ПО ПЪТЯ КЪМ ТРУДНОТО (И ОПАСНО) "КРИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ"

"Подкрепата на Анкара за тюркски групи в Северен Кавказ поставя под въпрос съществуващите там граници".

В повестта “Понеделник започва в събота” на двамата гениални писатели-фантасти, братята Аркадий и Борис Стругацки, има един персонаж, който се оказва контрамот (“против движението”): той живее не от миналото и настоящето към бъдещето, а от бъдещето към миналото. По тази причина, според сюжета, той е знаел бъдещето и е помогнал да се предотврати глобалната катастрофа – превръщането на Земята в черна дупка.

Та така, в момента Русия е не фантастичен, а действителен контрамот. Страната пропада в добре известното страшно и катастрофално минало, което руското ръководство е избрало в качеството му на желано бъдеще.

Гражданите на държави, които продължават да се движат към новото, още неизвестно бъдеще, към които държави, както ми се струва, се отнася и България, трудно могат да разберат такива салта. Една моя позната прекара целия юли на почивка в България и наскоро ми разказа, че по никакъв начин не ù се е удавало да обясни на българите защо в богата и като че ли силна Русия нещата стоят несравнимо по зле, отколкото в като че ли бедна и слаба България, и защо тя е готова да замени живота си в Русия с живот в България.

В помощ на своята позната ще приведа думите на известната руска писателка Людмила Улицка:

Подписвам се под всяка дума от този цитат и мога да приведа огромно количество факти, които принуждават да се направи такова горчиво признание. Него го споделят всички порядъчни граждани на Русия, които са съхранили способността си да мислят разумно и честно. Някога ще бъде издадена многотомна “Черна книга” за престъпленията на властта и катастрофата на руската държава в началото на ХХІ век, а сега е изключително важно да се разберат механизмите, които позволиха отново в рамките на сто години да се случи вторият чудовищен провал на Русия. А това разбиране е важно не само за тези, които живеят в Русия, но и за цяла Европа, и за гражданите на всяка друга страна, които искат да избегнат подобен ход на събитията с тях.

Ще предложа в следващите части своя опит за такова разбиране и обяснение в рамките на модела на социалната инженерия.

Людмила Улицка: Преди няколко седмици получих предложение да участвам в пресконференция, организирана от ИТАР-ТАСС. Бях малко изненадана, защото тази агенция – такова патетично и много официално място… Обикновено не попадам на такива места, но… съгласих се. От агенцията съставили някакъв списък на журналисти, които обикновено канели на такива срещи, но два часа преди началото ми се обадиха и ми казаха, че срещата е отменена, защото в сградата се е спукала тръба. Бях по-изненадана от това, че ме поканиха, отколкото от обстоятелството, че се е спукала тръба.

Андрей Шаром (Радио "Свобода"): Е, очевидно, след Вашата публикация в “Дер Шпигел” организаторите на пресконференцията са били коригирани от високопоставени другари.

Л. У.: Честно казано, съчувствам им, защото да се попадне в такава ситуация – това е твърде неприятно. Те очевидно са искали да поговорим за австрийската награда, доколкото това е доста интересен сюжет (Улицка е първият национален автор, удостоен с престижната европейска награда на протежение на нейното половинвековно съществуване – бел. радио “Свобода”). Очевидно, поставили са ги на място... Няма да твърдя това със сигурност, доколкото не съм водопроводчик и не съм проверявала състоянието на тръбите в тази зала, но в мен се оформи едно такова впечатление, че организаторите наистина са били посъветвани да се поправят.

А. Ш.: След като имам тази възможност, ще помогна на своите – формално – колеги от ИТАР-ТАСС: какво бихте искали да кажете на руските журналисти?

Л. У.: Строго погледнато, всичко, което искам да кажа, го казвам. (...) Някои мои материали са публикувани в сайта на руския ПЕН-център. Така че… отговарям на въпроси, когато ми ги задават. Нямам абсолютно никакво желание да се занимавам с “вербална дейност”, защото все пак, мисля, че професията ми е малко по-встрани от актуалната политика. И въпреки това, когато ми задават въпроси, отговарям.

Л. У.: Първо, разочарована съм от факта, че текстът попадна в руските медии в такъв лош превод. Очевидно, това е някакъв автоматичен превод, защото не е моят оригинален текст и текстът на обратния превод. Така че първото разочарование е по повод на непохватния превод, а там нищо не може да се направи. Но… като цяло, с този текст не казах нищо ново, не съм направила никакви открития. Той показва гледна точка, споделяна от много мои приятели. А тя действително е наситена с песимизъм, защото днешната политиката на Москва е такава: ние се отдалечаваме от Европа и това е много лошо. Махалото, по подобие на което руската политика се люлее от 300 години – по-близо до Европа, по-далече от Европа – има определена амплитуда на движението напред и назад. И ето – сега, очевидно, се намираме на максимално разстояние от Европа. Надявам се, че в някакъв момент то ще се люшне в обратната посока, а ние – въпреки всичко – ще намерим общи позиции с Европа. Русия не може да се развива извън представата за Европа, аз не мисля, че Русия е в състояние да си осигури “трети път”. Днес е направен избор между Европа и Китай – в полза на Китай – и, за съжаление, ние вървим по път, който едва ли ще донесе на Русия благосъстояние, успех и уважение. Това е направление към трети, четвърти и не знам към какъв друг свят. Но то е тъжно, от моя гледна точка.

В предишните две части предложих обща оценка на разгръщащата се катастрофа в Русия. Сега искам да обясня какво е това “социално инженерство” и защо избрах точно тази техника, за обяснение на сегашното състояние на Русия.

Руснаците имат една такава поговорка: “Както похапнеш, така и ще заиграеш” (или: “Както запееш, така и ще тръгнеш”). Разумно е да се предположи, че състоянието и качеството на живота във всяка страна (политиката, икономиката, науката, образованието, бита и т.н.) се определя(т) от правилото: “Каквото и както сами си направим (и правим), това и ще имаме.” Напълно естествено всевъзможни други съпътстващи обстоятелства могат да имат своето място и някакво тегло на значимост, но ако въпросното правило не се приеме за решаващо, то остава единствено възможността за пълен отказ от отговорност, както и неприемливото безсмислие на човешкия живот. Има множество теории, които фактически прокарват както първото, така и второто положение; и те се радват на много поклонници. Но аз бих искал да водя разумен разговор с интелигентни хора, отнасящ се до създаването на съдържателен и удовлетворителен смисъл на живота и опиращ се на най-добрите и добре подкрепени с факти и опит философски и научни концепции. А най-подходящата основа за такъв разговор, струва ми се, е концепцията за социалното инженерство.

Под социално инженерство разбирам всяко съзнателно и целенасочено действие за подобряване на обществения и индивидуалния живот чрез изнамиране, разработване и въвеждане на нови методи и форми на организация на битието: дейностите, комуникацията, мисленето, обучението, поведението, както и чрез нови идеи, теории, ценности, принципи, норми, правила и навици. “Подобряване” включва също така не-влошаване (но не и “стабилност”), както и решаване на различни проблеми, които са останали нерешени до дадения момент.

Социалното инженерство трябва да се разграничава от възпроизвеждането на съществуващи социални технологии или установили се програми на дейности, които могат да се извършват добре или зле, но без да се предполага изнамиране и въвеждане на нещо ново. Ако обаче трябва да се вградят стари технологии в нови условия или да се “реанимират” социални житейски програми, предполагаемо съществували в миналото, то отново възниква необходимостта от социално-инженерен подход.

В този смисъл социалното инженерство е онзи вид дейност, каквато е и известният на всички технически инженеринг, създал цялото наше сегашно материално благосъстояние и комфорт, но насочена към собствено човешките проблеми, а не към проблемите по използването на материалния свят в полза на човека. Социалното инженерство има своите постижения, които в някои отношения са не по-малко грандиозни от техническите. Ние обаче им обръщаме много по-малко внимание именно от такава гледна точка. Демокрацията и правата на човека са едни от най-известните и забележителни социално-инженерни продукти, но в реалния живот те са много повече. Като всички инженерни творения, те са също обект на развитие (на подобряване) и могат да се използват технологично компетентно или некомпетентно, въпреки че много често хората бъркат качеството на тези продукти с невежествения начин за тяхното въплъщаване в практиката.

В какво, все пак, се изразяват особеностите на инженерната дейност за разлика от останалите усилия на човека да направи живота си по-добър?

  1. На първо място, инженерията използва научното познанието, т.е. изхожда от изучените свойства на обективния свят, опира се и стъпва върху тях.

  2. Инженерията предполага щателно проучване и дългосрочни изпитания и на най-малките детайли.

  3. Инженерията се разгръща от простото към сложното и от общото към частното.

  4. Инженерията осъществява внимателно фиксиране, анализиране и използване на натрупания опит.

  5. Инженерията разработва точни инструкции по отношение на оптималното прилагане на нейните продукти и технологии.

  6. Инженерията използва най-ефективен визуален език (чертежи и диаграми) за описание на обектите, явленията и процесите.

  7. Инженерията използва широко стандартизацията и контрола на качеството.

  8. Инженерията е отворена за критика и конкуренция.

  9. Инженерията изисква достатъчно сериозно и продължително обучение на онези, които искат да станат инженери.

10. Продуктите на техническата инженерия – ако носят и най-малка полза – се усвояват прекрасно от хора, принадлежащи към която и да било култура.

11. Производството и поддръжката на сложни инженерни продукти изисква организирането на специални отрасли и висока квалификация на работещите в тях.

Разбира се, аз описах отличителните черти на техническия инженеринг, но с увереност ги възприемам като основа, защото именно те доведоха до фантастичните успехи, от които всички ние се ползваме днес, буквално всяка секунда. Тук правя следващата логична стъпка и приемам, че социалният инженеринг ще бъде по-продуктивен и по-успешен точно в онази степен, в която се окаже в състояние да постигне съответствие с всички изредени по-горе позиции. Между другото, техническото инженерство, като определен вид дейност, е до голяма степен продукт на социалното инженерство, но обратното обогатяване засега е твърде незначително – за съжаление.

Зависимостта на техническото от социалното инженерство се проследява еднозначно във факта, че подемът и високото ниво на техническото инженерство – в която и да било държава – показва и достатъчно високо ниво на социалното развитие, а ниското ниво на техническото инженерство свидетелства като цяло и за ниско качество на социалния живот във все същото общество.

О-о, тук трябва да поискам извинение за фокусирането върху термини и придружаващи ги обяснения, но инженерингът в моето описание е всъщност най-добрият модел по организация на всяка продуктивна дейност, за която човечеството е успяло да се досети. Следователно, по такъв начин предлагам набор от показатели, ориентацията към които дава възможност обективно и точно да се описва: доколко и в кои области тази или онази държава се е придвижила напред или е изостанала в своите дела от добрата инженерна организация.

Никакви геополитически теории, никакви национални идеи, никакви идеологически проекти, никакво велико или измислено минало, нито желано бъдеще няма да имат какъвто и да било смисъл и значение – и перспективи за реализация – ако изпълнителите не искат или не могат да направят (или на тях всячески им се пречи да поискат и да се научат как да правят) милиони различни неща и неща, необходими за даденото инженерно ниво. Дори ако някакви идеи и проекти прилягат напълно към свойствата на обективния свят (на всички други нищо не ще им помогне да се сбъднат), те няма да бъдат реализирани до онзи момент, до който не бъде построено инженерно точно и последователно всичко, което води към целта – включително, на първо място, качеството и културата в работата на основната маса от изпълнителите, както и в системата на тяхната организация.

Ето, от разбирането и отчитането на тези, сякаш, баналности нас ни отвличат – а и ние лесно се разсейваме – с всевъзможни ужасяващи истории за врагове и конспирации. Има едно известно грубовато наблюдение: “На лошия танцьор и атрибутите на мъжествеността му пречат.” А както мъдро е предложил още средновековният философ Окам с неговия знаменит бръснач, винаги трябва да се започва с най-простите и обикновени, т.е. банални, обяснения на които и да било явления и само след достоверно разкриване на тяхната недостатъчност да се преминава към по-сложни интерпретации.

Следващият ми тезис, който ще разширя в по-нататъшните постинги, се формулира по следния начин: властовите и интелектуалните групи в Русия вече второ столетие не могат да се измъкнат от въртележката на грешките, глупостта и некомпетентността, като освен това не получават твърди ритници от основната маса граждани, оказали се в положението на твърде зависими и лошо обучени, щото да станат граждани на напреднала развита държава.

“Боже мой, колко е тежко днес за що-годе порядъчния човек да живее във Вашия социалистически рай.”

Предупреждение. В лекциите може да бъде забелязано известно повторение на идеи и изводи. Това е лесно разбираемо при избраната постройка: в първата да се говори за "ума изобщо", а във втората – "за руския ум в частност", при което между двата текста се оформя съдържателен паралелизъм.

Текстът от втората публична лекция на Иван Петрович Павлов може да провокира

много паралели, да възбуди много въпроси ("А какво е положението с ума при нас,

при нас днес?"). На свой ред, евентуалните отговори могат да подтикнат към тъжни

обобщения ("Видимо, определени негативни човешки характеристики се оказват

едва ли не неотстраними!").

Така ли е в действителност? Или това е само някакъв мираж сред мислите ни?

Освен това, на далеч не едно и две места можем да се почувстваме сериозно

възмутени, да избухнем в категорично несъгласие. Ако потърсим обаче основанията

за нашия интелектуален бунт, дали винаги ще успеем да ги открием? И още нещо,

нещо важно: може би, далеч не изолирано, ще открием буквални пророчества.

"ЗА РУСКИЯ УМ В ЧАСТНОСТ"

Следователно, ние можем да си съставим напълно точно понятие за онези свойства и прийоми, които притежава необходимият действащ ум. Аз установих осем такива общи свойства, способи на ума, които ще изредя сега, прилагайки ги към руския ум. Какво да бъде взето от руския ум за съпоставка, за сравнение с този идеален естественонаучен ум? В какво да бъде съзрян руският ум? Трябва да се спра на този въпрос. Естествено, няколко разновидности на ума изпъкват отчетливо.

	Николай Бернули (1695–1725) математик
	Даниил Бернули (1700–1782) математик, физик
	Леонард Ойлер (1707–1783) математик, физик
	Михаил Ломоносов (1711–1765) учен енциклопедист
	Георг Рихман (1711–1753) физик
	Семьон Котелников (1723–1753) математик
	Николай Лобачевски (1792–1856) математик
	Николай Пирогов (1810–1881) медик
	Пафнутий Чебишов (1821–1894) математик
	Александър Бутлеров (1828–1886), химик
	Иван Сеченов (1829–1905) физиолог
	Сергей Боткин (1832–1889) медик
	Дмитрий Менделеев (1834–1907) химик
	Иля Мечников (1845–1916) биолог, физиолог, патолог
	Николай Жуковски (1847–1921) физик
	София Ковалевска (1850–1891) математик
	Иван Мичурин (1855–1935) ботаник
	Александър Ляпунов (1857–1918) математик, механик
	Константин Циолковски (1857–1935) физик, астроном, изобретател
	Александър Попов (1859–1906) физик
	Владимир Вернадски (1863–1945) геолог
	Борис Розинг (1869–1933) физик, изобретател
	Александър Богданов (1873–1928) медик, икономист, философ
	Николай Вавилов (1887–1943) биолог, генетик
	Владимир Зворикин (1888–1982) инженер-технолог, изобретател

На първо място – научният руски ум, участващ в разработката на руската наука. Мисля, че няма да ми се наложи да се спирам на този ум. Ето защо. До известна степен този ум е оранжериен, работи в особена обстановка. Избира малко ъгълче от действителността, поставя тази действителност в извънредни условия, подхожда към нея с предварително изработени методи. И не само това, но този ум се обръща към действителността, когато тя вече е систематизирана, и работи извън пряката житейска необходимост, извън страстите и т.н. Следователно, като цяло, тази работа е облекчена и особена – работа, много отдалечена от работата на онзи ум, който функционира в живота. Характеристиката на този ум може да говори единствено за определени умствени потенции на нацията.

По-нататък. Този ум е частичен ум, засяга твърде малка част от народа и не би могъл да охарактеризира всичкия народен ум като цяло. Броят на учените – естествено, аз разбирам истинските учени – особено в изостаналите страни, е твърде малък. Според статистиката на един американски астроном, заел се да определи научната производителност на различните народи, нашата руска производителност е нищожна. Тя е в няколко десетки пъти по-малка от производителността на водещите културни страни в Европа.

Нататък, научният ум влияе относително малко върху живота и историята. Нали науката едва в последно време получи значение за живота и зае първостепенно място в няколко, не много, страни. Историята е вървяла извън научното влияние, тя се е определяла от работата на друг ум, а съдбата на държавата не зависи от научния ум. Като доказателство за това ние имаме изключително красноречиви факти. Вземете Полша. Полша е дала на света най-великия гений, гений на гениите – Коперник. Но… това не е попречило Полша да приключи своя политически живот така трагично. Или – да се обърнем към Русия. Преди десет години ние погребахме нашия гений Менделеев, но това не попречи на Русия да дойде до това положение, в което се намира сега. Ето защо на мен ми се струва, че ще съм прав, ако по-нататък не отчитам научния ум.

Но тогава с кой ум да се заема? Очевидно, с масовия, с общожитейския ум, който определя съдбата на народа. Но масовият ум трябва да бъде подложен на подразделяне. Това ще бъде най-напред ума на нисшите маси, а след това – ума на интелигентния човек. На мен ми се струва, че – ако говорим за общожитейския ум, който определя съдбата на народа – умът на нисшите маси ще се наложи да бъде оставен настрани. Да вземем този масов ум в Русия, т.е. предимно селския ум. Къде го виждаме? Нима не в неизменното триполие (традиционна система за разпределяне на обработваемата земя на три полета, всяко от които първо се засява със зимни култури, след това – с пролетни, а през третата година бива оставяно като угар – бел. моя, И.К.)? Или в това, че и досега из селата лятно време шества свободно паленето на стърнищата? Или в бъркотията по време на енорийските селски сборове? Тук е останало онова невежество, което е било и стотици години назад. Наскоро прочетох във вестниците, че се е поискало да се осъществи карантиниране, когато войниците се връщали от турския фронт – поради опасност от разпространението на чума. Но войниците не се съгласили с това и директно заявявали: “Плюем на тази карантина, всичко това са буржоазни измислици.”

Или друг случай. Преди няколко седмици, някак в самия разгар на болшевишкото завземане на властта, моята прислужница бе посетена от нейния брат, матрос – разбира се, социалист до мозъка на костите си. Както се полага, всичкото зло той виждаше в буржоазията – при това, под буржоазия се разбираха всички, с изключение на матросите и войниците. Когато му бе обърнато внимание, че те едва ли биха могли да минат без буржоата – например, какво ще правят без лекари, ако се появи холера? – той тържествено отговори, че всичко това са дреболии: “Нали вече е отдавна известно, че холерата я пускат самите доктори.”

Струва ли си да коментираме такъв ум и може ли на него да се възлага някаква отговорност?

Ето защо аз мисля, че това, за което има смисъл да се говори и да бъде охарактеризирано, това, което има значение, определяйки същината на бъдещето – това е умът на интелигентния човек. А неговата характеристика е интересна, неговите свойства са важни. На мен ми се струва, че това, което се случи сега в Русия, безусловно е дело на интелигентния ум, масите изиграха напълно пасивна роля, те възприеха онова движение, към което ги насочваше интелигенцията. Да се отхвърля това – считам, че би било несправедливо, недостойно. Всъщност, ако реакционната мисъл се основаваше върху принципа на властта и установения ред и провеждаше само него в живота, а заедно с него, при отсъствие на законност и просвещение, държеше народните маси в диво състояние, то, от друга страна, трябва да се признае, че прогресивната мисъл не се грижеше толкова за просвещението и култивирането на народа, колкото за неговото революционизиране.

Мисля, че ние с вас сме достатъчно образовани, за да признаем, че онова, което стана, не е случайно, а има своите осезаеми причини и тези причини лежат в самите нас, в нашите качества. Но… на мен могат да ми възразят по следния начин: как мога да се обръщам към този интелигентен ум с критериите, които установих за ума на учения? Би ли било това целесъобразно и справедливо? А защо не? – ще попитам аз. Нали у всеки ум има една задача – и тя е: правилно да вижда действителността, да я разбира и да се държи в съответствие с това правилно виждане и разбиране. Не можем да си представим ум, съществуващ само за забавление. Той трябва да има своите задачи и, както вие виждате, тези задачи – и в единия, и в другия случай – са едни и същи.

Разликата е единствено в следното: научният ум има работа с малко ъгълче от действителността, а обичайният ум има работа с целокупния живот. Задачата е по същество една и съща, но по-сложна; може да се каже само, че тук изпъква в много по-голяма степен наложителността на онези прийоми, които се използват в работата на ума изобщо. Ако от ума на учения се изискват известни качества, то от житейския ум те се изискват в още по-голяма степен. И това е разбираемо. Ако лично аз или който и да било друг бихме се оказали не на висота или пропуснем откриването на някакви търсени необходими качества, или се объркаме в научните занимания, бедата е малка. Аз ще погубя напразно някакъв брой животни и с това работата ще приключи. Отговорността на общожитейския ум е по-голяма. При положение, че в това, което се случва сега, сме виновни самите ние, тази отговорност е грандиозна.

По такъв начин, струва ми се, мога да се обърна към интелигентния ум и да погледна доколко в него присъстват онези свойства и прийоми, които са необходими на научния ум за плодотворна работа. Първото свойство на ума, което установих, това е изключителното съсредоточаване на мисълта, стремежа на мисълта неотстъпно да мисли, да се придържа към онзи въпрос, който е поставен за разрешение, да се придържа дни, седмици, месеци, години, а в някои случаи – и цял живот. Как стоят нещата с руския ум в това отношение? Струва ми се, че ние нямаме наклонност към съсредоточеност, не я обичаме, ние дори се отнасяме отрицателно към нея. Ще приведа ред случаи от живота.

Да вземем нашите спорове. Те се характеризират с изключително разводняване, ние много бързо излизаме от основната тема. Това е наша черта. Да вземем нашите заседания. Вече имаме толкова много и всякакви заседания, комисии. Колко са дълги тези заседания, многословни и в болшинството случаи – безрезултатни и противоречиви! Прекарваме много часове в безплодни разговори, в разговори, не водещи до нищо. Поставя се на обсъждане тема. И обикновено отначало – поради това, че задачата е сложна – няма ентусиасти за говорене. Но ето, един глас се изявява и след него вече всички искат да говорят, да говорят без какъвто и да било смисъл, без да са помислили добре върху темата, без да са си изяснили дали с това решението на проблема се усложнява или се ускорява. Изказват се безкрайни реплики, по отношение на които се хаби повече време, отколкото за основния проблем. И нашите разговори растат като снежна топка. А в края на краищата – вместо решение – се постига замъгляване на въпроса.

Наложи ми се да заседавам в колегия заедно с познат, който преди бе член на една от западноевропейските колегии. И той не можеше да се начуди на продължителността и безплодността на нашите заседания. Удивяваше се: “Защо вие говорите толкова много, а резултати от вашите разговори не се виждат?”

Нататък. Обърнете се към занимаващите се със сериозни дела руски люде – например, към студентите. Какво е тяхното отношение към тази черта на ума, към съсредоточеността на мисълта? Господа! Всички вие знаете – трябва само да погледнем към човек, който се е заел с работа, седи над книгата, замислил се е, не се отвлича със странични неща, не се забърква в спорове. И ето – у нас вече се поражда подозрение: ограничен, тъп човек, зубрач. А може би това е човек, който е обхванат изцяло от мисъл, който е пристрастен към своята идея! Или сред обществото, по време на разговор, в случай, че си струва някой да бъде разпитан, да му бъдат зададени допълнително едни или други въпроси, да бъде изискано да отговаря непосредствено и конкретно на възбудените питания – ние си имаме готов епитет за търсещия уточнение: глупав, недалновиден, тромав в мисленето си!

Очевидно, препоръчителни черти за нас се явяват не съсредоточеността, а натискът, припряността, нападението. Очевидно, това и считаме за признак на талантливост; за нас усърдието и настойчиво проявяваното старание се свързват лошо с представата за даровитост. А между другото, за истинския ум въпросната задълбочена замисленост, задържането върху един предмет представлява нещо нормално. Слушал съм от ученици на Хелмхолц, че и на най-простите въпроси той никога не давал отговор веднага. Впоследствие многократно повтарял, че даденият въпрос е празен, че няма никакъв смисъл; и въпреки това мислел над него с дни. Обърнете внимание на нашата специалност. Достатъчно е човек да се заеме пристрастено с един конкретен въпрос и веднага ще започнат да говорят: “Ох! Той е скучен специалист.” А в същото време погледнете как се вслушват на Запад в тези специалисти, как ги ценят и ги уважават като познавачи в работата им. И това не е за учудване! Нали целият наш живот се движи от тези специалисти. А на нас това ни е скучно.

Колко пъти се налага да се сблъскваме със следния факт: някой от нас разработва определена научна област, пристрастен е към нея, постига добри и големи резултати, всеки път съобщава за установените от него факти, положения. И знаете как реагира на това публиката: “А, онзи! Той все за своето.” Дори това да е голяма и важна научна област. Не, на нас ни е скучно, дай ни на нас ново. И какво? Тази бързина и подвижност – сила на ума ли характеризира тя или негова слабост? Погледнете гениалните хора. Нали те самите казват, че не виждат никаква разлика между себе си и другите хора, с изключение на една черта – че като никой друг могат да се съсредоточават върху определена мисъл. Така става ясно, че въпросната вглъбеност е сила, а подвижността, непрекъснатото бягане в различни посоки е слабост.

Ако от висините на тези гении се спусна към лабораториите, към работата на средноаритметичните хора, аз и тук бих намерил потвърждение на това. В предишната лекция приведох основанието за своето право на тази тема. Вече изминаха 18 години, откакто се занимавам с изучаването на висшата нервна дейност при едно близко и родствено за нас животно, нашия другар – кучето. И можете ли да си представите: онова, което у нас е сложно, при кучето е по-просто, по-лесно се проявява и оценява. Ще се възползвам от този случай, за да ви покажа това, да ви покажа кое се явява сила – съсредоточеността или подвижността? Ще ви предам резултатите в съкратена форма, просто ще ви опиша конкретен случай.

Вземам куче, не му създавам никакви неприятности. Просто го поставям на масата и от време на време го храня – при това, правя с него следния опит. Изработвам в него онова, което е прието да се нарича асоциация; например, въздействам на ухото му с някакъв тон, да предположим – 10 секунди, и винаги след него го храня. По такъв начин, след няколко повторения, у кучето се образува връзка, асоциация между този тон и храната. Преди тези опити не храним кучето и по такъв начин тази връзка се образува много бързо. Щом нашият тон зазвучи, кучето започва да показва безпокойство, облизва се, от устата му се отделя слюнка. С една дума, у кучето се появява същата реакция, която обичайно се появява преди ядене. По-просто казано, заедно със звука у кучето се появява мисъл за ядене, след което остават няколко секунди, докато му дадат да яде.

Какво се случва при това с различните животни? Ето какво. Колкото пъти да повтаряте опита, животните от една и съща порода се отнасят точно така, както описах. При всяка поява на звука кучето демонстрира тази хранителна реакция; и нещата остават такива през всичкото време – и месец, и два, и година. Е, може да се каже, че това е делова порода куче. Яденето е сериозна работа и животното се стреми към нея, подготвя се. Така стоят нещата при сериозните кучета. Тези кучета могат да бъдат забелязани дори и в живота; те са спокойни, несуетни, солидни животни.

А при други кучета, колкото повече повтаряте този опит, толкова повече те стават апатични, сънливи – и то до такава степен, че вие пъхате храната в устата на кучето и едва тогава то показва хранителна реакция, след което започва да се храни. И цялата работа е във вашия звук, защото – ако не пуснете този звук или го пуснете само за секунда – такова състояние не се поражда, такава сънливост не настъпва. Ще видите, че за някои кучета мисълта за храна, дори и с продължителност от само една минута, се оказва непоносима, те се нуждаят от почивка. Уморяват се и започват да спят, отказвайки се от такова важно дело, каквото е храненето. Ясно е, че имаме два типа нервна система: единият – здрава, солидна, работоспособна, и другият – рехава, отпусната, много бързо уморяваща се. И не трябва да се съмняваме, че първият тип се явява по-силен, по-приспособим към живота.

Пренесете това върху човека и вие ще се убедите, че силата не е в подвижността, не е в разпиляността на мисълта, а в съсредоточеността, в устойчивостта. Следователно, подвижността на ума е недостатък, а не достойнство.

Господа! Вторият подход на ума е стремежът на мисълта да дойде до непосредствено общуване с действителността, преминавайки всички прегради и сигнали, които стоят между действителността и опознаващия я ум. В науката не може да се мине без методика, без посредници и умът винаги трябва да се ориентира в методиката, за да не се получи така, че тя да изкриви действителността. Ние знаем, че съдбата на всички наши работи зависи от правилната методика. Невярната методика предава неправилно сигналите на действителността и вие получавате неточни, грешни, фалшиви факти. Разбира се, за научния ум методиката е първият посредник. След него идва друг посредник. Това е думата.

Думата е също сигнал, тя може да бъде подходяща или неподходяща, точна или неточна. Аз мога да ви представя много ярък пример. Учените-естествоизпитатели, които са работили достатъчно много сами, които в много отношения са се обръщали непосредствено към действителността, такива учени изпитват изключително затруднение, ако трябва да четат лекции за неща, които самите те не са извършили. И така, ето колко голяма е разликата между онова, което вие сте свършили сами, и онова, което знаете според някакво словесно описание, според предаденото от други. Толкова е рязка границата, че се стига до неловката ситуация да се чете за нещо, което човек не е видял сам, не е свършил сам. Такава забележка идва, между впрочем, и от Хелмхолц. Да погледнем как се държи в това отношение умът на руската интелигенция.

Ще започна със случай, който ми е добре известен. Чета лекции по физиология, наука практическа. Сега вече е станало общо следното изискване: такива експериментални науки да се четат демонстративно, да се поднасят под формата на опити, факти. Така постъпват останалите, така върша своята работа и аз. Всички мои лекции се състоят от демонстрации. И какво мислите, че се случва! Не съм видял никакво особено пристрастие от страна на студентите към тази дейност, която им показвам. Колкото пъти съм се обръщал към своите слушатели, толкова пъти съм им казвал: “Не ви чета физиология, показвам ви я. Ако ви я четях, вие бихте могли да не ме слушате, бихте могли да прочетете в книга за онова, което ме прави по-добър от другите! Но аз ви показвам факти, които няма да видите в книгата, а за да не отиде времето напразно, дайте си малко труд. Отделете пет минути време и си отбележете след лекцията – за запаметяване – онова, което сте видели.” И оставах въпиещ глас в пустиня. Едва ли някога и един е последвал моя съвет. В това се убеждавах хиляди пъти от разговорите по време на изпити и т.н.

Вие виждате доколко руският ум не е привързан към фактите. Той обича повече думите и оперира с тях. Че ние наистина живеем с думите, това го доказват такива факти. Физиологията – като наука – се опира на други научни дисциплини. На всяка крачка на физиолога му се налага да се обръща към елементи от физиката, от химията. И, представете си, моят дълъг преподавателски опит ми е показал, че младите хора, пристъпили към изучаването на физиологията, т.е. преминали през средното училище, нямат никаква представа за самите елементи на физиката, на химията. Не могат да ви обяснят факта, с който започва нашия живот, не могат да обяснят разумно по какъв начин майчиното млеко се влива в устата на бебето, не разбират механизма на кърменето.

А този механизъм е крайно прост: цялата същина е в разликата между налягането на атмосферния въздух и налягането в устната кухина на детето. Същият този закон, на Бойл-Мариот, лежи в основата на дишането. А ето, съвършено същото явление осъществява сърцето, когато получава кръв през венозната система. Но този въпрос, за смукателното действие на гръдната клетка, е най-убийственият въпрос по време на изпит – не само за студентите, но и за лекарите. (Смях сред аудиторията.) Това не е забавно, това е ужасно! Това е присъда над руската мисъл, тя знае само думи и не иска да се докосне до действителността. Във всеки случай, това е обща, характерна черта на руския ум. Ще илюстрирам това с още по-ярък случай. Преди няколко години професор Манасеин (Вячеслав Авксентиевич Манасеин, 1841–1901, руски лекар и публицист, водил ожесточена борба с ненаучните подходи в областта на лечението, включително рекламните измами и знахарството – бел. моя, И.К.), редактор на “Врач”, ми изпрати статия, получена от приятел, когото познава като много сериозен човек. Но доколкото тази статия е специална, той ме помоли да споделя мнението си. Работата се наричаше: “Новата движеща сила в кръвообращението”. И какво? Този занимаващ се с изследвания човек едва към 40-те си години е разбрал това свойствено смукателно действие на гръдната клетка и е бил толкова поразен, щото да си помисли, че то представлява цяло откритие. Странна работа! Човек цял живот се учи, но едва в 40-те си години да постигне това елементарно знание.

Ето така вие виждате, господа, че руската мисъл изобщо не използва критическия метод, т.е. по никакъв начин не проверява смисъла на думите, не отива зад кулисите на словата, не обича да се вглежда в реалната действителност. Ние се занимаваме с колекциониране на думи, а не с изучаването на живота. Приведох ви примери, отнасящи се до студенти и лекари, Но защо тези примери да се отнасят само за студентите, за лекарите. Та това е обща, характерна черта на руския ум. Ако един ум пише разни алгебрични формули и не умее да ги приложи в живота, не разбира тяхното значение, то защо мислите, че той говори думи и ги разбира?

Вземете руската публика, която присъства на различни дебати. За нея е нещо обичайно еднакво страстно да ръкопляска и на говорещия “за”, и на говорещия “против”. Нима това свидетелства за разбиране? Нали истината е една, нали действителността не може да бъде в едно и също време и бяла, и черна. Спомням си едно лекарско събрание, на което председателстваше Сергей Петрович Боткин. Представиха се двама докладчици, заемайки един спрямо друг противоположни позиции. И двамата говориха добре, и двамата бяха унищожително критични, а публиката аплодираше и единия, и другия. И си спомням, че тогава председателят каза: “Виждам, че публиката още не е узряла, за да реши този въпрос. Затова го свалям от дневния ред.” Нали е ясно, че действителността е една. Тогава какво одобрявате в единия и в другия случай? Красивата словесна гимнастика, фойерверките от думи!?

Вземете друг факт, който стъписва днес. Това е разпространимостта на слухове. Сериозен човек съобщава нещо сериозно. Съобщава не думи, а факти. Но в такъв случай той е длъжен да даде гаранции, че зад думите му действително стоят факти. А това го няма. Разбира се, ние знаем, че всеки има слабост да произвежда сензации, всеки обича да прибави нещо, но – все пак – в един или друг момент е необходима и критика, проверка. А това у нас не се и изисква. Ние главно се интересуваме от думи и оперираме с тях, малко проявявайки грижа за това, каква е реалността.

Да преминем към следващото качество на ума. Това е свободата, абсолютната свобода на мисълта, свобода, достигаща буквално до абсурдни положения, до това да се покаже смелост и да се отхвърли онова, което в науката е установено като неоспоримо. Ако аз не допусна такава смелост, такава свобода, аз никога няма да видя новото. Има ли я у нас тази свобода? Трябва да кажа: не. Помня моите студентски години. Да се говори против общото настроение беше невъзможно. Вас ви изхвърляха от мястото, назоваваха ви едва ли не шпионин. Но у нас това не бе само в моите млади години. Нима нашите представители в Държавната Дума не са врагове един на друг? Те не са политически противници, а именно врагове. Достатъчно е някой да започне да говори неща, противоположни на вашите мисли, веднага се предполагат някакви мръсни мотиви, подкуп и т.н. Каква е тази свобода?

И ето, към предходния пример ще ви дам още един. Ние винаги повтаряме думата “свобода” с възторг, но – когато нещата дойдат до реалността – се получава пълно пренебрегване и преследване на свободата.

Следващото качество на ума е привързаността на мисълта към онази идея, върху която сте се спрели. Ако няма привързаност, няма и енергия, няма и успех. Вие трябва да обичате своята идея, за да положите старание за нейното оправдание. Но след това настъпва критически момент. Вие сте родили идеята, тя е ваша, скъпа ви е, но заедно с това трябва да сте безпристрастни. А ако нещо противоречи на идеята ви, длъжни сте да я принесете в жертва, длъжни сте да се откажете от нея. Значи: привързаност, съединена с абсолютно безпристрастие – такава е следващата черта на ума. Ето защо едно от мъченията на учения човек е постоянното съмнение – когато възниква нова подробност, ново обстоятелство. Вие гледате с тревога: каква е тази нова подробност – “за” вас или “против” вас. И в продължителни опити се решава въпросът: смърт на вашата идея или нейно оцеляване? Да погледнем какво има при нас в това отношение. Привързаност има. Много са тези, които отстояват определена идея. Но абсолютното безпристрастие – него го няма.

Ние сме глухи за възраженията не само от страна на инакомислещите, но и от страна на реалността. В настоящия, преживяван от нас момент аз не знам дали има смисъл да се привеждат примери.

Следващата, пета черта – това е изчерпателността, детайлността на мисълта. Какво е действителността? Това е въплъщение на различни условия, степени, мерки, тегла, числа. Извън това действителност няма. Вземете астрономията, спомнете си как се случи откриването на Нептун. Когато били преразгледани изчисленията около движението на Уран, било открито, че нещо в числата не достига. Решили, че трябва да има още някаква маса, която да влияе върху движението на Уран. И тази маса се оказала Нептун. Цялата работа се оказала в детайлите на мисълта. Тогава така и говорели – че Льоверие (Юрбен Льоверие,1811–1877, френски математик, проявил сериозно влечение към небесната механика, доказал през 1850 година съществуването на планетата Нептун – бел. моя, И.К.) е открил Нептун с върха на перото.

Същото ще откриете, ако се спуснете и към сложността на живота. Колко пъти някакво миниатюрно явленийце, което вашият поглед едва е уловил, преобръща всичко с главата надолу и се явява начало на ново откритие. Всичката работа е в детайлната оценка на подробностите, на условията. Това е основна черта на ума. Какво да се прави? Какво е положението с тази черта в руския ум? Много лошо. Ние оперираме посредством общи положения, ние не искаме да се запознаем нито с мярката, нито с числото. Ние влагаме цялото си достойнство, за да се занимаваме с пришпорване до крайност, без да се съобразяваме с каквито и да било условия. Това е наша основна черта.

Да вземем пример от сферата на възпитанието. Съществува общо положение – свобода на възпитанието. И вие знаете, че ние стигаме дотам, че формираме училища без каквато и да било дисциплина. Разбира се, това е величайша грешка, недоразумение. Други нации са уловили това отчетливо. При тях и свободата, и дисциплината вървят редом, а при нас – непременно крайности, в угода на общото положение. И сега е съвършено ясно, безспорно е, че свободата и дисциплината са напълно равноправни изисквания. Това, което ние назоваваме свобода, при нас, на физиологичен език, се нарича “възбуждане”; онова, което обичайно се назовава дисциплина, физиологически съответства на “потискане”. И се оказва, че цялата нервна дейност се състои от тези два процеса: възбуждане и потискане. И ако щете – вторият има дори по-голямо значение. Възбуждането е нещо хаотично, а потискането поставя тази хаотичност в рамки.

Да вземем друг животрептящ пример – нашата социалдемокрация. Тя съдържа известна истина – разбира се, не пълната истина, защото никой не може да претендира за притежаване на абсолютната истина. Пред онези страни, където заводската промишленост започва да натиква като в менгеме огромни маси хора, пред тези страни, разбира се, се изправя големият въпрос: да се съхрани енергията, да се запази животът и здравето на работника. По-нататък, културните класи, интелигенцията обикновено проявяват стремеж към израждане. С цел обновяване, от народните дълбини трябва да се издигат нови сили. И естествено, в тази борба между труда и капитала, държавата трябва да застане в защита на работника.

Но това е съвсем частен в своята конкретика въпрос и той има голямо значение там, където промишлената дейност се е развила силно. А какво е положението у нас? Какво направихме ние от това? Докарахме тази идея до диктатура на пролетариата. Мозъкът, главата поставихме надолу, а краката – горе. Това, което формира културата, умствената сила на нацията, е обезценено, а онова, което засега все още се явява грубата сила, която може да се замени и от машината, е изтикано на преден план. И всичко това, разбира се, е обречено на гибел – като сляпо отрицание на действителността.

Ние имаме пословица: “Онова, което за руснака е отлично, за немеца е смърт” – пословица, в която се съдържа едва ли не самохвалство за нашето дивачество. А аз мисля, че много по-справедливо би било да се каже обратното: “Онова, което за немеца е отлично, за руснака е смърт.” Вярвам, че социал-демократите немци ще придобият още нова сила, а ние, заради нашата руска социал-демокрация, може би ще приключим с нашето политическо съществуване.

Още преди революцията руските люде примираха от вълнение. Как може! Французите да имат революция, а ние – не! Е и какво: подготвяхме ли се за революцията, изучихме ли я? Не, не направихме това. Едва сега, със задна дата, се нахвърлихме на книгите и четем. Мисля, че с това трябваше да се занимаем по-рано. Но преди ние само боравехме с общи понятия, с думи: че ето на – случват се революции, че при французите се случила такава революция, че към нея се поставя епитетът “Велика”, а у нас – няма революция. И едва сега започнахме да изучаваме френската революция, да се запознаваме с нея.

Но аз ще кажа, че за нас би било много по-полезно да четем не историята на френската революция, а историята за края на Полша. Ние бихме били много повече поразени от сходството на това, което става сега у нас, с историята на Полша, отколкото от сходството с френската революция.

В днешно време този пункт вече стана достояние и на лабораторните опити. Това е поучително. Тази устременост към общи положения, това отдалечено от действителността обобщаване, с което се гордеем и на което се осланяме, е примитивно свойство на нервната дейност. Аз вече ви говорих за това, как образуваме различните връзки, асоциациите между дразнителите от външния свят и хранителните реакции на животното. И ето, ако образуваме такава връзка въз основа на звука от органна тръба, в експерименталното начало ще въздействат и други звуци, и те ще предизвикват хранителна реакция. Получава се обобщение. Това е основният факт. И трябва да мине известно време, вие ще трябва да приложите специални мерки, за да може само един определен звук да остане като въздействащ. Организирате нещата така, че при опити с други звуци животното не получава храна, и благодарение на този факт създавате диференциация.

Интересното в случая е това, че при такива обстоятелства животните се различават отчетливо помежду си. Едно куче задържа въпросната генерализация много дълго и трудно се настройва към делова и целесъобразна специализация. При други кучета това се извършва бързо. Или, да речем, друга комбинация от опити. Ако вземете и добавите към този звук и още някакво въздействие върху кучето – например, започнете да разчесвате козината му и, ако по време на такова съвместно въздействие на звука и разчесването не му давате храна, то какво би произлязло от това?

И по този пункт кучетата се разделят на две категории. При едни кучета ще се случи следното.Тъй като по време на въздействието само със звук вие го храните, а при въздействие и със звук и с разчесване не го храните, то у него бързо се оформя различаване на двете положения. При дразнение само със звук то ще показва хранителна реакция, но когато към звука прибавите и разчесване, то ще остава спокойно. А знаете ли какво се получава при други кучета? При тях не само че не се оформя такова делово различаване, а обратно – оформя се хранителна реакция и спрямо споменатото добавъчно дразнение, т.е. спрямо самостоятелното разчесване, което нито като единствен дразнител, нито в комбинация със звука, никога не се придружава с храна. Виждате – каква бъркотия, какво отсъствие на деловитост, каква неприспособимост. Ето я цената на това обобщение. Ясно е, че то не е достойнство, не е сила.

Следващото свойство на ума е стремежът на научната мисъл към простота. Простота и яснота – това е идеалът на познанието. Вие знаете, че в техниката най-простото решение на една задача е и най-ценното. Сложното достижение не струва нищо. Точно по същия начин ние добре знаем, че основният признак на гениалния ум е простотата. Как ние, руснаците, се отнасяме към това свойство? На каква почит е у нас този прийом, ще покажат следващите факти.

По време на своите лекции аз се стремя да бъда разбран от всички. Не мога да чета, ако знам, че мисълта ми влиза в съзнанието на моите студенти не така, както аз сам я разбирам. Затова първото ми условие към слушателите ми е: да ме прекъсват, ако нещо не им е ясно – дори и по средата на думата. В противен случай не бих имал никакъв интерес да чета. Давам право да ме прекъсват на всяка дума, но не мога да постигна това. Разбира се, отчитам различните причини, които могат да направят моето предложение неприемливо. Страхуват се за не бъдат възприети като високомерни и т.н. Аз им давам пълна гаранция, че това няма да има никакво значение по време на изпитите. И спазвам думата си.

Защо не се ползват от това право! Разбират? Не. И въпреки всичко мълчат, отнасяйки се равнодушно към своето неразбиране. Няма стремеж предметът да се усвои напълно, да го вземат в ръцете си. Имам примери, още по-стъписващи от този. През лабораторията ми са преминали много хора на различна възраст, с различна компетентност, от различни националности. И ето факт, който неизменно се повтаряше: отношението на тези гости към всичко, което те виждаха, бе подчертано различно. Руснакът – не знам защо – не се стреми да разбере онова, което вижда. Той не задава въпроси, за да овладее предмета – нещо, което чужденецът никога няма да допусне. Чужденецът никога няма да се въздържи да не зададе въпрос. При мен са идвали едновременно и руснаци, и чужденци. И докато руснакът само повтаря своето “Да, да…”, без в действителност да разбира каквото и да било, чужденецът задължително ще разпитва до корена на нещата. И това преминава като червена нишка през всичко.

Могат да се посочат и много други факти в това отношение. На мен ми се наложи да изследвам исторически моя предшественик в катедрата по физиология, професор Велански. Той е бил, собствено, не физиолог, а контрабанден философ. Знам със сигурност от професор Ростиславов, че по свое време този Велански е произвеждал изключителен фурор. Неговата аудитория е била винаги препълнена до краен предел с хора от различни възрасти, съсловия и пол. И какво? И от Ростиславов съм чувал, че аудиторията се възторгвала, не разбирайки нищо. А и у самия Велански открих оплакване от това, че слушателите при него са много, изпълнени с желание, страстни, но никой нищо не разбира. Тогава аз реших да прочета неговите лекции и се убедих, че там няма и нищо за разбиране – до такава степен това бе безплодна натурфилософия. А публиката се възторгвала.

Въобще, у нашата публика има някакво влечение към мъглявото и тъмното. Помня, в някакво научно общество се представяше интересен доклад. На изхода можеха да се чуят много гласове: “Гениално!” А един ентусиаст директно обявяваше гръмогласно: “Гениално, гениално, независимо че нищо не разбрах!” Сякаш мъглявото е проява на гениалност. Как се случи това? Откъде се взе такова отношение към всичко непонятно?

Разбира се, стремежът на ума като действена сила е да прави анализ на действителността, завършващ с просто и ясно нейно представяне. Това е идеал, с него трябва да се гордеем. Но тъй като онова, което се е оказало достъпно за ума, е само троха, песъчинка в сравнение с онова, което е останало неизвестно, то разбираемо е всеки да съпоставя това малко известно с огромното неизвестно. И е естествено, че всеки човек трябва да се съобразява и с едното, и с другото. Не може да разположи целия свой живот само в онова, което е научно установено, защото многото още не е установено. В много отношения се налага да се живее според други основания, ръководейки се от инстинкти, привички и т.н. Всичко това е вярно. Но позволете – нали това е все задният план на мисълта – наша гордост не е незнанието, нашата гордост е в яснотата. А неясното, неизвестното – това е само печална неизбежност. Тя трябва да бъде отчитана, но да се гордеем с нея, да се стремим към нея – това означава да обръщаме всичко с главата надолу.

Следващото свойство на ума е стремежът към истината. Често се случва някои хора да прекарат целия си живот в кабинет, търсейки истината. Но този стремеж се разделя на две действия. Първо е самият стремеж към придобиване на истината, любопитството, любознателността. А после – това е желанието постоянно да се връщаш към постигнатата истина, постоянно да се убеждаваш и наслаждаваш на това, че онуй, което си постигнал, е действително истина, а не мираж. Едното без другото губи смисъл. Ако вие се обърнете към млад учен, към научен ембрион, то отчетливо ще видите, че у него има стремление към истината, но няма стремление към абсолютната гаранция, че това или онова е истина. Той с удоволствие набира резултати и не задава въпроса: “А това не е ли грешка?” Докато учения го пленява не толкова това, че нещо е новост, а това че въпросното нещо е твърда истина. А какво е при нас?

У нас преди всичко е първото – стремежът към новостта, любопитството. Достатъчно е да узнаем едно или друго и с това интересът ни свършва. (“О-о, всичко това е вече известно.”) Както говорих по време на предишната лекция, истинските поклонници на истината се любуват на старите истини, за тях това е процес на наслаждение. А у нас това е износена, банална истина, тя повече не ни интересува, забравяме я, повече не съществува за нас, не определя нашата позиция. Нима това е вярно?

Да преминем към последната черта на ума. Тъй като постигането на истината е свързано с голям труд и мъки, то – разбираемо – в края на краищата човек живее постоянно в покорност спрямо истината, научава се на дълбоко смирение, защото знае, колко струва тя. Така ли е у нас? У нас няма нищо такова, у нас всичко е по точно обратния начин. Веднага се обръщам към ярки примери. Вземете нашите славянофили. Какво направи Русия за културата по онова време? Какви образци показа тя на света? Но хората вярваха, че Русия ще отвори очите на гнилия Запад. Откъде е тази гордост и увереност? И вие мислите, че животът е променил тези наши виждания? Ни най-малко! Нима ние сега не четем едва ли не всеки ден, че сме авангард на човечеството! И не доказва ли това до каква степен не познаваме действителността, до каква степен живеем във фантазии!

Аз припомних всички черти, които характеризират плодотворния научен ум. Както виждате, при нас нещата стоят така, че по отношение на почти всяка черта ние стоим откъм неизгодната страна. Например, имаме дребния интерес да узнаем едни или други несъществени подробности, но сме равнодушни към безусловността, към неоспоримостта на мисълта. Или от чертата на ума, ангажирана с изследването на детайлите, вместо специализацията вземаме общите положения. Постоянно избираме неизгодната линия и нямаме сила да следваме главната посока. От това става ясно, че в резултат се получават маса несъответствия с окръжаващата ни действителност.

Умът е познание, приспособяване към действителността. Ако аз не виждам действителността, то как ще мога да ù съответствам? В такъв случай винаги ще е налице някакъв неизбежен разпад. Ще приведа няколко примера.

Вземете вярата в нашата революция. Нима тук имаше някакво съответствие с действителността, нима имаше някакво нейно ясно виждане от страна на онези, които тръгнаха да организират революция по време на война? Нима не беше ясно, че сама по себе си войната е страшно и огромно дело? Да даде Бог само него да осъществим. Нима имаше каквито и да било шансове да извършим и двете големи дела едновременно – и войната, и революцията? Нима самият руски народ не е съчинил пословицата за двата заека? Вземете нашата Дума. Как само се събираше тя, как повдигаше в обществото негодуванието срещу правителството. Че при нас на трона седял дегенерат, че правителството било слабо – всичко това ние го знаехме. Но вие произнасяте възпламенителни думи, вие надигате буря от негодувание, вие вълнувате обществото. Вие искате ли това? И ето оказахте се пред два проблема – и пред война, и пред революция, които вие едновременно не бихте могли да разрешите. И вие сами загинахте. Нима това е виждане на действителността?

Вземете друг случай. Социалистическите групи знаеха какво правят, когато се заеха с реформата на армията. Те винаги се оказваха сломявани от въоръжената сила и считаха за свой дълг да унищожат тази сила. Тази идея – армията да бъде разрушена – може и да не е била наша, но от гледната точка на социалистите в нея имаше видима целесъобразност. Но как можаха да тръгнат по този път нашите военни? Как попаднаха в разни комисии, които изработваха правата на войника? Нима това бе някакво съответствие с действителността? Кой не разбира, че военното дело е страховито дело, че то може да бъде осъществено само при изключителни условия. Вземат ви за такова дело, където във всяка минута вашият живот виси на косъм. Само с помощта на неординерни условия, със строга дисциплина може да се постигне това, щото човек да се държи в определено настроение и да върши работата си. Ако вие се заемете с размишления за правата, за свободата, то каква войска ще може да се получи? И отгоре на това, нашите военни люде участваха в развращаването на войската, разрушаваха дисциплината.

Могат да се приведат много примери. Ще дам още един. Ето, Бресткият случай, когато господин Троцки направи своя трик, когато заяви за необходимостта и от прекратяването на войната, и от демобилизацията на армията. Нима това не бе акт на величайша слепота? Какво бихте могли да очаквате от противника, водещ страховита, напрегната война с целия свят? По какъв друг начин би могъл да реагира той по отношение на това, че ние сами сме се направили безсилни? Бе напълно очевидно, че ще се окажем в ръцете на нашия враг. Обаче аз слушах от блестящия представител на нашата първа политическа партия, че това е и остроумно, и целесъобразно. Дотолкова ние притежаваме правилно виждане на действителността.

Нарисуваната от мен характеристика на руския ум е мрачна и аз съзнавам това, горчиво го съзнавам. Вие ще кажете, че съм сгъстил краските, че съм песимистично настроен. Няма да оспорвам това. Картината е мрачна, но и това, което преживява Русия, е също крайно мрачно. А аз заявих от самото начало, че ние не можем да кажем: всичко това се случи без нашето участие. Вие питате: с каква цел ви изнесох тази лекция, какъв е нейният смисъл. Какво… наслаждавам се на нещастието на руския народ? Не, тук има житейска равносметка. Първо, това е дълг за нашето достойнство – да осъзнаем онова, което е. А другото – ето какво е.

Е добре, може би, ние ще се лишим от политическа независимост, ще попаднем под гнета на един, втори, трети. Но – така или иначе – ще продължаваме да живеем! Следователно, заради бъдещето е полезно да имаме представа за самите себе си. За нас е важно отчетливо да осъзнаем какво представляваме. Вие разбирате, че ако аз съм се родил със сърдечен порок и не знам това, ще започна да се държа като здрав човек и той, порокът, скоро ще ми напомни за себе си. Ще приключа своя живот рано и по трагичен начин. Ако бъда обаче прегледан от лекар, който ми каже, че имам порок на сърцето, то – ако започна да се приспособявам – ще мога да доживея и до 50 години. Следователно, винаги е полезно да се знае какъв съм собствено.

А освен това има и една отрадна гледна точка. Нали умът на животните и човека е специален инструмент на развитието. Него все повече и повече го засягат житейските влияния, а благодарение на тях, по по-съвършен от всичко друго начин, се развива както организмът на отделния човек, така и нациите. Следователно, въпреки че имаме дефекти, те могат да бъдат коригирани. Това е научен факт. А тогава и моята характеристика няма да бъде някаква абсолютна присъда над нашия народ. Може да имаме и надежди, и някои шансове. Аз казвам, че това вече се основава на научни факти. Вие можете да имате нервна система с много слабо развитие на важния процес на задържане – този, който въдворява порядък, мярка. И вие ще станете свидетел на всички последствия от такова слабо развитие. Но след определена практика, тренировка, пред очите ни става усъвършенстване на нервната система – при това, много голямо. Следователно, независимо от онова, което се е случило, все пак не трябва да губим надежда.

Част V или "Опит за резюме"

Предлагам опит за резюме.

1. Ние – и всеки поотделно, и нациите, и човечеството като цяло – се явяваме микроскопични частици от огромния и сложен свят, съществуващ независимо от нас.

2. Този свят (и ние, като негови песъчинки) се подчинява(ме) на закономерности и ограничения. Това позволява успешен завършек само на онези действия или на онова поведение, които (което) се съгласува(т) с въпросните закономерности и ограничения. Едновременно с това светът – и ние самите като негова част – сме в значителна степен хаотични и непредсказуеми, което обективно изисква от нас, хората, както повишаване на собствената познавателна организираност, така и развиване на гъвкаво мислене и поведение.

3. Грешките в представите (или знанията) за тези закономерности и ограничения, предизвикани от отсъствието на организираност, критичност и гъвкавост в мисленето могат да се проявят бързо или бавно, но последствията от такива грешки са фатално неизбежни и катастрофални, ако хората не поправят изредените пороци на мисленето.

4. Човекът е такова същество, което е способно да гледа на света единствено през призмата на груби (в основната им част), обобщени филтри-модели, които някой му е подсказал или той сам си е измислил. По такъв начин ние имаме възможност да видим в реалността само онова, което вече се намира в нашите, най-често примитивни и изкривени, модели, в които сме повярвали. Ако не изчистваме тези модели от грешките, ако не ги проверяваме постоянно чрез критически анализ и чрез фактите – тоест, с течение на времето не преминаваме към модели, които съответстват по-точно на реалността, а не на нашите произволни желания (с други думи, не прилагаме научен подход към всичко, което правим или желаем да правим) – то ще дойдем неизбежно до влошаване на своя живот, благодарение на безкритичното си отношение към любимите си вълшебни приказки и любимите си трилъри. С някои уговорки, безкритичността може да бъде приравнена към наркоманията: както на наркомана му е трудно да скъса със своята зависимост, така и на много хора критическият поглед към техните собствени вярвания им изглежда ужасяващ, въпреки че това е единственият път към по-трезвото възприемане на света и себе си. Ако критическото мислене не се усвоява и не се прилага последователно, то неминуема ще бъде индивидуалната, груповата, националната или глобалната ръкотворна катастрофа-самоубийство.

5. По силата на казаното дотук, ние (хората), от една страна, имаме достъп до познанието на обективния свят и до относително адекватното наше устройване в него, но, от друга страна, сме принудени да си пробиваме път към истината и към нейното плодотворно използване, провирайки се през плътния слой на своите илюзии, заблуждения и всевъзможни други грешки – ПРЕЗ ВСИЧКИ ТЯХ, ВИНАГИ И НАВСЯКЪДЕ.

6. За времето на своето съществуване на земята видът homo sapiens, в лицето на своите любознателни, настойчиви и критично-креативно мислещи представители (трябва да се признае – малък процент от общия брой), е успял да изработи (посредством науката) както изключително ефективни модели за пробив към истината през дебелите пластове на собствените си ограничения и фантазии, така и модели за конструктивно прилагане на придобитите знания за подобряване и подреждане на своя живот (посредством инженерството: техническо и социално).

7. Всички позитивни (прогресивни) достижения по подобряването на материалните и социалните условия на живота, с които човечеството може да се гордее към днешния ден, практически изцяло – така или иначе – се явяват резултат от критическото (любопитстващо и творческо) мислене и последователното прилагане на инженерния подход – да, и на постоянния напрегнат качествен труд в конструктивно направление на огромни маси хора. (За ролята на труда пиша отделен текст.)

8. В съответствие с всичко дотук, ако нещо в някоя страна (фирма, семейство, в индивидуалния живот) не върви така добре, както се иска, а дори и съвсем се плъзга към лошото, то има само две главни причини за подобни неприятности – причини, за които хората сами носят отговорност, в пълна степен:

8.1. Не са успели (не са съумели, не са се напрегнали, не са се потрудили, не са поискали) да получат необходимите знания и да изработят достатъчно действени технологии за решаване на някакъв НОВ или нерешен преди проблем, за което се изискват допълнителни усилия от НОВИ научни и инженерни/социо-инженерни разработки и допълнително време (един последен пример – епидемията ебола). Този пункт включва в себе си и недооценяването или отричането на новите или старите нерешени проблеми.

8.2. Последователно и неизменно се прилага отдавна съществуващото знание, както и внедреното от технологиите досадно познато решение на СТАРИ проблеми, ПОЛУЧИЛИ ВЕЧЕ УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО ЗА НЯКОГО РЕШЕНИЕ – или, с други думи: повтарят се отдавна известни, вече СТАРИ грешки, вместо те да се признаят именно за грешки и да последва отказ от тях. А ТОВА ПРЕЧИ ДА СЕ РЕШАВАТ И СТАРИ, И НОВИ ПРОБЛЕМИ. Този пункт включва в себе си и недостатъчност на усилията за движение по посока на по-доброто устройване на живота, и преобладаване на вяра във всякакви илюзии (добри приказки и черни ужасии).

Последните под-точки (8.1. и 8.2.) могат да бъдат перифразирани накратко така: “Ако от време на време тук-там един или друг човек” (стих от песен в съветския сериал “Следствието се води от експерти”) не се опира върху последователното критическо (сиреч, научно) мислене и не се труди с максимална производителност и любов към самия труд над последователно инженерно отработени и технологично построени решения на жизнено важни проблеми, а се ръководи от фантазии-наркотици (лъжливи вярвания) и хаби своите сили и ресурси за каквото и да било друго, с изключение на това, щото да осигурява добра основа на благополучен живот, то всякакви успехи на подобен индивид (група, организация, страна) ще бъдат само поглъщания на доза опиум по късия път към гробището. Когато човек или група хора получават изгода от опитите за реализация на своите приказни (нереалистични) и смъртно опасни вярвания, това действа върху съзнанието им като хероин.

Оказва се, че Русия, вече в продължение на няколко столетия, е във властта на хора, имащи в основата на мисленето си крайно неадекватни представи за себе си и за света в неговата цялост – хора, игнориращи собствените си грешки и отказващи да се учат от науката (от критическото мислене) и от инженерията като единствено надеждни средства за развитие и просперитет. Първото десетилетие на настоящия век хвърли сега действащите любители на приказки във властта на мощна доза хероин под формата на високи цени на въглеводородите, което окончателно срути техните скромни остатъци от способност за смислени съждения. По всички направления се забранява критиката, убива се науката и образованието, в качеството на ориентири се предлагат средновековни религиозни догмати и принципи на политика от нивото на пещерните векове. Сега хероинът (високата цена на нефта) стремително се изпарява и започва разрушаване с признаци на гангрена. При отказа на основната маса от руския народ да се бори с тази социално-политическа гангрена, гибелта на Русия, в този вид, в който тя съществува днес, в близката перспектива от няколко години е неизбежна.

Какво да се прави, за да не се повтори гибелната руска глупост и как да се лекуваме от нея при разкриването на нейните признаци – за това съм готов да разкажа в някои по-нататъшни текстове.

Допълнение.

Веднага, след като публикувах този текст, в сериозния вестник “Ведомости” се появи редакционна бележка със заглавие “Да догоним Зимбабве” и с подзаглавие “Главният проблем на руското ръководство е в неспособността му да признава грешките си”.

“Новите рекорди на рублата по отношение на долара и еврото вчера съвпаднаха с новите славословия по адрес на президента Владимир Путин. Поредният заместник-министър (не онзи, който преди дни предлагаше Европейският съюз да се откаже от санкциите, а друг) каза, че по света се наблюдава проблем на издребняване в мащабите на лидерите и в западния свят няма политик, равен на руския президент.

Това са две страни на един медал.

Във Фейсбук срещнах следната сполучлива формулировка: “Това е вечен проблем, свързан с факта, че хората правят това, което умеят, а не онова, което е нужно.”