Никой не желае да бъде заблуждаван. Но ако се огледаме внимателно в света около нас, ще забележим, че непрекъснато ни заблуждават. (Или сами се заблуждаваме.) А понякога заблуждаваме съзнателно и околните, отчитайки че това е необходимо в ситуацията, в която те се намират.

Какво превръща заблудата в нещо толкова устойчиво и вездесъщо? Дали подобно положение се дължи на това, че за собствена изгода някой злоупотребява с незнанието на другия? Но това се нарича измама и лъжа. Възможно ли е заблудата да е присъща на човешката природа и поради това да е неизбежна? Може би тя служи за изграждането на психиката, а оттам и на личността?

За да се опитаме да отговорим на тези въпроси, нека да приемем, че

Това определение изглежда доста общо, но в същото време не предполага непременно вреда на околните в резултат на заблуда – нещо, което е и основната нейна отлика от измамата.

Един интригуващ въпрос може да се изкаже така:

Може да се допусне, че те носят някаква полза някому. Но дали вредата от тях не е по-голяма от ползата? Всички твърдят, че искат да знаят истината. Но дали това е наистина така? (Още повече, след като сме потопени в заблуждения.)

Една от причините за заблудите се корени в особеностите на човешката психика. Ние често забравяме, че структурата на личността и оформянето на начина, по който функционира психиката ни, не са константни. Ако направим сравнение със софтуерните компютърни програми, ще открием немалко разлики, една от които се изразява в това, че изтриването на старата информация от психиката ни никога не е пълно, а понякога е и направо невъзможно. И докато при компютъра подобно положение би било дефект, при човешкия мозък този факт има по-често положителен резултат.

Нека приемем, че представите са възпроизвеждане на минали образи, на минали възприятия. Те винаги са по-бледи и по-неясни от самите възприятия. При децата се наблюдава важна особеност, която само малка част от възрастните притежават – ейдетизъм, тоест при тях представите са с почти физическа яркост и живост. И това е напълно нормално. Съответно и чувствата, които тези по-ярки представи предизвикват, са по-силни. Това прави самите деца по-емоционални. Така, куклите често оживяват и приказните герои се възприемат като действителни хора. Може да се предположи, че подобно състояние е неестествено, и детето трябва да бъде извадено от него, колкото е възможно по бързо, като за целта се приложат (според някои педагози) "прости и реални разкази за действителността".

През 1924 година московската педагожка Елена Станчинская прави опит да възпитава своя син по този начин – просто го лишава от приказки. Книгата, която публикува впоследствие, "Дневник на майката / История на развитието на съвременното дете от раждането до седмата година", опровергава тази постановка. Детето, лишено от приказка, се отдава на най-буйна фантазия. То започва да измисля само: че в стаята му е дошъл на гости червен слон, че има приятелка – мечката Кора, че храни въображаемо тигърче и така нататък. Оказва се, че в самото дете се крие един талантлив съчинител на приказки. То одушевявало всички предмети, което е израз на друга особеност на детската психика – панпсихизъм – одухотворяване на неживата природа. Това също е нещо присъщо на детето. И изчезва с възрастта.

Опитите да подходим логически и рационално, тоест – да освободим детето от тези заблуди, приказките, като ги заменим с правдиви разкази, са обречени на неуспех. Това е така, защото влизаме в противоречие с една друга закономерност – явлението неотения.

В еволюцията се наблюдава един интересен факт – видовете имат толкова по-дълго детство, колкото са по-високо в еволюционната стълбица. Това навярно е така, защото през по-дългия период на детството се развиват повече умения и опит, които благоприятстват оцеляването на по-висшите организми. Низшите организми разчитат на трудно променими програми на поведение – инстинктите.

Факт е това, че в детската възраст, когато още не са формирани повечето от понятията на логическото мислене, за да бъдем разбрани, трябва да използваме образно-емоционален език. Дясната хемисфера на мозъка е отговорна за цветовете, звуците, формите и емоциите. Детето използва предимно нея. И това съвсем не е нещо лошо. Хората на изкуството също са много емоционални, имат живи представи и развито въображение. Основите на образно-емоционалното мислене се поставят именно в детството.

Отдавна се знае, че нормалната психика се нуждае от оптимално ниво на информация. Превишаването на това количество води до информационен шок, но също така е вредна и липсата на каквито и да било стимули (сигнали, дразнители). Това състояние се нарича депривация и неизбежно води до силен стрес, както и до други тежки последствия. В последния случай нашето въображение компенсира този дефицит като започва да работи изключително интензивно. Формират се образи и картини – приятни или застрашителни, които могат да се възприемат като действителни. В мозъка се активират участъци от нервната система, свързани с емоциите и паметта – дясна хемисфера, лимбическа система, бадемовидно ядро. Те всички ни карат не само да визуализираме и чуваме определени картини, но и да ги преживяваме. Така се раждат илюзиите и дори халюцинациите при хора, поставени в изолация.

Тези заблуждаващи ни "творения" на нашия ум са един еволюционно изграден механизъм, който ни предпазва от редица неблагоприятни последици. Състоянието е свързано с препятствията, които възникват пред удовлетворяването на поведенчески мотиви. Това състояние се нарича фрустрация. Тя се характеризира с различни типове реакции, които са особено неблагоприятни за развитието на личността. Засилването на склонността към фрустрация е най-малкото зло – това е дори необходимо и полезно, когато се касае за талантлив творец.

Фрустрацията обаче може да доведе до саморазрушителни и агресивни актове или до регресивно поведение. Понякога се наблюдават фиксирани форми на поведение при положение, че факторът, който ги е провокирал, е загубил своето значение (или дори е престанал да съществува) – например, заобикаля се участък от пътя, на който е имало дълбока локва с вода. Може да се установи резигнация – обезкуражаване, изоставяне на целите, отказ от постижения и понижаване на равнището на претенции. Не са редки реакциите на интроверсия – оттегляне в собствената личност, обезценяване на целта, която силно се е желаела (синдромът на "лисицата и гроздето"). Срещат се различни по форма и вид рационализации – приписване на причините за неуспеха на някой друг, а нерядко и така наречените компенсации – когато неуспехът се преодолява чрез нови, по-големи усилия в друга област.

Разнообразните неблагоприятни последствия от състоянието на фрустрация трябва да ни накара внимателно да подходим към отстраняване на причините за появата на това психическо състояние. Това може да бъде възпрепятстване на удовлетворяването на поведенчески мотиви на тази възраст – такива (по един естествен начин) се явяват приказките.

Дори при обикновен разговор с малки деца, ние виждаме, че за тях приказното възприемане на света е всекидневна норма. Ако ние ги лишим от тях, те ще ги внесат в своя живот като започнат да ги измислят. Ето какво пише по този повод Достоевски на един разтревожен родител преди повече от век:

Това, което науката доказва по-късно е: дясната хемисфера е така устроена, че очаква визуални, музикални и емоционални стимули. Писатели, поети, музиканти и художници са съхранили този природен дар от детството – да измислят (ако погледнем строго научно) "красиви заблуди". Не само народът е измислял приказки – такива са писали и Толстой, и Пушкин, и Андерсен и много други, които смятаме за сериозни творци. Какво да кажем за Братя Грим и Шарл Перо?

Приемането на приказките като излишен вид художествени произведения – ненужни измислици и заблуди (или субективни приумици на болни мозъци) е погрешен подход, който не трябва да се толерира. Трябва да признаем, че те са необходимост, без която нашата психика би се развила непълноценно. Приемането на тези научно установени факти ще нареди художественото творчество в списъка на позитивните стимули, които са необходими за естественото протичане на процеса на усъвършенстване на психиката и структурата на личността.

Нови въпроси...

Една такава позиция налага разширяването на понятието заблуда – в нашия живот съществуват неща, които формално не съответстват на действителността, но въпреки това са полезни и необходими. В този смисъл, заблудата не трябва непременно да бъде схващана като нещо негативно. Може да се зададе въпросът:

Доколко творенията на въображението (каквито са например произведенията на изкуството) са заблуди, които авторът предлага на публиката?

И да се отговори:

Всъщност, за самия него, те са истина, която той вижда, но и преживява.

Може да се попита още:

Заблуда ли е виртуалната реалност? Няма ли всеки от нас една собствена реалност?

Тези въпроси отварят други теми за дискусия. По-важно е да се разбере, че понятието заблуда е условно. А може би трябва да се уточни какво е това действителност (реалност). (Ако решим да я определим, ще срещнем редица трудности, тъй като повечето хора не възприемат действителността в нейната тоталност.)

Опит за рекапитулация...

От всичко казано може да се направи изводът, че

Някои заблуди по отношение на неживата природа възникват в резултат на несъвършенството на нашите сетива. Например, пречупената във вода лъжичка, е физическа илюзия, обусловена от законите на пречупването и отразяването на светлината в различни по плътност среди. Подобно е обяснението на миражите. Широко разпространената мимикрия в животинския свят е заблуда, която е абсолютно необходима за оцеляването на някои организми и допринася за видовото разнообразие. Заблудата често е плод на нашето "логическо" мислене в отсъствие на достатъчно знания. Човешкият ум изпитва изключителен дискомфорт при липса на емоции, информация и най-вече – при липса на обяснение за даден факт или природен феномен. Тогава започва да "разсъждава". Само преди около 150 години видни учени са смятали, че слънцето гори благодарение на каменни въглища. Сега е прието, че протичат реакции на ядрен синтез, но вече се предлагат нови теории, според които става въпрос за "резонанс" между галактики. Това показва, че заблудата може да бъде генерирана от различни фактори. Природата не ни заблуждава, но ние непрекъснато измисляме представи, които не отговарят на действителността.

Заблудата е част от нашия живот.

Но все пак, би било добре да знаем, когато се заблуждаваме и да определим в каква степен го правим. Това е пътят към истината – колкото и недостъпна да е тя.