Първа публикация: 07-07-2006

Последна редакция: 31-01-2015

НЕВРОПСИХОЛОГИЯ НА ЗАБЛУДАТА И САМОЗАБЛУДАТА

BOK № 002                                                                                                                                                      07-07-2006

Докладът започва със следните встъпителни изречения:

“Никой не желае да бъде заблуждаван. Но ако се огледаме внимателно в света около нас, ще забележим, че непрекъснато ни заблуждават. (Или сами се заблуждаваме.) А понякога заблуждаваме съзнателно и околните, отчитайки че това е необходимо в ситуацията, в която те се намират.”

След като "никой не желае да бъде заблуждаван", но въпреки това "непрекъснато" се осъществяват актове на заблуждения, то тези актове следва да се третират като действия, насочени против волята на заблуждавания. Тази констатация веднага поставя въпроса:

“Съществуват ли основания, от позициите на които всяко едно действие по заблуждаване (независимо дали би се третирало като нарушение на закона или на морала) да може да се окачествява като негативно?”

Може да се предположи, че неврофизиологията има някакъв свой инструментариум, за да обясни причините и технологията на заблудата. Дали обаче едни (евентуални) обяснения биха могли да се превърнат в аргументи, с които да се защити правото да се въвежда в заблуждение? Биха ли могли (евентуални) разкрития на науката да дадат основание за трансформация на по-горе цитираната начална мисъл от доклада така, че тя да придобие вида:

“Никой не желае да бъде заблуждаван, но определени структури в организма на човека функционират така, че постоянно създават благоприятни условия за възникване на заблуди в неговата психика?”

Илия Кожухаров

◄◄◄

BOK № 003                                                                                                                                                      07-07-2006

Д-р Стоев заявява дословно:

Такава мисъл може да бъде уподобена на следното примерно твърдение:

Но... нито костната система, нито калцият в нея са измислици на човешката фантазия. А приказките (нека бъде разбирано – вълшебните приказки) са.

Разбира се, тук всеки защитник на тезата за "обективната" необходимост от вълшебните приказки може да направи всякакви алюзии. Или – декларации. Като тази, например:

Ние можем да си наложим да подминем въпроса:

който е само вариант на въпросите:

Така или иначе, по схемата на предложената "логика", ние можем да изговорим и следното:

Подобни (по конструкция и "аргументация") твърдения могат да се изкажат и за някои по-големи деца и възрастни. Например:

Накрая, дали някой може да каже, какво е поведението (във фантазно отношение) на дете, не-лишено от приказки? Изглежда ли невероятно или неестествено да чуем:

Илия Кожухаров

◄◄◄

BOK № 004                                                                                                                                                      05-08-2006

В доклада, изнесен на семинара през декември миналата година, са представени научно установени факти, които дават представа за устройството на човешката психика и поведение. Това съвсем не са предположения. Дали те ще бъдат приети, това вече е въпрос на отношение към научния подход, описващ човешката природа.

Отдавна известно е, че когато фактите влязат в стълкновение с идеологиите или се интерпретират пристрастно, могат да се случат много беди. Например, на пръв поглед благородният тезис, че “човекът с главно Ч е нещо велико” и че хуманизмът е присъща негова черта и само частната собственост го прави зъл, алчен и жесток, доведе до много нещастия. Опитът хората да бъдат облагородени, като се лишат от частната собственост, не доведе до нищо добро.

От историята на цивилизациите се забелязва, че човек не променя лесно своята природа. Има генетично предопределени черти, които никакъв “нов ред” не може да измени с цел да се създаде “нов човек”. Факторите, които управляват човешкото поведение, са заложени в устройството на неговата психика и не е редно да ги манипулираме, а би трябвало да се съобразяваме с тях. Трябва да се разбере, че не забраната на определено поведение, а неговото управление и регулиране би довело до желаното от всички ни усъвършенстване на човека.

Конкретно за вълшебните приказки трябва да се знае, че те съществуват, защото светът на детето се нуждае от визуални, музикални и други образи, за да може да съществува така нареченото "образно мислене”. Понятията на логическото мислене още не са изградени в детското съзнание, още по-малко процесите на анализ, синтез и така нататък, присъщи на логиката. Образното мислене (първичният мисловен процес) в никакъв случай не трябва да се подценява, защото той остава дори, когато се развие логическото мислене. При хората на изкуството то е особено ясно изразено. Ако забраним вълшебните приказки, ще трябва да забраним “Вълшебната флейта”, а защо не и всяко изкуство? (Само преди няколко години това беше направено от талибаните в Афганистан.)

Естествено с разширяване на съзнателната дейност, детето изоставя вълшебния свят и разбира, че науката вече е постигнала някои "вълшебства” – човек може да пътува по въздуха и без летящо килимче, да изминава огромни разстояния по суша без бързоходни обувки и така нататък. Не могат обаче да се прескачат етапите и формите, през които минава развитието на човешката психика.

И все пак, дали разказването на фантастични истории няма да развие прекалено фантазията на детето?

Опитът показва, че такава опасност няма. Напротив, остава едно положително отношение към изкуството, което си служи точно с фантазни образи. Точно заради това “Дон Кихот” на Сервантес продължава да вдъхновява хората от всички епохи. Може да се каже, че творческото въображение е в пряка връзка с образното мислене, началото на което се поставя в детството, именно с вълшебните приказки. Образното мислене остава неотменима част от начина на функциониране на човешката психика, дори когато в нея доминира логиката. Игнорирането на тези факти би довело до създаване на доктрина, погрешно интерпретираща психическата активност.

Д-р Тодор Стоев

◄◄◄

BOK № 005                                                                                                                                                      09-04-2007

Ако повдигнатите от мен въпроси бъдат внимателно прочетени, ако след това се постъпи по същия начин и с отговора, който д-р Тодор Стоев е намерил за необходимо да предложи, ще могат да се направят някои рекапитулации от рода на следната:

  1. Противоречието в тезата на д-р Стоев, на което съм обърнал внимание

“Никой не желае да бъде заблуждаван” срещу “но непрекъснато ни заблуждават, самозаблуждаваме се и заблуждаваме околните, когато считаме, че има необходимост от това”,

всъщност изобщо не е интерпретирано в неговия отговор. Ако то бе удостоено с необходимото внимание, най-малкото би следвало да се изясни, защо нещо, което

“не се желае от никого, се извършва едва ли не от всеки”?

Предложил съм и вариант на коментираната постановка:

“Никой не желае да бъде заблуждаван, но определени структури в организма на човека функционират така, че постоянно създават благоприятни условия за възникване на заблуди в неговата психика?”

– всичко това, за да може да се чуе именно думата на науката (а не едно или друго декларативно твърдение, че нещо е научно само, защото някой го е обозначил с тази дума).

  2. Приканил съм д-р Стоев към размисъл върху питането:

Какъв е предложеният отговор:

“...за вълшебните приказки трябва да се знае, че те съществуват, защото светът на детето се нуждае от визуални, музикални и други образи, за да може да съществува така нареченото 'образно мислене'”.

Оказва се, че, за да може в детското съзнание да се формират "визуални, музикални и други образи", се налагат внушения по посока на едни или други вълшебства (?!). Иначе казано, то (детето) няма да може да си изработи представа нито за красива мелодия, нито за красива линия, нито за красива багра, ако не бъде насилвано да приеме (примерно) абсурда около обхождането в една нощ на всички деца по света от страна на някакъв "Дядо Коледа", който преминава безпрепятствено през ключалки и комини и се носи между континентите с шейна, теглена от елени, нямащи никаква фактическа пригодност да "летят".

  3. Д-р Стоев приканва

“да не се прескачат етапите и формите, през които минава развитието на човешката психика”

така, сякаш някакъв вълшебно-приказен стадий представлява нещо като биологично обоснован период, управляван от нарочен сегмент в генетичния ни код. (Изразът на д-р Стоев е: "генетично предопределени черти".)

Това ме кара отново да поставя въпроса си:

За някакво генетично предопределено у човека влечение към вълшебните приказки ли става въпрос? И в кой учебник по генетика се дебатира този проблем?

(Впрочем, ето една великолепна възможност да бъде защитена честта на науката, като се сподели информация от онези дялове на генетиката, които доказват нечие "научно" твърдение.)

  3. Д-р Стоев е намерил за разумно да свърже моето критично отношение към вълшебните приказки с онова, което сториха преди години талибаните в Афганистан. Вероятно досега той не е успял да забележи (независимо, че малко преди това е отправил покана да се учим "от историята на цивилизацията"), че едни от най-кръвопролитните конфликти между хората са избухвали тогава, когато носителите на една вълшебно-приказна идея (или дори традиция) са се сблъсквали с носителите на някаква друга вълшебно-приказна идея (или традиция). В този смисъл, да се дават примери с талибаните (или с които и да било други политически, религиозни или икономически фанатици) е равностойно да се признава именно зловредността на "етапите и формите" във възпитанието на цели общества, осъществявано върху основата на каквито и да било вълшебства.

  Илия Кожухаров

◄◄◄