МНОГО ЗЕМЯ ЛИ Е НУЖНА НА ЧОВЕКА?

І

От града пристигна по-голямата сестра при по-малката на село. По-голямата бе омъжена за търговец в града, а по-малката – за селянин на село. Сестрите пият чай и разговарят. По-голямата почва да се превзема и да хвали живота си в града: как се разполага и живее нашироко и чисто, как гизди децата си, колко сладко яде и пие, и ходи по разходки, веселби и театри.

По-малката се засегна и почна да напада градския живот и да хвали своя, селския.

– Не бих сменила – казва, – живота си с твоя. Макар че живеем скромно, но сме по-спокойни. Вярно е, вие живеете по-разкошно, но или печелите лесно, или съвсем се разорявате. Дори пословицата казва: много имàне може и да не остане. Случва се и така: днес си богат, а утре протягаш ръце под прозорците. А нашата селска работа е по-сигурна: селякът си стяга каиша, ама не издиша, може да не сме честити, ама сме сити.

Тогава по-голямата сестра казва:

– Сити сте, но се въргаляте между свинете и телците! Ни премени, ни обноски! Колкото и да се труди стопанинът ти, пак ще живеете и ще умрете сред тора, а и с децата ви ще бъде същото.

– Какво да правим – казва по-малката, – такава е съдбата ни. Затова пък живеем с гордост, никому не се кланяме, от никого не се боим. А вие в града живеете все в съблазни; днес сте добре, но утре се изпречи дяволът и току съблазни стопанина ти било с карти, било с вино, било с някоя хубостница. И всичко ще се разпилее като прах. Мигар не се случва?

Стопанинът Пахом слушаше от печката какво си дърдорят жените.

– Това е истина – казва той, – самата истина. Ние, селяните, от малки орем и копаем майчицата-земя и затова щуротията не ходи по нас. Една мъка си имаме само – земята ни е малко! Ако имах достатъчно земя, няма да се страхувам от никого, дори от самия дявол!

Жените изпиха чая, подърдориха още за премени, прибраха съдовете и си легнаха да спят.

А зад печката седеше дяволът и чу всичко. Той се зарадва, че тая селянка накара мъжа си да се хвали: ако имал повече земя, нямало да го е страх дори от дявола!

“Добре – мисли дяволът, – ще си премерим силите: ще ти дам много земя и ще те победя със земя.”

ІІ

До Пахомови живееше една дребна дворянка. Тя имаше сто и двадесет десетини земя. По-рано се държеше добре със селяните – не им причиняваше неприятности. Но откак управител на имота ù стана един запасен войник, почна да измъчва селяните с глоби. Колкото и да се пази Пахом – или конят му ще нагази в овеса, или кравата му ще се вмъкне в градината, или телците му ще нахълтат в ливадите – и за всичко плаща глоби.

Плаща Пахом, кара се с домашните си, бие ги. Това лято направи много грехове заради тоя управител. Почна дори да се радва, че добитъкът му се прибира на двора – макар че му се свидеше храната, поне беше спокоен.

През зимата се пръсна слух, че дворянката продава земята си и че се канел да я купи ханджията от шосето. Когато чуха това, селяните ахнаха.

“Е-хе – мислят, – пипне ли ханджията земята, ще има да ни мъчи с глоби повече от господарката. За нас няма живот без тая земя, тя си е нашето землище.”

Отидоха всички селяни при дворянката, почнаха да я молят да не продава земята на ханджията, а да я даде на тях. Обещаха да я платят по-скъпо. Дворянката се съгласи. Селяните почнаха да се гласят да купят цялата земя; събираха се един-два пъти на селски събрания – не излезе нищо. Дяволът ги разединява, та не могат да се споразумеят. Тогава решиха да купят поотделно земята, кой колкото може. Дворянката се съгласи и на това. Пахом научи, че съседът му купил двадесет десетини и господарката се съгласила да ù плати половината пари след една година. Завидя му Пахом.

“Ще разграбят – мисли, – цялата земя и аз ще остана с пръст в устата.”

Почна да се съветва с жена си.

– Хората купуват – казва, – трябва и ние да купим десетина десетини. Иначе няма живот за нас: съсипа ни с глоби тоя управител.

Обмисляха как ще могат да купят. Имаха спестени сто рубли, продадоха жребчето, половината от пчелите, дадоха сина си ратай, Пахом взе заем от баджанака си и така събраха половината от парите.

Пахом си избра земя, петнадесет десетини с горичка, взе парите и отиде да се пазари с дворянката. Пазари петнадесет десетини, удариха си ръцете и даде капаро. Заминаха за града, извадиха крепостен акт, даде половината от сумата, а другата половина се задължи да изплати в срок от две години.

И Пахом се сдоби със земя. Взе назаем семена, зася купената земя; роди се богата жътва. За една година изплати дълга си на дворянката и баджанака. И стана Пахом помешчик: своя земя ореше и засяваше, на своя земя косеше сено, от своя земя насичаше колове и на своя земя отглеждаше добитъка си. Отиде ли Пахом да оре собствената си земя, или излезе да погледа посевите и ливадите – не може да се нарадва. Струва му се, че са съвсем други и тревата, която расте, и цветята, които цъфтят на нея. По-рано, като минеше по тая земя, тя му се виждаше като всяка земя, а сега му се струваше съвсем особена.

ІІІ

Живее си така Пахом, радва се. Всичко хубаво, но селяните почнаха да пущат добитъка си в посевите и ливадите му. Молеше ги с добро Пахом, но те не мирясват: ту пастирите пускат кравите в ливадите, ту конете при нощната паша нагазят в житата. Пахом пъдеше добитъка, прощаваше им и не ги даваше под съд, но после му дотегна и почна да се оплаква в общината. Хем знае, че селяните правят това от теснотия, а не от зла умисъл, ама пак си мисли:

“Не трябва да им прощавам, защото ще изгазят всичките ми посеви. Трябва да им дам урок.”

Един два пъти им даде урок чрез съда, глобиха някои и други. Тогава селяните-съседи се озлобиха срещу Пахом; почнаха понякога да пущат нарочно добитъка си в посевите му. Една нощ някой се вмъкна в горичката му и изсече десетина липички за лико. Пахом мина през гората и гледа – белее се. Приближи се – обелените липички хвърлени на земята, а пънчетата им стърчат. Да е отсякъл поне крайните и да остави тук-там по някоя, а той, злодеецът, ги очистил наред! Пахом се озлоби:

“Ах – мисли той, – да мога да науча кой е направил това, ще му дам да се разбере.”

Отиде да търси в двора на Сьомка, но не намери нищо, само се скараха. И Пахом се убеди още повече, че това го е направил Семьон. Подаде заявление. Извадиха Семьон на съд. Съдиха го, съдиха го, но оправдаха селянина: няма улики. Пахом се докачи още повече; скара се и с кмета, и със съдиите.

– Вие – казва, – помагате на крадците. Ако живеехте сами по правдата, нямаше да оправдавате крадците.

Скара се Пахом и със съседите. Почнаха да му се заканват, че ще запалят къщата му. И на Пахом му стана широко в земята му, а на село тясно.

По това време се разнесе слух, че народът се заселва в нови места. И Пахом си мисли:

“Няма защо аз да напущам земята си, но ако някои от нашите селяни се изселят, ще ни стане по-широко. Ще откупя земята им, ще я присъединя към моята и ще заживея по-добре. Че сега е все тясно.”

Веднъж Пахом седи в дома си и идва един пътник-селянин. Поканиха човека да пренощува, нахраниха го, разприказваха се – питат го откъде идва. Селянинът казва, че идва откъм долното течение на Волга, там бил на работа. Дума след дума той разказва как народът отива да се заселва там. Разказва, че там се заселили техни хора, записали се в общината и им дали по десет десетини земя на човек.

– И то такава земя – казва, – че като засях ръж, порасна толкова висока – конят се не вижда от нея, а пък гъста – от пет ръкойки става сноп. Един човек – казва, – пристигна съвсем беден, само с голи ръце, а сега има шест коня, две крави.

Запали се сърцето на Пахом. Мисли си:

“Защо ще се мъча тука в тая теснотия, щом мога да живея добре? Ще продам тук и земята, и сечивата, а с тия пари там ще се наредя и ще си направя стопанство. Грехота е да стоя тука в тая теснотия. Само че трябва да отида там да видя всичко.”

Приготви се през лятото, замина. До Самара пътува надолу по Волга с параход, а след това извървя пешком около четиристотин версти. Стигна до мястото. Всичко е, както бяха му разправили. Селяните живеят нашироко, на всекиго са дадени по десет десетини земя и на драго сърце приемат нови хора в общината. А който има парички, освен наделната земя (от надел – малък участък земя, който помешчиците давали за използване на селските семейства – бел. прев.) може да си купи, колкото иска своя собствена, по три рубли десетината, и то най-хубавата земя; можеш да купиш, колкото си искаш!

Пахом разузна всичко, върна се наесен у дома си и почна да разпродава всичко. Продаде земята си с печалба, продаде сечивата си, всичкия добитък, отписа се от общината, изчака пролетта и замина със семейството си в новите места.

ІV

Пристигна Пахом със семейството си в новите места, записа се в общината на едно голямо село. Почерпи старците, уреди документите си. Приеха Пахом, дадоха му от различни ниви наделна земя петдесет десетини за пет души, освен пасището. Построи си къща Пахом, завъди добитък. Сега само земята му беше три пъти по-голяма. И то плодородна земя. Животът му стана десет пъти по-добър от по-рано. И орна земя, и ливади за паша доволно. Може да отглежда, колкото си ще добитък.

Отначало, докато строеше и се нареждаше, на Пахом му се видя хубаво, но след като свикна, взе да му се струва тясно и на тая земя. Първата година Пахом зася наделната земя с пшеница – роди се добре. Хареса му се да сее пшеница, но наделната земя беше малко. И колкото я имаше, все не струва. Там сееха пшеница по целините, обрасли с коило, или на изоставени земи. Засяват ги година-две и ги изоставят, докато обраснат отново с коило. А за такава земя имаше мнозина желаещи и тя не стигаше за всички. И почват да се карат за нея: които са по-богати, искат да я засяват сами, а бедняците я дават под наем на търговците. На Пахом му се поиска да засее повече. На другата година отиде при един търговец, нае земя за една година. Зася повече – роди се добре; но беше далеко от село – трябваше да пътува петнадесетина версти. Той гледа – в околността търговците-селяни живеят в чифлици, разбогатяват.

“Колко по-добре ще бъде – мисли Пахом, – ако си купя земица на вечно владение и си построя чифлик. Всичко на едно място ще бъде.”

И Пахом почна да мисли как да си купи земя за вечно владение.

Пахом прекара така три години. Наемаше земя, засяваше я с пшеница. Годините се случиха добри, раждаше се хубава пшеница и той натрупа парици. Просто живот да живее, но на Пахом му дотегна да купува всяка година земя от хората, да се разтакава за земя: дето има хубава земица, веднага довтасат селяни и я разграбят цялата; не успееш ли да си закупиш, няма на какво да сееш. На третата година заедно с един търговец наеха наполовина пасището от едни селяни; но тъкмо разораха, селяните почнаха да се съдят и цялата работа пропадна.

“Ако си имах своя земя – мисли Пахом, – никому не бих се кланял и всичко щеше да върви добре.”

И почна да разпитва Пахом откъде може да купи земя за вечно владение. Намери един селянин. Селянинът бе купил петстотин десетини, но бе се разорил и ги продаваше евтино. Пахом почна да се пазари с него. Правиха, струваха – спазариха се за хиляда и петстотин рубли и да го чака за половината пари. Работата беше вече съвсем опечена, но веднъж един пътник-търговец се отби да похапне в стопанството на Пахом. Пиха чай, разприказваха се. Търговецът му каза, че идва от далечната страна на башкирците. Там, казва, купил от башкирците пет хиляди десетини земя. И то само за хиляда рубли. Пахом почна да го разпитва. Търговецът му разказа всичко.

– Най-първо – казва, – спечелих старците. Подарих им за хиляда рубли халати и килими, едно сандъче чай и почерпих с водка всички, които пият. И купих по двадесет копейки десетината. – Той му показа продавателното. – Земята – казва, – е край река и цялата степ е целина, обрасла с коило.

Поразпита го Пахом как и какво.

– Там – казва търговецът, – не можеш обиколи земята за цяла година: все е башкирска. А хората там са глупави като овни. Можеш да я вземеш почти без пари.

“Е – мисли Пахом, – защо с моите хиляда рубли ще купувам петстотин десетини и при това да се натоварвам с дълг? За хиляда рубли ще закупя много нещо!”

V

Разпита Пахом как може да се отиде в башкирската земя и още щом изпрати търговеца, се стегна за път. Остави жена си да гледа къщата, а той се приготви заедно с ратая и тръгнаха. Отбиха се в града, купиха едно сандъче чай, водка и други подаръци, както му бе казал търговецът. Пътуваха, пътуваха, изминаха близо петстотин версти. На седмия ден стигнаха един башкирски стан. Всичко е така, както бе му казал търговецът. Всички живеят в степта, край една река, в шатри от плъстени черги. Самите те не орат и не ядат хляб. А в степта пасе добитък и цели хергелета коне. Зад шатрите са вързали жребчетата и два пъти на ден докарват майките им; доят кобилско мляко и правят сирене, а мъжете знаят само едно – пият кумис и чай, ядат овнешко месо и свирят с пищялки. Всички загладени, весели, цяло лято празнуват. Съвсем прост народ, дори руски не знаят, но са любезни.

Щом видяха Пахом, башкирците наизлязоха от шатрите и наобиколиха гостенина. Намери се преводач. Пахом му каза, че е дошъл за земя. Башкирците се зарадваха, грабнаха Пахом и го отведоха в една хубава шатра, сложиха го да седне на килим, подложиха му пухени възглавници, насядаха наоколо и почнаха да го черпят с чай и кумис. Заклаха овен и го нагостиха с овнешко месо. Пахом донесе от бричката подаръците и почна да раздава на башкирците. Раздаде им подаръците, даде им и чай. Башкирците се зарадваха. Дърдориха, дърдориха помежду си, а след това казаха на преводача да предаде думите им.

– Поръчват ми да ти кажа – рече преводачът, – че са те обикнали и че у нас има обичай да правят всичко, което е приятно на гостенина, и да му се отблагодарят за подаръците. Ти ни даде подаръци и сега кажи какво наше ти харесва, та да ти се отплатим?

– Най-много ми харесва – казва Пахом, – вашата земя. При нас – казва, – земята е малко, и то изтощена, а вие имате много и хубава земя. Нийде не съм виждал такава земя.

Преводачът предаде думите му. Башкирците заприказваха помежду си. Пахом не разбира какво говорят, но вижда, че са весели, викат нещо, смеят се. После те млъкнаха, гледат Пахом, а преводачът казва:

– Поръчват ми – казва, – да ти предам, че за добрината ти са готови да ти дадат, колкото искаш, земя. Посочи само с ръка коя земя искаш – и ще бъде твоя.

Те се поразприказваха пак и почнаха да спорят нещо. Тогава Пахом попита защо спорят. А преводачът каза:

– Едните казват, че за земята трябва да попитаме главатаря, без него не може. А другите казват, че може и без него.

VІ

Докато башкирците спореха, влезе един човек с лисичи калпак. Всички млъкнаха и станаха на крака. А преводачът казва:

– Това е главатарят.

Пахом веднага извади най-хубавия халат и го поднесе на главатаря, даде му пет фунта чай. Главатарят пое всичко и седна на почетното място. И веднага башкирците му заприказваха нещо. Главатарят слуша, слуша, кимна им да млъкнат и се обърна на руски към Пахом.

– Добре – казва, – може. Вземи, където ти хареса. Земя има много.

“Но как ще взема, колкото си искам – мисли Пахом. – Трябва да уредим някак собствеността. Иначе ще кажат твоя е, а после може да ми я отнемат.”

– Благодарим ви за добрата дума – казва Пахом. – Та вие имате много земя, а на мене ми трябва малко. Само че трябва да зная коя ще бъде моя. Все някак трябва да я измерим и да запишем, че е моя. Нали знаете, господ разполага с живота на човека. Вие сте добри хора и ми я давате, но децата ви може да ми я отнемат.

– Ти си прав – казва главатарят, – можем да уредим и това.

Пахом заприказва:

– Чувах от един търговец, който е бил при вас. Вие сте подарили и нему земя и сте му дали продавателно; та и аз искам същото.

Главатарят разбра всичко.

– Можем да уредим и това – казва. – Ние имаме и писар, ще отидем в града, ще сложим всички печати.

– Ами каква е цената? – пита Пахом.

– У нас цената е една: хиляда рубли за ден.

Пахом не разбра:

– Че каква е тая мярка – ден? Колко десетини има в нея?

– Ние – казва главатарят, – не умеем да смятаме това. Продаваме земята на ден: колкото обиколиш за един ден, става твое, а цената за един ден е хиляда рубли.

Пахом се зачуди.

– Ами че – казва, – за един ден може да се обиколи много земя!

Главатарят разбра всичко.

– Цялата ще бъде твоя! – казва той. – Само едно условие има: ако до вечерта не се върнеш на мястото, отдето си тръгнал, губиш парите.

– А как ще отбележим откъде съм минал? – пита Пахом.

– Ние ще застанем на мястото, дето ти харесва, и ще стоим, а ти тръгни да обикаляш; вземи мотика и дето трябва, отбелязвай; изкопавай на ъглите ямички, слагай буци пръст, а след това ще минем с ралото от ямичка до ямичка. Направи, какъвто искаш кръг, само че преди залез трябва да се върнеш на мястото, отдето си тръгнал. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.

Пахом се зарадва. Решиха да излязат рано сутринта, в зори. Поприказваха си, пийнаха още кумис, похапнаха от овнешкото, пиха и чай; мръкна се вече. Постлаха дюшек на Пахом, той си легна да спи, а башкирците се разотидоха. Обещаха утре сутринта в зори да се съберат на мястото, преди изгрев слънце да тръгнат.

VІІ

Легна Пахом на дюшеците, но не може да заспи, все мисли за земята.

“Ще си отрежа – мисли, – голямо парче земя. За един ден ще обиколя петдесетина версти. Сега денят е като година; а петдесет версти са много земя. По-слабата ще продам или ще я дам под наем на селяни, а по-хубавата ще отбера и ще задържа за себе си. Ще си набавя два плуга, ще наема още двама ратаи; ще разора десетина десетини, а на другата част ще отглеждам добитък.”

Цяла нощ Пахом не заспа и задряма едва на разсъмване. Но тъкмо задряма и почна да сънува. Присъни му се, че уж лежи в същата тая шатра и чува, че навън някой се сме високо. И уж му се поиска да види кой е тоя, дето се смее, стана, излезе от шатрата и гледа – пред шатрата седи същият оня башкирски главатар, уловил се с две ръце за корема, превива се и се смее за нещо. Пахом се приближи и попита:

“Защо се смееш?”

И вижда, че това не е башкирският главатар, а оня търговец, който бе се отбил неотдавна при него и бе му разказвал за земята. И още щом попита търговеца:

“Те отдавна ли си тук?”

– вижда, че това не е търговецът, а оня селянин, който едно време бе идвал от долното течение на Волга. И вижда Пахом, че сякаш това не е и селянинът, а самият дявол, с рога и копита, седи, кикоти се, а пред него лежи човек, бос, по риза и гащи. И уж Пахом се взира по-добре да види какъв е тоя човек. И вижда, че човекът е мъртъв и че това е самият той. Пахом се стресна и се събуди.

“Какви ли работи не се присънват на човека?”

– буден мисли той. Озърна се и гледа през отворената врата – навън се белее, почва да съмва.

“Трябва да събудя хората – мисли той, – време е да вървим.”

Стана Пахом, събуди ратая в бричката, каза му да впряга и отиде да събуди башкирците.

– Време е – казва, – да вървим в степта и да мерим.

Башкирците наставаха, събраха се всички, дойде и главатарят. Почнаха пак да пият кумис, искаха да почерпят с чай и Пахом, но той не искаше да чака.

– Ако ще вървим, да вървим – казва, – време е.

VІІІ

Събраха се башкирците, качиха се – кой на конете, кой в бричките и потеглиха. А Пахом и ратаят му потеглиха със своята бричка, взеха и мотиката. Пристигнаха в степта, вече се съмва. Изкачиха се на една могила, на башкирски – “шихан”. Скочиха от бричките, слязоха от конете, събраха се накуп. Главатарят се приближи до Пахом и показа с ръка.

– Ето – казва – цялата земя е наша, докъдето ти стига погледът. Избери си, която искаш.

Очите на Пахом светнаха: цялата земя е целина, равна като длан, черна като мак, а дето има долчинка – изобилна трева, висока до гърдите.

Главатарят свали лисичия си калпак и го сложи на земята.

– Ето – казва, – това ще бъде белег. Оттук ще тръгнеш и тук ще се върнеш. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.

Пахом извади парите, сложи ги върху калпака, съблече кафтана и остана само по антерия, пристегна пояса си на корема, изправи се, пъхна торбичката с хляба в пазвата, върза бъкличката с вода за пояса, оправи кончовите си, взе мотиката от ратая и се приготви да върви. Мисли , мисли на коя страна да тръгне – навред е все хубаво.

“Все едно – казва си, – ще тръгна към изгрев.”

Обърна се с лице към слънцето, разтъпка се, чака да се покаже слънцето на кръгозора.

“Няма защо – мисли, – да губя време. По хладинка се върви по-леко”

Щом слънцето пламна на кръгозора, Пахом метна мотиката на рамо и тръгна из степта.

Вървеше ни бавно, ни бързо. Измина около една верста; спря се, изкопа ямичка и сложи буци пръст една над друга, та да личи по-ясно. Тръгна по-нататък. Поразтъпка се, ускори крачките. Измина още една верста, изкопа и втора ямичка.

Огледа се наоколо. Шиханът се вижда добре от слънцето, хората стоят и шините на колелетата на бричките блестят. Пахом пресмята, че е изминал около пет версти. Почна да му става горещо, съблече антерията, метна я на рамото и тръгна по-нататък. Измина още близо пет версти. Стана топло. Той погледна слънцето – време е за закуска.

“Изминах едната страна – мисли Пахом. – Остава ми да измина още три, рано е да завия. Я чакай да се събуя.”

Седна, събу се, пъхна ботушите си в пояса и пое по-нататък. Сега почна да върви по-леко.

“Я да измина още пет версти – мисли си, и тогава ще завия наляво. Мястото е много хубаво, жал ми е да го оставя. Колкото по-нататък, толкова по-хубаво става.”

Тръгна пак направо. Обърна се – шиканът едвам се вижда, хората на него се чернеят като мравки и нещо блести слабо.

“Е – мисли Пахом, – трябва да завия вече, от тая страна заделих доста. Пък се и изпотих – пие ми се вода.”

Той се спря, изкопа по-дълбока ямичка, натрупа буците с пръст, отвърза бъклицата, напи се с вода и зави внезапно наляво. Вървя, вървя, нагази във висока трева, стана горещо.

Почна да се уморява; погледна слънцето – станало обед.

“Е – мисли, – трябва да си почина.”

Спря се Пахом, седна. Хапна си хлебец и вода, но не си полегна: мисли си – легна ли, може и да заспя. Поседя малко, тръгна пак. Отначало вървеше леко. От яденето бе събрал сили. Само че стана много горещо и му се додряма; но той все върви и мисли – ще потърпя един ден, та да ми е добре цял живот.

Извървя много и по тая страна, искаше вече да завие наляво, но гледа едно важно долче, жал му е да го изтърве. Мисли си:

“Хубав лен ще стане тук.”

И пак тръгна направо. Заобиколи долчето, изкопа ямичка отвъд долчето, направи втори завой. Озърна се Пахом към шихана: от топлината бе се замъглило, нещо трепти във въздуха и през маранята едвам се виждат хората на могилата – дотам трябва да има петнадесетина версти.

“Е – мисли Пахом, – дълги излязоха тия две страни, тая трябва да взема по-къса.”

Тръгна по третата страна и почна да ускорява крачките си. Погледна слънцето – то вече клони към пладнина, а той е извървял само две версти по третата страна. А до мястото има все още петнадесетина версти.

“Не – мисли, – макар че излезе кривичък парцелът, трябва да побързам направо да не закъснея Няма нужда да заграбвам повече. И без това земята е много.”

Пахом изкопа набързо ямичка и зави право към шихана.

ІХ

Върви Пахом право към шихана и вече му стана тежко. Потъна цял в пот, босите му крака се изподраскаха и подбиха, а почнаха и да се подкосяват. Иска му се да почине, но не бива – няма да успее да стигне преди залез. Слънцето не чака, все се спуща по-надолу и по-надолу.

“Ах – мисли Пахом, – дали не сбърках, дали не заграбих много? Ами ако не стигна?”

Погледне напред към шихана, погледне към слънцето: до мястото е далеко, а слънцето наближава да залезе.

Върви така Пахом, тежко му е, но все повече ускорява крачките си. Вървя, вървя, но все още далеко; почна да тича. Хвърли антерията, ботушите, бъклицата, хвърли и калпака, държи само мотиката и се подпира на нея.

“Ах – мисли си, – полакомих се и провалих цялата работа, няма да мога да дотичам преди залез.”

И дъхът му още повече спира поради страха. Тича Пахом, ризата и гащите му лепнат от пот по тялото, устата му пресъхна. Гърдите му се издуват като ковашки мехове, сърцето му удря като чук, а краката му се подгъват – сякаш са чужди. Хвана го страх, мисли си:

“Дали няма да умра от напрежение?”

Но хем се бои да не умре, хем не иска да се спре.

“Извървях толкова – мисли той, – и ако се спра сега, ще ме сметнат за глупак.”

Тича, тича, дотича вече близо и чува как башкирците му викат и го подканят да бърза и от техните викове сърцето му се разгаря още повече. Пахом тича с последни сили, а слънцето вече наближава да залезе, потъна в мъгла и стана едро, червено, кърваво. Още малко и ще залезе. Слънцето е близо до залез, но и до мястото е вече съвсем близо. Пахом вижда как хората на шихана му махат с ръце и му викат да бърза. Вижда лисичия калпак на земята и парите върху него; вижда и главатаря, който е седнал на земята и се държи с ръце за корема. И Пахом си спомни за съня.

“Земя много – мисли той, – но дали бог ще даде да живея на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна.”

Пахом погледна слънцето, а то вече стигна до земята, едното му крайче почна да потъва и като дъга се вряза в кръгозора. Пахом напрегна последни сили, наведе тялото си напред и едва премята крака, за да не падне. Затече се към шихана, но изведнъж стана тъмно. Озърна се – слънцето бе залязло. Пахом ахна.

“Язък за мъките ми”

– мисли той. Искаше вече да се спре, но чу, че башкирците все го подканят да бърза и си спомни, че тук долу може да се е скрило, но горе на шихана не е залязло още слънцето. Той се напъна и изтича на шихана. Там е още светло. Изтича Пахом и вижда калпака. Пред него седи главатарят, смее се и се държи с ръце за корема. Пахом си спомни за съня, ахна, краката му се подкосиха и той падна напред, като докосна с ръце калпака.

– Браво! – развика се главатарят. – Много земя завладя!

Дотича Пахомовият ратай, искаше да го вдигне, но той лежи мъртъв и от устата му тече кръв.

Башкирците зацъкаха с езици, съжалиха го.

Ратаят вдигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, точно колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови.

Кратка междинна ремарка

Каквато и да била идея за "кратка ремарка" по повод на едно или друго съчинение на Толстой е нещо, само по себе си, абсурдно. Все пак, ще направя опит тази ремарка да бъде кратка в съответствие с онези условия, които геният на Лев Николаевич поставя властно.

Толстой пише този свой разказ през 1886 година. Впрочем, по онова време, в представите на руското висше общество, поведението му ще става все по-странно и по-странно. Това, което руският политически, предприемачески и църковен елит все по-често ще оценява като скандално в афишираните изяви на Толстой, всъщност се съдържа в quasi-конспективен вид още в неговата "Изповед", завършена, подготвена за публикация и забранена със специално постановление от Московския духовен цензорен комитет през 1882 година.

Това знаменателно съчинение на Толстой следва да бъде прочетено изцяло. Тук ще бъдат цитирани само отделни фрагменти от неговите първи глави.

Извечното човешко предпочитание на материалното пред духовното

Прилагателното "духовен" (като евентуално производно от съществителното "духовност"), употребявано в ролята на определение при изрази от рода на: "духовно начало", "духовен път", "духовни селения" и прочее, обикновено поражда конфузии. В повечето случаи те остават скрити, доколкото само малцина допускат тяхното съществувание. Всъщност, така се случва практически винаги, когато някоя дума или израз просто се употребяват често, създавайки измамното впечатление, че всичко около техния смисъл е ясно.

Един опит за някакъв бегъл оглед около обичайно влагания смисъл в понятието "духовност" би се свел до не най-уважавания негативен дефиниционен подход, в резултат на който може да се каже следното:

“състояние на ангажираност с нематериални въпроси”.

Така представени, нещата от тази проблемна сфера очертават голяма полза: подсилва се представата, че целокупната човешка активност може да бъде класифицирана към една от двете противоположни области – или на материалното, или на духовното, доколкото полето на всичко онова, което човек може да върши се оказва разделено на две територии с ясна демаркационна линия между тях: всичко, което не е материално, е духовно; и обратно – всичко, което не е духовно, е материално. В съответствие с тази диполна систематика се разпределя и доминиращата ангажираност на отделните хора – или към материалното, или към духовното. Естествено, веднага би могло да се отбележи, че – както в много други случаи – и тук съществуват далеч не изолирани прояви на размитост, на преплитане на интереси и в двата ареала. Това обаче не пречи коментираният поляритет – материалното срещу духовното – да се откроява достатъчно отчетливо във всяко конкретно деяние (и при повечето конкретни лица).

За съжаление, точно тук се появява един твърде тежък въпрос:

Защо много доктрини, които проповядват култивиране на стремеж към духовно извисяване, се оказват в своето съществуване изключително обвързани с колосални материални амбиции и – респективно – богатства?

Нека на това място веднага бъде направено важно предварително уточнение. Винаги е имало достатъчно много хора, чийто първостепенен инстинкт се е свеждал до трупане на материално богатство. Винаги е имало и известен брой хора, чийто идентичен основен инстинкт е бивал трупането на духовно богатство. В очите на първите вторите са получавали неизменно титлата "глупак" (във всички възможни литературни и жаргонни вариации), докато в очите на вторите първите не са били нищо повече от елементарни користолюбци и сметкаджии. Вероятно бъдещето няма да се различава много от настоящето и миналото.

Въпросът от по-горе (за да бъде повторен най-важният пункт от него) е: защо доктрини, насочени към духовното извисяване, се оказват свързани с робуване на материалното?

Лесно е да се предположи следното обяснение: духовното (независимо от неговата конкретно изражение) се възприема многократно по-трудно, докато материалното е несравнимо по-поразяващо – най-напред върху сетивата, а оттам и върху онези сектори на разума, които оперират със семпли аргументи и произвеждат семпли изводи. Някой може да владее колосални знания, но – ако реши да ги сподели – ще привлече вниманието на малцина. Друг може да е христоматийно семпъл като интелект, но – ако покаже блясък и предметна импозантност – ще предизвика интереса на милиони. Изглежда така е било от хилядолетия. Изглежда така ще бъде и за хилядолетия.

Облеклото на Папата и кардиналите

Не е неестествено един пръв поглед в изследването на магията, провокирана от материалното, да бъде насочен към главата на римокатолическата църква. Формално погледнато, той е единственият абсолютен монарх в Европа, имащ най-висшата власт в своята деноминация, а заедно с това е държавен глава на общност от няколкостотин човека, която само при извънредно усилие на волята може да бъде приета за държава – всъщност, най-малката държава в света. В добавка, на протежение на много години Папата е бил вероятно единственият мъж на света, който е имал официално оформения статус на непогрешим в своите мисли и дела, когато те се отнасят до въпроси на доктрината.

Естествено, след като през 1961 година Джоузеф Хелър публикува своя знаменит роман "Параграф 22" и след като самото заглавие се превърна мигновено в световна фраза-символ за всяка проява на безмислено движение в порочен кръг, далеч не един и двама коментатори на живота във въпросната "държава" са отбелязвали, че споменатата догма за папската непогрешимост се явява христоматиен пример в това отношение. И наистина, за да може въпросният "държавен глава" да е непогрешим, това трябва да бъде постановено от самата католическата църква, ръководител на която е онзи, комуто ще бъде приписана непогрешимост (?!).

Разбира се, подобни бележки са изказвани от светски лица. За онези, които изповядват католицизма, всяко такова становище няма нищо общо с каквито и да било парадоксални порочно-кръгови конфигурации, защото – както много други християнски дела – самият "Свети Дух" е подсказал (и продължава да подсказва) "кой кой е" в църковната йерархия (и с какви правомощия следва да се ползва). За такива хора няма нищо удивително и в това, че все същият "Свети Дух" често променя вижданията си през вековете.

Вероятно, каквото и да било вглеждане в облеклото на висшия католически клир би могло да се стори на мнозина лишено от всякакъв смисъл. И все пак...

Нека – като начало – бъде обърнато внимание върху един-единствен детайл: изумително дългия шлейф от ритуалното облекло на определен клас високопоставени католически свещенослужители (така наречената "Cappa magna", лат. "голяма пелерина"). Какъв може да бъде символичният смисъл на един такъв впечатляващ аксесоар? Има ли той някакво отношение към същината на християнското вероизповедание, към неговата хилядолетна традиция, към корените му? Или е някаква заемка от живота извън църквата?

В общо взето отхвърляния от религиозните учения светски живот шлейфът е имал (а и сега има) най-тривиалното значение на свидетелство за материално могъщество и съпътстваща голяма власт. Демонстриран и днес, да речем, при сватбени церемонии на особи, обвързани с монархически династии, шлейфът с неговата дължина следва да покаже на публиката измеренията на финансова сила, която има семейството на младоженката. В това отношение светът разполага с богати традиции.

Така например, когато през 1613 година 16-годишната принцеса Елизабет се омъжила за принц Фредерик от Бохемия, шлейфът на младоженката бил изработен от скъп плат с втъкани сребърни нишки и инкрустирани диаманти. Бащата искал да демонстрира по зашеметяващ начин своето обществено положение и затова похарчил за тази сватба цяло състояние – днес приравнявано към сумата от над 5 милиона щатски долара.

А внушителният шлейф от сватбения тоалет на Принцеса Даяна обичайно е сочен като пример на извънмерна разточителност:

Принцеса Даяна, 29-ти юли 1981 година

И ако в този случай, все пак, има достатъчно много чар, който смекчава усещането за грандомания, то при други ситуации преливащият комизъм изличава всеки напън да се внуши величие:

Сиаоуси Тауфаахау Манематаонго Тукуахо Тупоу V, крал на Тонга до 2012 година

От известно време някои модни дизайнери са започнали да заиграват с общо взето глуповатите в своята суетност човешки увлечения и са стартирали едва ли не олимпийски състезания по изработване на дълги шлейфове:

11-ти юни 2012 година, Рим Публичен показ на сватбена рокля, декорирана с шлейф, дълъг около 3 километра

Естествено, показът на подобни модни решения създава проблеми. В случая, ако трябва очите да обхванат воала, младоженката би се оказала практически незабележима. А тя е жена, излъчваща изключително обаяние:

Елена де Анджелис

По този шумен повод дизайнерът, Джани Моларо, споделя:

“Бях много благодарен, когато бях помолен за изработката на този воал. Срещнах десетки хиляди хора по пътя към църквата, които ми отправиха своите комплименти за идеята ми.”

И още:

“Исках този воал, за да символизира мира и надеждата и мисля, че постигнахме това.” (?!)

Все пак, въпросният "символ на мира и надеждата" се измерва само с някакви три километра. Както може лесно да се съобрази, една по-широка представа за "световен мир", както и някаква по-всеобхватна "вселенска надежда", вероятно ще се нуждаят от много по-голям символ.

Така или иначе, подобен род свидетелства са взети от греховния свят – от онзи свят, който е "подвластен на Антихриста". В противовес, каква би могла да бъде причината, щото едни от най-ревностните негови противници да възприемат идентична символика в своята борба с "врага на Бога" и "врага на творението Му"?

Според авторитетно звучащите размисли в сайта "Te igitur clementissime Pater" (буквално: "И тъй, Ти, най-милостиви Отче"),

един предлаган отговор изглежда така.

Преди всичко трябва да се приеме важно предварително условие, гласящо следното:

“Най-напред трябва да се разбере, че Църквата комуникира, използвайки символи, които имат вътрешен смисъл, изразяват определени идеи. Без да се приеме това положение, всички символи в литургията, аксесоари и други действия, ще бъдат само естетически и безсъдържателни неща.”

Нататък се продължава така:

“Голямата пелерина действително представлява светско труфило, показващо светска мощ и престиж. Ето защо, след първоначалното обличане с нея, прелатът бива публично лишен от тази премяна и се смирява пред паството. По-нататък, одежда след одежда, епископът се облича в новия човек, за когото говори свети Павел, като това включва: кръщелния стихар, далматиката на благотворителността, шала на помилването и ризата на милостта. Когато най-накрая е облечен в Христос, прелатът прави едно второ влизане в църквата, за да започне евхаристийното тържество в личността на Христос, видимата глава на тялото, Църквата.

Това е било едно ясно изявено твърдение, че светската сила и авторитет нямат място пред олтара, но то е изразено в някакъв литургичен церемониал или символ, който, за съжаление, често липсва в съвременните обреди и по този начин става нещо трудно за разбиране.”

Оказва се, че и тук има дълбока символика, която – както в много други подобни случаи – провокира объркване у редовия богомолец, доколкото се смесва по силно заблуден начин с идентична по своето материално изражение светска символика.

Попътно пояснение. Когато се споменава апостол Павел и неговия съвет: хората "да се обличат в нов човек", иде реч за следния фрагмент от неговото послание до жителите на Ефес:

“...да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти,

да се обновите с духа на своя ум

и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” [4:22-24].

Още по-нататък (но след попътно дадената оценка, че всичко казано за голямата пелерина е "ясно, точно и съвсем вярно") ще последват някои интригуващи коментарни интернет-разсъждения:

“Но... все пак, това определение не може да убеди хората относно тази дреха. Трябва да има нещо повече, което предизвиква толкова много шум около нея:

‘Голямата пелерина може да е била подходяща в друга епоха и в друго време, но не и днес. Предназначението на нашите епископи е да бъдат пастори, не принцове.’

‘Тя все още е облекло на монарсите.’

‘Голямата пелерина, независимо от намерението за нейното някогашно използване, превръща духовника, а не събранието с тайнството, в централна точка на литургията.’”

Нека тези думи бъдат запомнени. Но нека бъде обърнато специално внимание и на обструкцията, поднесена срещу тях – "точката на обяснението":

“Защо светът мрази и никога няма да хареса голямата пелерина? Тя представлява онова, което всъщност Църквата е: горда със своите традиции и йерархичност. Голямата пелерина е символ, който се противопоставя на две революционни изявления:

Свобода! В Църквата ние не сме свободни, ние сме доброволни Божии роби, роби на Неговия закон, роби на Неговата Литургия, роби на установените обичаи. Ние не обсъждаме онова, което ще кажат хората, ние просто следваме правилата.

Равенство! В Църквата НИЕ НЕ СМЕ РАВНИ, по никакъв начин. Ние сме йерархично подредени. Един зависи от друг. И голямата пелерина е знак за компетентност и пълномощия. Тя се носи само от епископи в собствената им епархия, от абати – в тяхното абатство, от кардинали – по целия свят и от папата (веднъж в годината, но… все пак се носи). Освен това, църквата е монархическа. Папата също е и Крал (да, той е!), кардиналите и епископите са принцове на Църквата (абатите са херцози ;-). Така че асоциацията на Капа магна с ‘дрехата на монарсите’ е доста точна. Тя няма да бъде приета, тъй като хората биха предпочели да видят епископите като пастири, а не като владетели.

Ще заобичат ли те някога голямата пелерина? НЕ, няма да я заобичат – по същата причина, поради която няма да харесат йерархията, монархията и различията между хората. Защото те мразят цялата власт, те мразят всички символи, мразят каквото и да било превъзходство, което голямата пелерина символизира.”

Вероятно тези думи са искрен израз на онова, което изпълва изцяло съзнанието на техния автор. Но те внасят известен дисонанс с други разбирания, които също изглеждат неподправено искрени, а именно: че голямата пелерина е символ на светска компетенция и власт. Ето защо тя няма място в богослужението пред олтара. Какво може да се мисли в подобна ситуация?

Сякаш в опит да отговори на някакъв подобен въпрос, един-единствен коментатор е добавил стих от книгата на Пророк Исая:

“В годината, в която умря цар Озия, аз видях Господа, седнал на престол, висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм” [6:1].

За съжаление, ако целта на този паметлив активист е била такава, той се е разминал твърде сериозно с нея, защото само е възбудил нелицеприятния въпрос: допустимо ли е земните църковни йерарси да се уподобяват до такава степен със своя "Бог"?

По отношение на символиката в областта на църковните одежди Енциклопедия Католика огласява интересна информация ("[Църковни] одежди" :: "Символизъм"). След публикуването на внушителни списъци, включващи всички елементи от екипировката на висшия католически клир, след проследяването на историческото развитие в областта на църковното костюмиране, енциклопедията казва:

“Понякога се казва, че мистични съображения са били причината за въвеждането на богослужебните одежди и последващо – че те били причина за тяхното съществуване. Това обаче е абсолютно погрешно. Не мистичните съображения са създали свещеническото облекло, а по-скоро те са резултат от появата на въпросните одежди...”

След като по-нататък се отбелязва, че едни или други тълкуватели и "законодатели" в областта на свещеническото облекло нерядко предлагали "странни", "трудни за разбиране" и буквално "произволни" идеи, след като се прави признанието, че "официалната символика", освен че "се различавала значително в различните периоди" и по "различните места", (към което се добавя, че освен многото "чиста пшеница" във всевъзможните тълкувания на богослужебните одежди имало и немалко "плява"), енциклопедията съобщава:

“Обичайната символика сред литургистите от ІХ до ХІ век е една морална символика – тоест, богослужебните одежди бивали изработвани така, че да символизират служебните и свещеническите добродетели на онези, които ги носят. В ХІІ век към това била добавена и типично догматична символика, при която одеждите били тълкувани с отнасяне към Христос, Чийто представител е свещеникът. Скоро те започнали да символизират Христовото въплъщаване, двете природи на Христос, отколешното единство и връзката на тези природи една с друга, добродетелите на Христос, неговото учение, а скоро – в последно време – и отношенията Му с църквата.

Интригуващо е да се посочи, че одеждите не били правени така, че да символизират страданията и смъртта на Христос. Тази последна символика, която може да се нарече типично-представяща, се появява за първи път в хода на ХІІІ век и бързо станала много популярна, защото това е най-лесно изразимо и следователно – най-лесно разбираемо от хората. Те тълкували одеждите, виждайки ги в съзнанието си като свидетелство за Христовите страдания (...), а свещеникът, който бивал обличан в тях, бил възприеман като изобразяващ страдащия Спасител.

Четвъртият метод за интерпретация може да се нарече алегоричен. Този метод на тълкуване третира свещеника при олтара като воин на Бога, който се бие с врага на човешкия Бог, а одеждите му се третират като оръжия в тази духовна борба.”

Ако сега се запитаме (без да сме непременно специалисти по история на религиозното облекло или неговата символика): кое от двете лица на снимката вляво изглежда по-истински "представител на Христос", кое облекло е по-близко до символа на времето, през което, според евангелските легенди, са се случили "Христовите страдания", кой от тези двама мъже може да бъде по-лесно оприличен като "воин на Бога", чиито одежди могат да се "третират като оръжия в духовната борба", то не е необходимо специално социологическо проучване, за да се предположи по-честият (и фактически – по-истинен) отговор.

Но... в цялата тази хипотетична постановка има едно важно условие: ако се запитаме!

А ако не се запитаме (както ще постъпят повечето хора), то със сигурност поголовно демонстрираното из църквите по света материално великолепие ще заслепява съзнанието на тези "повече хора", внушавайки им измамната мисъл, че: щом нещо е монументално като материална направа, щом нещо е скъпо като финансов еквивалент, то непременно е и велико. Прословутият ламтеж на човешкото око по материалното ще свърши своята работа! Ще свърши онова, от което въпиещо се нуждаят почти всички жреци на почти всички религиозни култове по света – и което (осъзнали отпреди векове, че не могат да го променят в онази степен, в която това е необходимо) експлоатират по най-лицемерен и най-отблъскващ начин.

При такава реалност не би било трудно за който и да било религиозен агитатор – дори за онзи, който е много далече от най-семплите зародиши на някаква човешка зрелост – да убеди всеки вярващ, че, примерно, богато извезаната със сърма копринена манипула,

поставяна върху лявата ръка на водещия месата свещенослужител, символизира веригите, с които предполагаемо е бил окован Христос.

Така, отново би следвало да се запитаме: дали тук не трябва да се припомнят едни леко допълнени думи на "Онзи", в името на "Когото" се върши всичко при практикуването на това учение:

“Лицемерци, добре е пророкувал за вас Исаия, казвайки:

‘тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му – скрито зад одеждите му – стои далеч от Мене’” [по “Евангелие от Матея” 15:7-8].

По този повод някои и днес издигат глас на несъгласие. И поръсват думите си с порядъчни дози ирония – както изглежда, заслужена:

И така, нормално ли е централното действащо лице в евангелските легенди да е участвало в описаните там сцени със сведен до минимум гардероб и практически нулев реквизит, а учението, създадено в негово име – и особено практиката по инфилтрирането му в обществото – да се демонстрират с неприлична разточителност и пищност? Кому е необходимо това?

Всъщност, последният въпрос може да се стори някому излишен. Но той не може да бъде пропуснат, след като огромни маси хора са въвлечени в ужасяващо по своите измерения двуличие. Нормално ли е (колкото и рядко да се случва това) свещеническа уста да рецитира пред паството си следните думи:

“А Иисус рече на учениците Си: истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно;

и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” [Библия, “Евангелие от Матей” 19:23-24; идентично: “Евангелие от Марко” 10:23-25, “Евангелие от Лука” 18:24-25],

и рецитаторът да не изпитва неудобство от факта, че прави това, вписан в декор, излъчващ послание за извънмерно богатство?

Нормално ли е да се изговаря евангелският въпрос на Христос:

“Защо се грижите и за облекло?” [“Евангелие от Матей” 6:28; идентично: “Евангелие от Марко” 10:22-23],

и в същото време нечии скъпи църковни одежди да изпращат отблясъците на физическата светлина в храма към доверчивите очи на покорно приемащите всеки абсурд енориаши?

Църковните оратори припомнят често думите на Христос, с които той разтълмява една от поредните си притчи (за "сеяча" и хвърлените от ръката му "зърна"), сочейки че

“посеяното в тръни е онзи, който слуша словото, но грижите на тоя век и примамливото богатство заглушават словото, и то бива безплодно” [“Евангелие от Матей” 13:22; идентично: “Евангелие от Марко” 4:18-19, “Евангелие от Лука” 8:14].

Как би следвало да се чувстват в такъв момент богомолците, след като самите проповядващи са дегизирани като едни от притежателите на въпросното презряно "примамливо богатство", което би следвало вече да е "заглушило словото" и то да е станало "безплодно"?

При това, само нечии църковни одежди ли са проблем? Ето повод за допълнителен размисъл:

“И когато Той излизаше от храма един от Неговите ученици Му казва: Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

Иисус му отговори и рече: виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат” [“Евангелие от Марко” 13:1-2],

По този въпрос обаче трябва да се говори отделно. (А той, на свой ред, ще провокира и много други питания – част от които буквално скандализиращи много вкоренени в съзнанието на съвременния човек убеждения.)

Наистина, някой може да възрази, посочвайки, че още преди десетилетия така наричаният "Свети престол" предприема надлежни действия, примерно, по "скъсяването" на коментираната "голяма пелерина". Това е истина. С изрично лично служебно разпореждане от 30-ти ноември 1952 година, именувано по традиция с първите думи от неговия текст, "Valde solliciti" ("С особена загриженост"), папа Пий ХІІ, след като попътно е намекнал за "празен лукс" и за "мъдрите слова на Евангелието", отсъжда: дължината на шлейфа на пелерините да бъде намалена приблизително наполовина. Сиреч, от около 15 метра да се скъси на около 7 метра. В допълнение, през 1969 година, със специална "Инструкция", касаеща "кардиналите, епископите и по-нисшите прелати", папа Павел VІ отменя задължителното носене на въпросната "голяма пелерина", но... при следната многозначителна добавка:

“тя може да се използва само извън Рим, при случаи на особена тържественост”.

И така, "особената тържественост" (дори и при изричното ограничение: "извън Рим"?!) продължава да се свързва с необходимостта от внушителен материален възбудител за сетивата. Защо? Толкова ли е ненадеждно съдържанието на самата християнска доктрина, за да се налага да бъде подсилвано с патериците на магнетичното материално, което – видимо – се оказва от първостепенно значение за човешкото съзнание? И по този начин ли следва да се лекува тази негова страст – с преливащо всяка разумност вещно великолепие?

Нека тук, като някакъв фантастичен контрапункт, се опитаме да си представим урок на учител по математика или физика, по астрономия или биология, по история или философия. Нека в полета на фантазията си видим този учител коронован в злато и скъпоценни камъни, облечен в мантия, чийто шлейф се носи (дори и само!) 7 метра след главата, която ще говори. Нека добавим хор, който изпълнява всевъзможни литания, просещи (от кого ли?) покой за душата на Архимед или Кеплер, Менделеев или Галилей, Нютон или Пастьор. Нека мислено издигнем тавана на класната стая стотина метра над нейния под, нека в отворилото се огромно пространство смесим уханията от тамян с цветните потоци светлина, проникващи през огромните стъклописи. И нека сега се заслушаме, да речем, в доказателството на Питагоровата теорема или в обясненията около структурата на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Подобна картина изглежда абсурдна! И тя е действително абсурдна. Защо? Защо никъде по света никой не си и помисля да устройва подобни педагогически спектакли? Изглежда, че отговорът се налага от само себе си: науката не се нуждае от костюми, гримове и перуки, от художествено осветление и озвучаване, от артистична декорация и подгряващи банди. Тя просто държи в ръцете си факти и доказателства. И още нещо – процедури за проверка на всевъзможните си твърдения и хипотези. И толкоз! Всичко друго би било само някакво безпредметно труфило. Но... така е в селенията на науката!

Всъщност, както вече бе отбелязано, открай време на този свят има хора, които откровено и убедено се стремят към материално богатство. Има и други хора, които не по-малко откровено и убедено се стремят към духовно богатство. По този повод изглежда подходящо да бъдат припомнени следните думи:

“Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” [“Евангелие от Матей” 6:28].

Дали те представляват някаква истина или не – може да се дискутира. Но... след като се твърди, че са изречени от патрона на християнската религия, то поне нейните активисти би трябвало да ги приемат безпрекословно, като неподлежащи на каквото и да било съмнение. В такъв случай, защо през вековете (а и днес!) католическата деноминация (и само тя ли?) не се е съобразявала с това виждане? Защо с поведението си всевъзможни висши прелати постоянно са изпращали (и изпращат!) сигнали към света, които говорят за пълно пренебрегване на този Христов постулат? И не е ли това някаква форма на цинизъм – леко рафиниран, доколкото се знае, че по природа средният човек (човекът, който изпълва най-големия процент от обществото) е готов безпроблемно да приема твърде много неща – неща, които всъщност би трябвало постоянно да отключват неговия гневен вик на несъгласие, на протест?

Попътно отклонение

За онези, които считат, че последното изречение по-горе е някаква неистина – надолу следва пространният разказ на американския учител по история, Рон Джоунс, описващ един негов експеримент, проведен с учениците му през (вече!) далечната 1967 година.

(Следва продължение)