясен или неубедителен отговор на предходния):

Казимир Малевич “Бяло върху бяло” (1918)
Казимир Малевич “Черен квадрат” (1913)

Сега-засега подобни въпроси са само мислими. Но това би могло да е по силата на една дълбоко присъща инертност на обществото. Тя обаче може да се окаже с по-малко разтегливи граници, отколкото традиционно се мисли, че те са.

Наистина, посланието може да е едно “игрово послание-енигма”.

Играта вероятно е нещо дълбоко вкоренено в нас. Преди няколко десетилетия Йохан Хьойзинха посочи в своето знаменито изследване “Homo Ludens”, че едва ли не всяка проява на човека е акт на игрова дейност. Но той все пак включи като нещо изискуемо “спазването на някакви правила”. Може би това е нещо доста овехтяло? Може би дори напомнянето за подобни архаизми е твърде отблъскващо? (Та нали някои "играят" без каквото и да било спазване на каквито и да било правила.)

Ако някой реши да възприеме, примерно, картината на Казимир Малевич “Бял квадрат върху бял фон” ("Бяло върху бяло") като енигма, ако в добавка реши, че трябва да я разгадае – то какво ще предприеме? Може би ще се осведоми за разбиранията на самия автор, ще проучи негови изказвания, ще прочете анализи на изкуствоведи. И така нататък.

Например, със сигурност няма да остане незабелязан фактът, че въпросното платно се явява някаква реминисценция на нарисувания пет години по-рано "Черен квадрат". Около неговата поява пък ще бъде установено, че покрай всичко друго той е трябвало да постави началото на един "нов живописен реализъм", именуван от самия Малевич като "супрематизъм" (от supremus, лат. – "висш").

Не е изключено в опитите си да се ориентираме да установим, че, когато Малевич е нарисувал все същия (но първия) "Черен квадрат", е бил дълго време "не на себе си", че не "можел нито да яде, нито да спи" и че всъщност "не можел да каже, какво собствено е нарисувал".

Интересът ни би могъл да се насочи и в друга посока – да речем, към цената на все същия квадрат. Тогава (попътно) бихме установили, че практически има четири "Черни квадрата", два от които се съхраняват в Третяковската галерия, един – в Руския музей, и един (поне за известно време) – в "Инкомбанк", като при публичната продажбата на търг неговата първоначална цена е била 20 милиона долара. (По този повод, сигурно ще ни хрумне да направим някои съпоставки, от която ще установим, че в редица други случаи картини на изключително известни художници сменят притежателите си за суми, които са десетки, а понякога и стотици пъти по-ниски.)

Нека сега обаче забележим обаче, че всичко изредено дотук всъщност обезсмисля авторския art-акт, доколкото представлява серия от декоративни словесни вариации около него. При това, ако те действително са необходими, то за всекиго е ясно, че със съдържателната си тежест практически изместват самите рисунки? Но... ако са излишни, то тогава защо са били предприемани (включително и от самия Казимир Малевич)? Ако той е искал да извести на човечеството, че една епоха в изкуство вече е достигнала до своя край и че се е появила някаква нова, то защо не го е казал в пряк текст (всъщност без изкуство), за да е сигурен, че всички ще го разберат? А ако нещо е трябвало да бъде открито от публиката му, то кому е било необходимо да и се подсказва, какво трябва да вижда в някакви вписани един в друг квадрати?

На мястото на електронните репродукции от по-горе можем да поставим други – да речем, на фрагмент от едно от най-известните клавирни произведения на Бетховен.

Колкото и да е труден за четене ръкописът отляво, то монотонното триолково движение, протяжната като вопъл мелодическа фраза от тоновете си и до бекар, последвани от ла диез и си, лесно ще ни подсетят, че става въпрос за първата част от небезизвестната "Лунна соната".

Но... не по-малко известно е, че първата и последната страница от оригиналния ръкопис са изгубени, което означава, че липсват титулните текстове с първите 13 такта от първата част, както и последните 3 такта от третата част. Едно се знае обаче със сигурност: когато Бетховен е предал за печат тази си соната, той не е поставил никакво обозначение от рода на "Лунна". Била е изписана само ремарка, с която се е казвало, че това е "Sonata quasi una fantasia" ("Соната като една фантазия").

Склонните да откриват едни или други подсказващи внушения (а видимо такава необходимост се поражда, когато съществуват някакви въпроси без отговори) могат да видят в тези четири думи повод за алюзия и към "лунна светлина", и към "любовна изповед", и към всичко друго, което им е угодно. Но с тях (с четирите думи) Бетховен по-скоро е искал да извини отсъствието на сонатно алегро, в което традиционно се е осъществявала първата част на подобни инструментални композиции. Всъщност, той е посочил, че тази част е изтекла изпод перото му като някаква свободна импровизация.

Мнозина са вярвали, че Бетховен е превел на музикален език своята несподелена любов към Джули Гуичарди, на която сонатата била посветена.

Но се срещали и мнения, според които тя представлявала своеобразна "епитафия" на Наполеон. Прозвището "Лунна" се оказало най-устойчиво пусналото корени в масовото съзнание. Но то е било измислено и прикачено от немския журналист, поет и музикален критик Хайнрих Фридрих Лудвиг Релщаб (1799 – 1860), който, слушайки музиката, си представял една романтична картина с лодка, плъзгаща се по водите на Фиервалдщедското езеро, осветено от изпълнена с мистика лунна светлина.

Сега можем да се запитаме:

И, ако не е, къде да бъде търсено нейното магнетично, но и оставащо енигматично, послание? От друга страна, има ли сила, която да промени мнението на човечеството за "лунните" видения, които трябва да внушава все същата Бетховенова творба? Всъщност

От друга страна, ако във връзка с името на тази известна соната има определени съмнения и странни стечения на обстоятелства, то около някои други произведения на Бетховен няма нищо неясно. Например, сонатата в до минор опус 13 носи име, което той собственоръчно е изписал:

Можем да се запитаме за причината, поради която това произведение е получило името си директно от своя създател. И няма да сме първите. Някои теоретици и историци търсят отговора в тоналността: до минор. Като аргументи изтъкват факта, че по времето на Бетховен тази тоналност е имала твърде специален характер – "тъжна", "скръбна", "печална", но също и "гневна", и "яростна", и изобщо пропита с всички мислими нюанси на изредените емоции.

Но тук – все пак – се налага да бъде направено известно пояснение. Понятието за "патетика" далеч не включва само визираната гама от състояния. То е много по-общо и в своята основа означава "възторженост", приписва се на нещо, което "вълнува силно". А тъгата и гневът далеч не са единствените изражения на силните емоции. Освен това, Бетховен има и други произведения в до минор, но те далеч не носят идентично име. Впрочем, ако гневът и яростта би следвало да се третират като синоними на pathétique, то вероятно поне 3/4 от неговото творчеството би трябвало да носи такова определение. Но това не е така. Защо? Да не би “Grande Sonate pathétique” да е най-много натоварена с патетика?

Правени са опити да се добавят и други критерии, които да покажат допълнителни основания за името: темповото обозначение на първата част ("Grave"), както и точкуваният ритъм на въвеждащия мотив. Но тук веднага могат да бъдат поставени въпросите:

Следващ въпрос:

Още един въпрос:

Група въпроси:

Човекът отдавна знае (всъщност, в един по-сериозен научен план – от средата на ХІХ век), че във функционално отношение мозъкът му е твърде асиметричен. И още, че неговото дясно полукълбо се занимава с емоциите, но разбира се, и с изкуствата, както и с всичко, което има неясни очертания или по-общи характеристики – в това число със съотнасянията на телата в пространството и контрола на реакциите във връзка с изненадващо появила се опасност. (Когато трябва да се издаде заповед на краката да бягат, няма много време за педантично сканиране на заплахата.) В противовес, лявото му полукълбо е неговият телескоп, микроскоп и калкулатор, там се намира лабораторията, която изучава детайлите на всяко явление или извършва процедурите по установяване на ясни граници. Оттам се управлява боравенето с думите в езика и с числата и формулите при пресмятанията.

Не знам дали изобщо имам право да навлизам в чужда научна област, не знам дали с това не увеличавам риска да подведа някого, но мисля, че не е невъзможно дясното полукълбо да бъде разглеждано като орган, който в неговия сектор, ангажиран с контрола на емоциите, не е еволюирал много през вековете. И наистина, едва ли в сравнение с днешния жител на планетата древният египтянин, асириец или елин е обичал или мразел по някакъв различен начин.

Ако обаче се обърнем към работата на лявата мозъчна хемисфера, ще установим, че един огромен дял от откритията в човешката наука, е бил управляван от нейните мозъчни центрове с тяхната способност да изследват детайлите и да изчисляват. Тази половина е толкова могъща в своите възможности, че може да изучава дори и поведението на другата половина. Обратното (вероятно) стои под сериозен въпрос. Дясната ни мозъчна част, образно казано, може силно да се възрадва от някое научно откритие, но тя няма да е много наясно, на какво собствено се радва. А доколкото във все същото наше мозъчно полушарие функционира и споменатият център за управление на поведението ни при внезапно появяващи се опасности, то поради постоянното му стимулиране той със сигурност се оказва и чувствително по-развит (провокирано според натюрела на човека от различни дразнители – например, от науката при онези, които я разпознават като върховна угроза).

Въпрос:

Мисля, че, ако подредим инстинктите си в една редица и започнем да ги преценяваме по степен на важност, ще прегърнем инстинкта си за самосъхранение така, че няма да могат да ни го изкопчат от ръцете. От него имаме в най-големи дози. И това със сигурност не е случайно. Този инстинкт ни предпазва от опасности. Непрекъснато принуждава сетивата ни да оглеждат пространството около нас, а после със същата настойчивост принуждава мозъка ни да подреди получените колосални потоци от информация по признака: опасност – безопасност.

Тук не трябва да пропуснем да констатираме и това, че все същият наш инстинкт непрекъснато е проявявал висока безотказност при каталогизирането на всяко ново явление като нова опасност – всичко това, дори и преди да я включи в списъка на обектите за сканиране.

Като изхождам от тези основни положения, си поставям следните въпроси:

Отчитам колко скандално може да се стори всичко, което казах дотук. Ето защо, ако дори някаква малка част от този текст дразни някого, нека той барикадира настоящите електронни страници така, че никога повече да не ги срещне. Така ще се чувствам по-спокоен.

В същото време си мисля, че за всеки човек е добре да привикне себе си към по-често задаване на въпроса:

Нерядко в подобни случаи той ще открива, че всъщност много неща, измежду тези, които е считал за непоклатими, нямат в себе си нищо непоклатимо. И че всъщност, само много добре са го научили да ги приема за непоклатими. При което той се е показвал дълги години добър ученик, а после – просто е работел навикът му. Включително и против инстинкта му за самосъхранение.

Ние може да сме научени толкова категорично да приемаме някои неща за нормални, че дори самата мисъл, че може да ни се наложи да се разделим с удобните си мисловни пантофи, вече да ни изпълва с миров песимизъм.

Наскоро мой приятел ми препрати следното съобщение:

Ако някой някога е успял да ни приучи да мислим критически, то със сигурност ще започнем да откриваме многократно, че на мястото на песимизма, спокойно бихме могли да виждаме, че всъщност стои реализъм.

Още първите думи на "Песимистични хипотези...” ме накараха да се замисля и колкото повече напредвах, толкова по-несъгласна ставах. Не съм специалист, но като човек, изкушен в творчеството, искам да отхвърля твърдението за "слугинажа” на музиката в неговия отрицателен аспект, изведен от "робското съзнание”.

Безспорно тя се е писала, пише и ще продължава да се пише по поръчка, както е и с картините на великите художници, но нима от това се намалява прекрасното внушение на Ботичелиевите "Примавера” и "Раждането на Венера”, например, нарисувани за вилата на Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи? Безкрайно критично съм настроена към католицизма, но нима от тесногръдието на църковните норми и абсурдната закостенялост в тези среди страдат такива велики произведения като месите на Бах или Реквиемът на Моцарт? И къде остава вдъхновението на поета, композитора, художника, които може и да творят по поръчка, но ТВОРЯТ, а не слугуват, защото в противен случай нямаше да се раждат всичките онези велики произведения на културата, заради които все пак нашата цивилизация не е тотално пропаднала в бездуховността...

И когато човек се докосне до тези велики произведения, когато има очи и уши за тях, той не се превръща в слуга на слугите, както твърдите, а според мен напротив, извисява се! Защото колкото по-малко е запозната младежта с тези велики произведения, толкова по-нисък критерий има и като следствие виждаме край нас младежи със слушалки в ушите, които ходят като дрогирани от тътнещите в мозъка им хард-ритми или чалга, които изпиват мислите им, и като следствие виждаме младежи, които вместо да четат, предпочитат да прекарват времето си в обсебващия свят на компютърните игри, в които правилата са много прости: убий, за да не бъдеш убит; завладей, за да не те завладеят...

Да, музиката може да е наркотик, но тя става такова средство само за невежия, защото колкото повече е ограмотен човек и познава повече шедьоври, толкова по-малко ще се поддаде на най-примитивното ниво в нея... А що се отнася до посланията, то музиката има това велико качество не толкова да носи някакви конкретни послания, а да ги отключва вътре в душата на човек, и тогава, ако той има вътрешно богатство, то и музиката ще донесе до него повече, а няма ли – тогава и никой бог не може да му помогне, тогава един прекрасен цигулков концерт ще бъде за него "стържене”, както се беше изразила преди време една наша прочута естрадна прима, доста активна напоследък...

И още нещо, с което не съм съгласна: според мен няма значение дали нещо от някое произведение е загубено, възстановено, преименувано – ако самото произведение е подчинено на законите на хармонията и равновесието (тук нямам предвид буквалното значение, защото и Пикасо, и Шнитке са велики, макар произведенията им далеч да не са хармонични, по-скоро схващам думата равновесие като взаимодействие на двете начала ин и ян, които пронизват целия свят), та ако произведението е подчинено на каноните на Доброто и Любовта, защото всяко велико изкуство в крайна сметка е алтруистично (тук влизам в противоречие и с Айн Ранд, която отрича алтруизма), то тогава творбата е изпълнила целта си, която в никакъв случай не е "слугинаж”. Тогава това е още едно доказателство за наличието на онази божествена искра, която всеки носи в себе си, и която трябва неуморно да се подхранва и буди, защото иначе настъпва мрак...

Извинете. Разпалих се, но музиката (класическата) е голямата ми любов, без която не минава нито един мой ден...

Поздрави и успешен ден!

Музиката не винаги служи на робовладелчеството. Темата е по-широка. Всъщност, самата музика е завладяваща и с нея много лесно може да се манипулира. Така че освен като инструмент на робовладелчеството, тя може да се разглежда и като средство, с което едно общество може да бъде подтикнато към революция срещу робовладелчеството.

А относно ползването за (аз ще го нарека разговорно) ПОДМАЗВАНЕ на разни особи – царе, императори, министри..., освен музиката са били и рисуването, и поезията, и... дори науката. Все пак, да не забравяме, че за да се развиват науката и изкуството през определени исторически епохи е трябвало да има множество меценати, които да ги оценят и да ги финансират (грубо казано). А тези меценати са били от аристокрацията.

Музиката, подобно на риториката, влияе върху маси от хора (подобно речта на някой ислямски проповедник, на Хитлер, на Мусолини...). Не ми се мисли, колко ужасни неща се случват на фона на иначе прекрасна музика.

Какви чувства би извикало у Вас произведение като "Травиата"? А литературното произведение "Травиата" от Иван Вазов – към какви мисли ви навежда?

И все пак вината не е у музиката. Както и Христос не е виновен за убийствата и грабежите, които кръстоносците са извършили от негово име. Все се питам, как ли се е чувствал Христос, когато е наблюдавал от небето инквизицията? За това ли беше разпнат?

Как ли би се почувствала музиката, ако знаеше за какво я използват определени хора?

Японците са направили изследване: как влияят добрите думи, определени звуци и определена музика върху водата. Резултатите са показателни за стреса, който се изразява в уродливи кристали и за хармонията, която пък придава красива и здрава структура на същите кристали.

Да не забравяме, че музиката е посестрима със словото (изградена е от звуци), което ще рече: нейният източник е Светият Дух.

Поздрави!

Гергана Златкова

Здравей, Илия.

Пак провокираш мисленето. Май се изтърках с тази констатация.

Някъде бях чела, че (вследствие на вълновата структура на звука и на електромагнитното поле, обгръщащо всичко живо и неживо около нас), когато музикалните трептения влязат в синхрон или не-синхрон с някои вълни, излъчвани строго индивидуално, се получава строго личното възприятие. Например, аз не възприемам нормално музиката, когато е много силна. Тогава я чувствам като шум – дори да става въпрос за най-любими мои произведения. Започвам да усещам главоболие, гадене...

Други пък слушат музика и изпитват наслада само, ако динамиката, казано на жаргон, е на "фул макс".

В същото време определен тип музика има еднакво влияние дори и върху незапознати с механизмите на нейното въздействие или с даден музикален стил, респективно – с автора на една или друга творба. Например, приспивната песен се възприема като такава, маршът има въодушевяващо въздействие, погребалните песнопения се разпознават като тъжни, потискащи и така нататък.

От дълбока древност шаманите са установили влиянието на определени ритми и са ги ползвали според случая. Когато сега започнах да пиша тези изречения, си спомних, че преди време бях споделила (дали не е било с теб?) за явления от рода, примерно, на "памет на ръцете". От друга страна, бях прочела за експеримент, по време на който са били пускани приспивни песни от различни именити автори, разместени между фолклорни или други мелодии, като цялото това обилие от разнообразна музика е било слушано от хора с различен произход, с различен етнос, различна степен на музикално образование и прочее. Всички те са успявали да разпознаят приспивните песни. С други думи, в определен вид музика има специални компоненти, които влияят по един и същ начин.

Впрочем, това, което пишеш, според мен не е песимистично. Познаването на процеса, не би могло да направи излишни творците.

(А дали не би могло да даде инструмент на определени изследователи да възстановяват забравени или изгубени творби?)

Благодаря Ви, господин Кожухаров, за това съобщение и за информацията в него!

За съжаление, особено напоследък, мисълта за бъдещето на музиката и при мен се явява песимистична!

Соня Георгиева

Здравейте господин Кожухаров,

Ето Ви нови търсения в музиката .

Без нужда от висококвалифицирани музиканти.