Първа публикация: 26-04-2009
Последна редакция:
04-10-2010
НЕОБХОДИМО ЛИ Е "ВЕРОУЧЕНИЕ" В
УЧИЛИЩЕТО?
Илия КОЖУХАРОВ
Коментари
|
Към
коментари
№№ 51-100 |
►►► |
1 |
27.04.2009
Господин Кожухаров,
Няма да се представям. Ще остана безименен, за да не разваля работата. В моите
среди съм известен като голям майтапчия. И не мога да кажа нищо сериозно. Всички
се смеят още преди да си отворя устата. А сега искам да споделя нещо мно-о-о-о-го
сериозно по въпроса!!
Вероучението... или както там го нарекат, трябва да се въведе като
АБСОЛЮТНО ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН
предмет в училището! И да се учи
ВСЕКИ ДЕН!
Ще попитате: защо? Защото то ще отвори нечувани възможности пред учителите да
задават най-фантастични задачи на учениците си. А това ще развива тяхната мисъл
и съобразителност.
Ето пример!!
Следващият надолу текст се отнася до действителен случай и е свързан с въпрос,
зададен по време на изпит по химия в средата на семестъра във Вашингтонския
университет.
Въпросът бил:
Е ЛИ АДЪТ ЕКЗОТЕРМИЧЕН (ТОЕСТ, ИЗЛЪЧВАЩ ТОПЛИНА) ЛИ Е ИЛИ Е ЕНДОТЕРМИЧЕН
(ПОГЛЪЩАЩ ТОПЛИНА)?
Имало поставено и изискване отговорите да се подкрепят с
доказателства.
Повечето студенти оформили своите отговори съгласно вярванията си, като
използвали и закона на Бойл: газовете се охлаждат при разширяване и се нагряват
при свиване.
Един от студентите обаче написал следното:
Първо, трябва да знаем как се изменя във времето масата на Ада.
Следователно, трябва да знаем скоростта, с която душите влизат в Ада и
респективно излизат оттам. Мисля, че с достатъчна точност можем да предположим,
че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно
напускащи Ада души няма.
По въпроса, колко души влизат в Ада, нека да разгледаме различните религии,
съществуващи в днешния свят.
Почти всички религии твърдят, че ако не си техен последовател, ще попаднеш в
Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от
една религия, можем да приемем, че всички души ще попаднат в Ада.
При сегашните данни за раждаемост и смъртност, може да се очаква броят на душите
в Ада да нараства експоненциално.
Нека сега да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада. Тъй като законът
на Бойл твърди, че, за да се запазят температурата и налягането в него, обемът
му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там, то
оттук произтичат две възможности:
1. Ако Адът се разширява по-бавно, отколкото душите постъпват в него, тогава
температурата и налягането ще нарастват, докато вратите му не издържат и той
целият се изсипе на Земята (until all Hell breaks loose).
2. Ако Адът се разширява по бързо от нарастването на броя на душите в него,
тогава температурата и налягането ще спадат, докато той замръзне.
И така, какво ще се случи?
Ако приемем за верен постулатът, формулиран от приятелката ми Тереза така:
“по-скоро
Адът ще замръзне, отколкото аз да спя с теб”,
и като вземем предвид факта, че миналата нощ спах с нея, тогава трябва да е
вярна хипотеза №2.
В такъв случай, Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от
тази теория е, че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и
следователно не функционира, оставяйки само Рая и доказвайки по такъв начин
съществуването на Светия Дух. Последното обяснява, защо миналата нощ Тереза през
цялото време викаше:
“О,
боже!”.
Единствено този студент получил оценка
“А”.
Какво ще кажете? Каква дълбочина на мисълта и на научното доказателство!!
27.04.2009
Нека само да добавя, че тези дни същият проблем се е решавал и в
Македония. Там работата е стигнала до Конституционния съд. И май няма да мине
без анатема и отлъчване.
Иван Тотев
|
27.04.2009
Преди всичко, българското общество
трябва да си отговори на въпроса: в какво вярва.
В Еволюцията или в Сътворението. И, ако е разделено на
две, то тогава учебната програма трябва да е съобразена
с изучаването и на двете доктрини в учебните заведения,
които също ще са разделени на две.
Що се отнася до дисциплината
"вероучение", тук вече става дума за
религия. В
България официалната религия е източното православие, но
има и мюсюлмани, и католици, и протестанти, и други. И
ние трябва да постъпим демократично
– не като наложим на всички изучаването на християнската религия в училищата, а
като се съобразим с вярата и на по-малките религиозни
общности, сиреч, като изведем
вероучението навън, в отделни
часове, извън учебната програма. Така всяка общност ще
възпитава своите подрастващи в своята религия.
Аз вярвам,че Бог е един за всички
религии!
Иван Ганчев
|
27.04.2009
Уважаеми господин Кожухаров,
Ето нещо, което (поне на мен) ми стори много забавно:
ЗАЩО ГОСПО Д
НЯМА ДА СТАНЕ ПРОФЕСОР?
1. Има само
една публикация по темата.
2. Няма
позовавания на други автори, писали по темата.
3.
Публикацията не е отпечатана в научно списание.
4.
Съществуват известни съмнения относно това, дали Той е нейният автор.
5.
Дори да се приеме, че Той е създал света, няма яснота по въпроса: какво е
работил след това?
6.
Не е привличал достатъчно сътрудници.
7.
Научните среди срещат определени трудности при опитите да възпроизведат Неговите
резултати.
8.
Никога не е искал от Комисията по етика разрешение да използва хора за своите
опити.
9.
Когато по време на един от експериментите се оказва, че нещо се объркало, Той се
постарал да скрие провала Си, като издавил (почти) всички.
10. Когато
доброволците показвали поведение, което не Му харесвало, Той ги изключвал от
контролната група.
11. Рядко
посещава занятията Си, просто кара студентите да четат книгата Му.
12. Някои
казват, че пращал Сина Си да води занятията със студентите Му.
13. Изключил е
първите Си двама студенти, заради жаждата им за знания.
14. Независимо
от това, че в теста Си е дал само 10 задачи, повечето от студентите Му са се
провалили на теста.
15.
Консултациите Си провеждал рядко и то само по върховете на планините.
28.04.2009
Да, необходимо е да се въведе отново
предметът Вероучение, както е било в
Българското училище преди комунистите да дойдат на
власт. Църквата ни е изгубила влияние през десетилетията
атеистична агитация. Високата като духовен стимул за
усъвършенстване на личността християнска
философия, изразена чрез простички разкази,
разбираеми от всекиго, е великолепна школа и за
съвременния оскотял от североамериканския тип
материализъм свят.
Тънещото в духовна разруха Българско
училище може да бъде отново храм на честта и
достойнството ни като нация, при условие че
Вероучение се преподава
само от
личности сред монасите и свещениците към Българската
православна църква. Това смятам за задължително условие.
Георги К. Бояджиев
28.04.2009
Уважаеми господин Кожухаров,
Що се отнася да въвеждането на вероучение в училището съм твърдо
против. Днес страх от бога не е начало на мъдрост.
Първо, църквата трябва да реши проблемите си. Второ, не може да
има попове и владици по 130 килограма (и) по време на пости. Трето, религията
трябва да следва науката. И четвърто, да се изучава морал, етика и естетика в
училище.
Стайко Цонев
28.04.2009
Да не връщаме средновековието в училищата, защото при
Научно-техническото средновековие кладите ще бъдат от атомен огън, който няма да
изгори само вероотстъпниците, а ще помете от лицето на Земята цялата човешка
цивилизация.
Никога не е имало религия на философията, но може да има
философия на религията, която да разкрие нейната истинска същност, за да помогне
на човечеството да се освободи от бремето на религиите и да стане прогресът ни
необременен от религиозната догма. Защото научната истина е единствената истина,
която съдържа и използва доказателство за съществуването и развитието на
реалната действителност. И вярата в тази истина е вяра на разума. Затова вярата
на разума е нужната вяра в нашите училища, а сляпата религиозна вяра може само
да замърси истинската вяра на разума и познанието като доказани закономерни
истини за съществуването и развитието на света.
Вън религията от училищата.
За религията си има църкви, а за науката светско училище.
По-необходимо е църквата да изучава научните закони (а не само да се ползва от
тях), отколкото науката
– божествените, които са безполезни... но обременителни за съзнанието на децата
и юношите.
Цветан Иванов
29.04.2009
Господин Иванов,
Смея да Ви подкрепя!
Антония Янакиева
30.04.2009
Въпреки много сериозните различия по ред важни въпроси с моя
приятел Илия Кожухаров, лаская се от мисълта, че сме единодушни в готовността си
да направим, каквото е по силите ни, за да се гарантира светският характер на
България, и в частност
– на българското
образование.
Темата е заредена с огромно напрежение и е като видимата част на
айсберг
– самото
и
поставяне е симптом за болезнени въпроси, стоящи пред нацията.
Докато пишех тези редове, по един сутрешен блок вървеше интервю
с Даниел Вълчев. Водещият, в чест на чиято сватба преди време биха
едновременно всички пловдивски храмови камбани,
заяви, че иска детето му един ден да е обучавано в училище от свещеник, както и
че вижда в това спасение срещу престъпността. Тук задължително следват въпроси и
аз ги задавам като православен християнин.
●
Защо с такава настойчивост се натрапва в общественото
съзнание тезата за пряката зависимост между религия и морал? Аз вярвам, че
такава връзка съществува, но и знам, че моралът не се преподава, а възпитава. И
тогава нещата стават не така прости. Затова самото разглеждане на "вкарването"
на религиозност в училищата като панацея срещу недъзите на обществото е
поредната грандиозна лъжа, съизмерима с посрещането на Симеон II и възлаганите
му надежди. В подкрепа на това
– знаем, че всички престъпници са религиозни, а най-религиозни са тези с
най-големите и тежки златни вериги с кръстове, които биха пречупили врата на
човек с нормално телосложение. Почти без изключение те си имат и религиозни
наставници. Доколкото всяка душа има право на разкаяние и спасение
– добре. Но някой от клира да е заявил ясно, че престъпленията, убийствата,
наркоманията, нестандартните сексуални практики са несъвместими с
християнството? Някой бандит да е отлъчен или анатемосан? Да е отказано дарение
за църквата от престъпен бос? Някой висш духовник да е отказал петото или
шестото луксозно возило, подарено от знакова фигура с "недобра репутация"?
●
И друга
– по-малко важна, но съществена, страна на въпроса. На учителите в светската
държава се заплаща за труда, нали. Желанието за влизане на свещеници в училищата
като преподаватели по задължителен учебен предмет, не е ли опит на църквата да
се "закачи" за бюджета? За пояснение
– преди около година Андрей Райчев изнесе данни, че Българската Православна
Църква е най-богатият субект в България със състояние от еди-колко-си милиарда
лева, които обаче не се използват за народоугодни дела като сиропиталища,
болници, кухни за бездомни и гладуващи, имунизации, мисионерство и така нататък.
●
И накрая – за камбаните в чест на телевизионната звезда.
Това бе
АБСОЛЮТНО НЕДОПУСТИМО
своеволие на Дядо Николай. Но пък успешен стратегически ход – както е на
път да се окаже.
Иван Тотев
30.04.2009
Здравей Илия!
Към твоята покана за размисъл се добавиха и разни телевизионни
предавания. Пиша ти това, с идеята, ако решиш, да го пуснеш в сайта. Просто не
успях да намеря подходящото място, където да го включа (пък и страдам от
съмнението, че може да не е точно по темата).
Подхождам към въпроса чисто емоционално. Далеч съм от твоя
научен подход и умозрителност. Просто разсъждавам като майка. Да, децата ми са
големи вече, но имам внук. И всичко това винаги ме е вълнувало. Та, сега ще
прикача отдолу моите размисли, а ти реши, дали да ги ползваш.
Темата за образованието ме вълнува от много години. Няма как да
е иначе – имам три деца. Бих желала те да са знаещи, можещи, добре образовани. И
те станаха такива, не благодарение, а въпреки образователната система. Парадокс?
Не – реалност.
По медиите се въртят дебати – ах, има ромчета, които не знаят
български! Ах, няма религиозно образование... Ах...
Къде гледат тези хора!
Вземете който и да е вестник! Погледнете субтитрите на която и
да е телевизия! Заслушайте се в това, което се говори в ефира. Би трябвало
журналистите да са най-грамотните хора, след учителите в страната. Да, но не!
Няма вестник, в който да не намеря поне една правописна, синтактична или друга
НЕ ПЕЧАТНА
грешка. Същото е и с телевизиите, а стилистиката на някои радиоемисии
и вестници е потресаваща.
Дълги години преподавах в курсове по компютърна грамотност.
Курсистите ми бяха в голямата си част с висше образование. В часовете за
запознаване с възможностите на текстов редактор им възлагах задачата да наберат
текста на някое стихотворение, да напишат автобиография (сега – СV). Много бързо
се отказах от това. Започнах да давам листчета с напечатан текст, защото от
около 3000 души, преминали обучение при мен, мога поименно да кажа колко души
можеха самостоятелно да изпишат поне два куплета от някое стихотворение. По
време на едно занятие се оказах в положението да диктувам "Аз съм българче”,
"Две хубави очи” и текста на популярна песен. А курсистите ме гледаха с
възторг:
“Леле, госпожо, ама ти всички стихотворения ли знаеш?”
Да, да – някои дори нямаха навика да ползват учтивата форма за
обръщение. И не се притесняваха от това.
Да не говорим за "аФтобиографиите”. Там съм виждала текст:
“Завършил съм
ВИШЕ
образУвание ”.
И това от действащ учител.
По програма се налагаше да пишем и подреждаме молба. Предлагах
шеговит текст – молба, да бъдат приети за космическа мисия. Текстът
– написан с едър шрифт. И
въпреки това, масово пишеха „космонаФт”. Възрастта на курсистите бе от 16 до 60
години. Но трябва да отбележа, че сред по-възрастните повечето бяха със средно
образование и въпреки това правеха по-малко грешки.
Другият кошмар идваше, когато започваха занятия с електронна
таблица. Оказваше се, че простото тройно правило е мно-о-о-го сложно. За средно
аритметично вече да не говорим.
За да не изпаднат и моите деца в подобна ситуация, се наложи да
контролирам мно-о-о-о-о-го изкъсо всичко. Получаваха шестици за контролни с
непоправени правописни грешки. Трябваше да им обяснявам, че и учителят е човек,
и че в бързината е пропуснал да види грешката
– всичко това, за да
запазя авторитета на преподавателя и да заставя детето да се потруди, за да
научи необходимото. Да не говорим за математика, химия и прочие. Там, за да се
справят децата ми, в действие влязоха и моите стари учебници.
Не разбирам, защо откриваме топлата вода. Имаме прекрасни
образци на учебници, имаме прекрасна програма за обучение, от преди 40 години.
Ами погледнете ги! Преоткрийте ги. Те даваха резултат. Да, трябва да се
осъвременят. Но това, което сега чета в учебниците, е меко казано тъпо.
И в момент, когато изследванията показват, че невъобразимо голям
процент българчета не разбират прочетеното, се вихри спор за религиозното
образование.
В България по закон образованието е СВЕТСКО. Религията е
въпрос на личен избор. Нека в материала по история и философия да има достатъчно
въпроси, засягащи историята на религията. Но... от първи клас да се промиват
мозъчетата на децата – не! Родителите, желаещи децата им да се възпитават
съобразно ценностите на една или друга религия – моля, нека ги заведат при
ходжата, при свещеника, при равина! Нека съответната религиозна общност да
организира място, време и специалисти, които да обучават децата. Семейството
нека спазва съответните ритуали, традиции, празници. Доколкото знам, така е в
развитите светски държави.
Другото е суета.
Държавата не забранява религията. Но не трябва и да я натрапва.
Ако религиозната общност няма помещение, в което да събере децата, нека
училищното ръководство има правото да осигури такова, при желание от страна на
родителите. Но задължително религиозно обучение, при положение, че наистина
задължителните образователни дисциплини не се изучават качествено, според мен е
излишно. Проблем на образованието, според мен, е не липсата на предмета
"религия", а това, че без частни уроци децата трудно се справят с материала, че
масово пишат неграмотно, че
–
парадоксално
–
някои пишат по-правилно на чужд език, а на български не
могат, че след завършване на средното си образование не знаят нито едно
стихотворение, че благодарение на образователната система изпитват отвращение
към класиците ни...
Вече имам внук. Сега синът ми се опитва
поне една година по-рано да заинтригува сина си
с книжките, които ще изучават. За да ги открие сам. Да им се наслади, преди да
му кажат, какво е искал да каже авторът. Това правеше и моят баща. Това правех и
аз. Може би, затова всички обичаме Вазов, Смирненски, Яворов... Четох разните
дебати по повод избора на любима книга. Колко осакатени хора!
Когато аз бях ученичка, имахме две-три учителки, които не
обичахме. Бяха дребнави, липсваше им подход, не бяха добри специалисти в
дисциплината, която преподаваха. Това осъзнавам сега. Тогава просто ги мразехме.
Не обичахме и предметите им. Сега най-малката ми дъщеря завършва 11 клас. Има
2-3 учителки, за които говори с възторг, защото я стимулират да се развива. За
да има необходимата подготовка по другите дисциплини, заслугата не е на
учителите. Наложи се да поработя доста, за да
и
помогна да се справи с материала
и да осъзнае, че не учи заради учителя, а за себе си. Много е трудно да
защитаваш авторитета на учител, който говори на диалект, облича се безвкусно,
употребява думи, за които до вчера детето е знаело, че са лоши.
Образованието боледува. Но лечението не е в религията. Така
мисля...
Не учителят по религия трябва да възпитава децата и да оформя
ценностната им система, а семейството. Време е някои родители да разберат, че
родителят не е просто доставчик на дрешки и храна.
С поздрав,
Нина
Гордиюк
30.04.2009
Темата
никак не е лесна, не е еднозначна и заслужава задълбочен коментар и
то от хора с противоположни позиции. Всяко решение и последващи
действия водят до определени последици, които би следвало да бъдат
проучени и прогнозирани за възможно по-дълъг период от време.
Не би
ми се искало, обаче, темата да се измества в безумен фанатизиран
спор между вярващи и атеисти.
Лена Станева
30.04.2009
Не е
възможно пожеланието ти да се реализира, Лена. Просто защото
вярващият човек знае добре, защо е толкова важно Бог да влезе в
сърцата на повече хора, а тези които са далеч от него едва ли могат
да разберат това. Истината е, че Той рано или късно идва при всеки и
е по-добре това да стане навреме...
А що
се отнася до духовенството, редово или висше... убедена съм, че
всеки плаща сам за делата си...
Слава Г.
01.05.2009
Въвеждането на задължително изучаване на вероучение
противоречи на светския характер на българското образование. Като
правило религиите се противопоставят на научния подход, на
непрекъснатото търсене на истината. Развитието точно на тези
качества пък е главната цел на образованието.
А ако извинението за вписване на вероучението в
учебната програма е подобряване на духовното у подрастващите, то
много по-правилно би било да се даде предимство на изучаването на
морал, етика и естетика в училище. Доброто не е непременно свързано
и зависимо от религията. Нека нашето училище подготви така
българската младеж, че тя да може по-късно без опекунство да избира
своя път в живота, включително и религиозната си ориентация.
Ние от опит знаем че всяка религия учи на
нетолерантност, подтиква към отхвърляне на всички несъгласни с
нейната доктрина. А това от което най-много се нуждае българското
общество сега е точно толерантност, човечност, уважение към ближния,
но и към различно мислещия.
Нека не връщаме средновековието в училищата, нека
загърбим спомена за кладите и изгарянето на книги. Но нека също така
не забраняваме религията и правото
и
на проповед извън училищната програма. Само да не я
натрапваме, нека да приучим и нея и нас към повече толерантност.
И накрая, най-важното: да не хвърляме цялата вина и
отговорност на образователната система, а да поемем и ние нашата
–
на българското общество – отговорност за правилното възпитание и
оформяне на моралния облик на подрастващите. Нека като граждани,
родители, близки, да играем всеки своята роля и да не чакаме някой
друг да свърши тази работа вместо нас.
Да бъдем възпитатели в ежедневния живот и то не само
на думи, но най–вече чрез личното си поведение и пример. И така да
построим едно по-добро бъдеще за нас самите и за идващото поколение.
Александър Бобчев
|
|
02.05.2009
Всяка велика религия започва в светлина, но само сърцето
носи светлина, хартията не може...
Религията е отношението на човека към Бога.
В повечето европейски държави изучаването на религия
спада към задължителните предмети –
визирам: Германия, Испания, Италия, Дания, Швеция,
Норвегия, Исландия и други.
Според мен, моделът на задължителното обучение в
тази област ще наруши правото на човека да има собствена позиция по
този въпрос.
Формално погледнато, никой не може да натрапи на
някой вярванията си. Не е и задължително да си вярващ, за да имаш
познания по духовните неща.
Религията е наука за доброто и злото.
Мариана Лампарова
|
|
02.05.2009
Мнението на господин Цветан Иванов (според моите
виждания), е абсолютно вярно. Аз съм атеист (и не се страхувам да го
кажа). Вярвам в науката и това, което доказва, докато то не бъде
оборено с други доказателства така, че новото да отхвърли старото.
Напредъкът на Човечеството се е осъществил благодарение именно на
науката. Вярата сама по себе си не е нещо лошо, но става пошла,
когато до нея се доближи субективният фактор
–
всеки със своето виждане и религия.
Пак ще прочета предходните съобщения и отново ще се
"включа".
Ася Генова
|
|
02.05.2009
НАРОД БЕЗ ВЯРА Е НАРОД БЕЗ БЪДЕЩЕ!
Иван Режев
|
|
02.05.2009
Не съм привърженик на идеята в училищата да се изучава религия.
Смятам, че никой не е достатъчно убедителен в доводите "за" и "против". И каква
религия ще се изучава? Вярата е нещо много индивидуално. А и не мога да се
съглася, че задължителните часове по религия имат нещо общо с моите виждания.
Маргарита Бакрачева
|
02.05.2009
Сега влизам в интернет пространството.
Да, за религиите си има храмове и там всеки може да се кланя на
своя Господ. А училищата са за просвещение.
Миткалото
|
|
02.05.2009
Трябва ли учениците в средното
училище да изучават "вероизповедание”? – явно този въпрос развълнува напоследък
хиляди българи.
За мен отговорът не може да бъде
еднозначен. Да – казвам аз – като изхождам само от позицията на човек, който е
наясно каква роля е изиграла българската православна църква за съхраняването и
утвърждаването на българската народност, който знае, че църквата е била крепител
на българщината през времето на османското господство. Да, подрастващите трябва
да разберат, че нашето традиционно вероизповедание е източното православие – в
такъв смисъл те заслужават да знаят повече за неговата история. Пак в този ред
на мисли, те трябва да го сравняват с други религиозни конфесии, но заедно с
това, безспорно е, че учениците трябва да имат право на избор.
Затова направих вкъщи малко интервю с
моята дъщеря, която има щастието през миналата година да завърши средното си
образование, тоест нейният випуск беше първият, който бе удостоен с честта да
държи прословутите матури.
Ето нейният резюмиран отговор:
" Твърдо
не! По света има различни религии, има ли начин всички те да се разглеждат в
часовете по вероучение?!
Децата в България имат различна
религиозна принадлежност, ще има ли обективност?! Учителите ще бъдат пристрастни
към своята религиозна принадлежност и към тези ученици, които ги подкрепят,
нали?!
Аз съм твърдо против изучаването на
религия в училище. Нямам нищо против да има вероучение като избираем предмет, по
желание. Нека, щом желаят, религиозните институции да провеждат извънкласни
занятия, неделни училища.
Аз получих религиозното си възпитание
в семейството. За мен това е най-правилният начин едно дете да се ориентира в
тази материя. То само трябва да реши колко иска да опознае дадена религия, а не
да му бъде налагана от образователната система! За мен вярата в някаква сила,
без значение как се казва тя, е нещо лично и интимно. Нещо, с което не трябва да
се парадира."
Нейните мисли ме накараха да се
запитам дали действително през ХХІ век трябва със закон да налагаме вярата,
тоест да се задължават децата на България да учат вероизповедание. Няма ли да
забоксува още повече образователната система у нас, разделяйки учениците по
конфесионален признак.
Пък и още нещо, ако вероучението се
въведе като задължителен образователен предмет, нали това ще означава, че със
светския характер на образованието у нас е свършено. И нали църквата е отделена
от държавата?! Българската православна църква има необятно поле за дейност и в
нашата съвременност, но едва ли нейното място е в училището...
Затова аз смятам, че дебатът за
въвеждането на вероучение в българското средно училище е с предизвестен край.
Освен ако закостенелите предразсъдъци и църковните догми победят здравата логика
и всесилния разум... Тогава за кой ли път отново ще се чудим как да догоним
цивилизованите европейски страни.
Ангел Янков
|
|
02.05.2009
Аз съм против това: религиозното образование да бъде
задължително. Но все пак, лично, бих предпочела децата ми да изучават
вероучение.
Мисля, че християнските ценности са всички онези общочовешки
ценности, без които социалният индивид днес трудно осъзнава своите отговорности
към ближните. С други думи, независимо от изразената от мен отрицателна нагласа
към задължителното религиозно образование, все пак, смятам, че религията е опиум
само за онзи народ, чиито индивиди са движени от егоизма си.
Религиозният (верският) избор обичайно трябва да бъде доброволен
и осъзнат: църквата, семейството или училището нямат работа в този процес. Но,
все пак, всичко това трябва да се отстоява
– адмирации,
че отстоявате тази позиция!

Даниела Славенова
|
|
02.05.2009
Не знам кое е по правилно? Дали да се изучава, за да имат децата
обща култура – някакви
познания, тъй че да разграничават религията от сектите...
Но дисциплината да не е задължителна, а по желание.
Радка Стефанова
|
|
 |
|
02.05.2009
Някак изобщо не забелязах, че до този момент не съм споделила
мнението си.
Наистина, то не е никак оригинално
– за разлика от някои съждения, изразени дотук. Може би,
позицията ми, според някои преценки, би се оказала много крайна. Тя е и много
проста: като заклета атеистка, аз въобще съм противник на религиите и църквите.
Освен това, считам, че религията е средство за разделение на хората от една
нация с трагични последствия за тях
– както се случи в Босна, в Северна Ирландия, в Индия, в
Африка и другаде.
По тази причина изпитвам неблагородно злорадство от ежбите в
Българската православна църква, която при това (всъщност, аз не съм недоволна) е
много закостеняла, демоде, а и корумпирана
– особено по високите си етажи.
(Понякога ми е жал за свещениците, оставени по места от висшия
клир да се оправят както могат).
Сега се наблюдава някаква модернизация, която е, може би,
по-скоро мутризация. Нейно знаме (така ми се струва) е пловдивският епископ
Николай с неговите джипове, билбордове, барековци, близост с богатите и силните
на деня (например, с "могъщия" Гергов). Доволно потривам ръце, като чета
негодуващите отзиви на вярващите.
Единствената сфера, в която допускам (макар и със скърцане на
зъбите) някаква роля на църквата, са усилията за християнизация в районите,
населени с мюсюлманско население. Настъплението на исляма ми се струва нещо
ужасно, макар че влиятелни среди се мъчат
– дано да са прави
– да омаловажат тази опасност. Пресен пример: случаят,
изнесен от Яне Янев (и той що ли за птица е) в едно село в Южна България, чието
име успях да забравя.
Евентуалното настъпление на християнството е заплаха главно за
научния мироглед на хората, но настъплението на исляма е потенциална заплаха за
самото съществувание на държавата и нацията ни. Дано да греша.
Чудя се каква е ролята на ДПС във всичко това? От една страна,
това е светска партия, чужда на мюсюлманския фундаментализъм, но от друга
– взема активно отношение в защита на религиозните
тежнения на мюсюлманите. Което атеистите не могат да преглътнат лесно. Впрочем,
на тях през годините на прехода им се наложи да преглътнат доста неща
– повсеместна попщина, кръстене и палене на свещи от
довчерашни съмишленици... И какво ли още не.

Нали след всичко написано е излишно да казвам изрично, че
намирам присъствието на предмета "вероучение" в българското училище за
категорично вредно?
Бистра Стайкова
|
|
04.05.2009
Божието Богу, кесаревото Кесарю!
Милена
|
|
04.05.2009
В България (а може би и по света) първо трябва да се направи
категорично разграничение между понятията "духовно" и "религиозно". Човек може
да бъде изключително духовно същество и в същото време изобщо да не е
религиозен. Защото "духовното" е свързано със свободата, а религиозното
(заради догмата)
– с НЕсвободата.
Самата аз си имам собствен бог, но
– ако бъда попитана, кой е той – нито ще кажа (нито мога да кажа)
някакво име. Просто имам нужда да мисля, че съществува някаква сила, която да
поправя грешките ми. И да ми прощава, ако може...
Считам, че всички ученици в българското училище трябва да
получават пълноценни знания по религия, но те следва задължително да бъдат
оформени като "история на религията", в която да се изучават всички религии.
Относно преподавателите, това могат да бъдат хора, завършили философия или
история, или психология, или логика. С други думи, трябва да бъдат свободни по
дух, а не да треперят при мисълта, че педагогическото им поведение ще бъде
оценявано от люде като пловдивския "дядо" Николай.
Колкото до носенето на религиозни символи в училището
– това не. Щом напусне училището, нека всеки си слага каквото иска:
забрадки, кръстове... Вътре обаче – не.
Румена Георгиева |
|
05.05.2009
Здравей Илия!
Трудно е да се въздържа, след като
прочетох мнението на Светия Синод. Към цитатите, ще приложа своите мисли:
“В
резултат на обучението по предмета ще се постигне:
а) утвърждаване на
националната и културната идентичност на учениците.”
Националната и
културна идентичност на личността според мен се формира в семейството. И не би
могло в рамките на няколко часа седмично в училище да се постигне това, което
семейството не е изградило. Всички деца у нас изучават в училище Вазовото "Аз
съм българче”, но дали това е достатъчно те да се гордеят от този факт, ако мама
и тате се чудят как да хулят родното и търсят законни (и не съвсем законни)
начини да отидат зад граница? Или
–
ако те вече работят там, а детето е поверено на
баба
–
и чака момента, в който ще отиде при мама и тате
ТАМ. Колкото и да повтаря "Аз съм българче”, каквито и да е религиозни учения да
изучава, това не би оформило в такова дете
БЪЛГАРИНА.
“б)
развиване на чувство за отговорност както за себе си, така и за другите,
ближните, обществото, природата и околната среда.”
Тук пак
семейството е това, което трябва да оформи първите навици, чувството за
отговорност. Елементарно – с личен пример. Мама събира боклука разделно, помага
на по-възрастна съседка, учи детето да си подреди играчките. Тате се обажда, ако
се налага да закъснее, за да не тревожи мама. Ако тези навици не са оформени в
ранната детска възраст, страхът от божието наказание няма да помогне. Училището
трябва да насърчава затвърждаването на тези ценности, но ако разчитаме на
религиозното образование в училище, за да се развие чувство за отговорност както
за себе си, така и за другите, ближните, обществото, природата и околната среда,
сме обречени на провал.
Написаното към първите две точки може спокойно да
се приложи и към останалите. Да, училището е призвано да помага във възпитанието
на подрастващото поколение, но нека не разчитаме на панацеята "религиозно
образование”.
А какво ще прави дете, чиито родители искат то да
получи СВЕТСКО
образование
– просто защото са
атеисти или изповядват някаква непредвидена от закона религия... За тях и за
детето им ЗАДЪЛЖИТЕЛНИЯТ
час по вероучение ще бъде нарушаване на личната свобода.
Преди няколко години бях поканена на освещаването
на новия дом на близки приятели. Дъщеря ми тогава беше 12-13-годишна. След дълъг
ритуал, придружен от почти езически традиции, свързани с жертвоприношение,
отецът свали расото, седна на масата и стана една... Може би в резултат на
голямото количество алкохол, той изнесе концерт от не съвсем цензурни песни
(такива бяха и вицовете му), донесе от джипа си пушка и предложи мъжете да
"попуцат”. Наложи се да спасяваме осмелилата се да му направи забележка съпруга.
Каква полза обаче, ако на другия ден в училище детето, станало свидетел на
всичко това, трябва да учи тъй наречената "християнска етика". Май резултатът
няма да е в полза на същата.
Пак апелирам – в училище децата трябва да
получават ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ по светските предмети. А възпитанието, религията,
оформянето на ценностната система са приоритет на семейството. Там училището
трябва да помага, а не да му се прехвърлят всички задължения по оформянето на
светогледа на децата. В противен случай, след като някой друг трябва да научи
бъдните поколения, дайте да приемем спартанския закон – след раждането децата да
се отделят от родителите и да се предават за възпитание другаде (за да сме
сигурни, че всички ще са религиозни, отговорни, ще уважават законите и така
нататък).
Лесно прехвърляме всичко на липсата на религиозно
образование в училището, на медиите, които видите ли са пълни с насилие. Пак
питам – къде са родителите, докато децата им гледат "Страх”, "Кечмания”, порно.
Живея на първи жилищен етаж. Под прозорците ми се
събират група деца на възраст от 6 до 10. Принудена съм да слушам разговорите
им. Вече е топло, прозорците отворени – все едно говорят в стаята ми. Едно от
децата разказва на другите порно филм и доста добре изговаря на английски
репликите на "героя”, който със свален панталон се нахвърля на "мадамата”.
Хлапето едва ли знае какво казва. Но, за да запомни доста дългата реплика, явно
не веднъж е гледало филма.
В същото време защо никой не забелязва, че в
често критикуваните американски филми (и в най-евтиния екшън) има поне една
реплика, утвърждаваща някаква морална ценност, че във всеки (особено детски)
филм има поне един герой с физически недъг, поне един с различен цвят на
кожата... И ако възпитанието на детето не е изцяло поверено на машината,
наречена телевизор, ако същата се използва разумно, би могло да се извлече полза
дори от такива филми. Стига тате да не хълца възторжено по кечистите...
Пак стана дълго и емоционално и привидно в страни
от темата...
Нина
Гордиюк
|
|
05.05.2009
Ще бъда кратка! И надявам се
– точна.
Българското образование трябва да бъде светско!
Нашите деца обаче трябва да бъдат И ПРОСВЕТЕНИ! Ето
защо религията трябва да се изучава
– но в исторически, философски, културологичен
план!!!!!!
И всеки да носи своята религия вътре в себе си!
Маги Андонова
|
|
05.05.2009
Категорично съм "за” изучаването на
предмета "Вероучение" в училище, защото смятам, че децата трябва по
най-интересния и привлекателен начин да се запознаят с "вярата”. Казвам децата,
защото според мен това трябва да започне в ранна възраст, още в началното
училище, за да могат тези знания наистина да прераснат във вяра, в ценност и
морал
–
нещо, което за жалост не се наблюдава
напоследък.
Единственото ми притеснение обаче е:
кой би се справил с тази тежка задача, така че наистина това да бъде
"Вероучение”.
Когато синът ми беше малко момче,
заедно четяхме истории за Ной, Йосиф, Мария, Иисус, Петър, Павел и много, много
други, написани в някои детски книжки.
Милена Гошева
|
|
 |
|
05.05.2009
Запис
на диалог с
Димитър Ангелов
– ТУМИ
[04.5.2009 г. 23:57:26] TUMI: Добър вечер, господин
Кожухаров.
[05.5.2009 г. 00:03:19] TUMI: Предлагам Ви
онлайн-интервю.
[05.5.2009 г. 00:09:39] TUMI: Аз да бъда Ваш виртуален
студент,
[05.5.2009 г. 00:10:16] TUMI: а Вие да ме изпитвате по
темата (за "вероучението” в училището).
[05.5.2009 г. 05:55:05] Iliya Kozhouharov: Видимо снощи
съм изключил компютъра някоя и друга минута преди Вие да напишете Вашето
"Добър вечер".
[05.5.2009 г. 21:55:31] TUMI: Как ви се струва идеята?
[05.5.2009 г. 21:58:41] Iliya Kozhouharov: Добра. А
въпросите, всъщност, са два: 1. какво е мнението Ви относно евентуалната
забрана за показното носене на религиозни символи в училището и 2. какво
е разбирането Ви относно въвеждането на предмета "вероучение" като
задължителен в българското училище?
[05.5.2009 г. 22:00:04] TUMI: По първия въпрос.
[05.5.2009 г. 22:25:53] TUMI: Проблемът е многостранен и
изисква доста толерантност, но и твърдост за намирането на решение.
Казвам "решение”, защото явно проблемът е назрял – щом възниква като
въпрос. Вече 5 години живея във Франция. Пътувам често и до
Великобритания и до много други западноевропейски държави. Това ми дава
възможност да имам широк поглед върху обществата на Европа и глобалните
проблеми, които присъстват навсякъде. Основният проблем тук е
емиграцията и миграцията на хора с различен етнос и култура. Ние в
България сме малко запознати и малко опитали от това явление. Въпреки че
имаме различни етноси, не може да се каже, че между тях има някакви
сериозни конфликти. Това (както и други исторически факти) са наложили
някаква твърдоглава търпимост у българина – да приема всичко, докато му
стигат силите. (Че и след това.) Във Франция и Великобритания има
най-голяма емиграция на икономическа, политическа, екологична и друга
основа. Естествено всички тези хора идват с някаква собствена култура и
религия. Съответно, тяхната интеграция зависи предимно не от това, колко
ще прокламират своята "вяра" и "религия", а обратно – принудени да се
изправят неминуемо пред фактите на други изповедания редом до тях, те
откриват необходимостта от ТОЛЕРАНТНОСТ на всяко социално ниво.
Включително и в училищата, това е принцип №1. Въпросното положение обаче
е и в хармония с демократичното законодателство, което абсолютно
забранява ДЕМОНСТРИРАНЕТО и НАТРАПВАНЕТО на каквато и да е религиозност
– чрез носене на символи и така нататък. За разлика от България, във
Френската Конституция не се определя, коя вяра е официална и коя не е.
(Самият акт на подобно определяне, според мен, е нещо абсурдно.) Лично
аз обожавам(!) формулировката: "Франция е ПОСТ-РЕЛИГИОЗНА държава". Това
е записано в Конституцията. И с този текст, категорично и за последен
път, се приключват всички религиозни теми. Така че, според мен, по
правилно би било да се промени съответния текст и от конституцията на
България. Абсурдно е в един основен манифест на държавата да се говори
за религия. Но това е вече нов въпрос...

[05.5.2009 г. 22:32:17] Iliya Kozhouharov: Димитре, Вие
сте безусловно прав. Запознат съм с доста правни коментари, които сочат,
че въпросният текст в Българската Конституция ("Традиционна религия в
България е източноправославното вероизповедание" – член 13, алинея 3) е
един напълно неработещ текст. И наистина, какво собствено може да
произтича от това (да го наречем) историческо припомняне. В края на
краищата, много традиционни неща в този все по-бързо и по-бързо променящ
се свят остават само като един добър спомен.
[05.5.2009 г. 22:34:44] TUMI: Според мен, този текст
крие доста голяма опасност – за намеса на източноправославната църква
като институция в държаните дела. А може би точно затова все още текстът
е запазен... Това е много жалко.
[05.5.2009 г. 22:41:06] Iliya Kozhouharov: Споменатото
от Вас може да бъде мислено като една от причините за запазването му. Но
считам, че има и друга: текстът бе приет в условията на бурната,
квази-революционна, атмосфера на 1990 година, когато в разпалените умове
на много тогавашни народни представители всяко връщане към всичко, което
е било преди 09.09.1944 година, изглеждаше като панацея за всяка от
новите болести. По всяка вероятност обаче е действало и друго
съображение – с подобен текст (все пак) да се постави някаква бариера
пред бързо навлизащите в България нови религиозни деноминации.
[05.5.2009 г. 22:43:05] TUMI: Съгласен съм. И
едновременно с това, малко по-късно, бе узаконена партия на етническа
основа – два пъти по-абсурден факт...
[05.5.2009 г. 22:43:19] TUMI:

[05.5.2009 г. 22:46:31] Iliya Kozhouharov: Тук се налага
само едно малко уточнение. Узаконяването на въпросната партия стана
непосредствено преди изборите за Велико народно събрание – сиреч, малко
повече от година преди да бъде гласувана последната ни Конституция.
[05.5.2009 г. 22:46:54] Iliya Kozhouharov: А по другия
въпрос – какво е мнението Ви?
[05.5.2009 г. 22:47:55] TUMI: Вторият въпрос съдържа
вътрешно противоречие – в самата дума "веручение".
[05.5.2009 г. 22:48:30] TUMI: Тоест, трябва ли с името
на този предмет да приемем и това, че "Вярата” може да бъде изучавана
като "Наука”?
[05.5.2009 г. 22:51:22] Iliya Kozhouharov: И това е също
акт на връщане към термини от преди 09.09.1944 година. Тогава въпросният
предмет се е наричал по този начин. Понастоящем, едно друго предложение
(и то е на Светия Синод) гласи: "Религия – Православие", "Религия –
Ислям" и "Религиознание".
[05.5.2009 г. 22:55:23] TUMI: Тъй като е очевидно, че не
е възможно която и да било религия да бъде поставена наравно с емпирични
методи, които кристализират в даден момент до учебни знания, то тогава
това би довело до огромната заблуда за съществуването на някаква
квази-наука – "религиознание" (или както и да бъде наречено) паралелно с
дисциплини, които правят своите изводи по съвсем различен начин. Според
мен, това ще предизвика подсъзнателно уеднаквяване на значимостта на
факти и митове под един покрив.
[05.5.2009 г. 22:56:25] TUMI: Впрочем, като цяло бях
абсолютно шокиран от въпроса, който поставихте за дискусия в сайта.
[05.5.2009 г. 22:57:12] TUMI: Доста съм зает с моята
работа, но ден и нощ не можех да приема слепотата на "народа" – да иска
този предмет.
[05.5.2009 г. 23:02:21] TUMI: Ако питате мен – на шега,
разбира се, предлагам коментираната дисциплина да бъде заместена с
квантова физика.
[05.5.2009 г. 23:02:29] TUMI: Така поне ще има някаква
полза.
[05.5.2009 г. 23:02:31] TUMI:

[05.5.2009 г. 23:02:45] Iliya Kozhouharov: Относно
начената дискусия, най-искреното ми желание бе: да се появят на
повърхността колкото е възможно повече мнения, за да се оформи нещо като
малка мозайка от типичните разбирания в България. Всъщност, вероятно ще
има и други интересни виждания. Колкото до разсъжденията Ви за
„квази-науката” – от моя гледна точка, те са напълно правилни. В
съзнанието на много ученици ще се затвърди мисълта, че щом нещо е
"-логия" ("био-логия” или "тео-логия” – няма значение), то е все наука.
"Стоко-знание” или "религио-знание” – все е знание. Впрочем, тук се
напластява и едно друго неразбиране – мнозина дори и не подозират, че
вярата всъщност е синоним на незнанието. (При това, няма значение, дали
се вярва в съществуването на "Бог" или, примерно, в съществуването на
нещо, "което няма части” – визирам дефиницията на Евклид за точка).
[05.5.2009 г. 23:03:58] TUMI: Страхотно. Само да добавя,
че религията възниква, когато има СТРАХ.
[05.5.2009 г. 23:13:05] TUMI: Всъщност, вторият въпрос е
много добър. И отваря много подвъпроси.
[05.5.2009 г. 23:13:12] TUMI: Но е и много абсурден.
[05.5.2009 г. 23:13:42] TUMI: Наистина съм шокиран, че
това се поставя като въпрос за обсъждане.
[05.5.2009 г. 23:13:53] TUMI: Но... какво да се прави.
[05.5.2009 г. 23:14:04] Iliya Kozhouharov: Реалии.
|
|
06.05.2009
Мисля, че е наложително позицията на хора, които се явяват
защитници на синодалната Концепция за урегулиране на обучението по "религия" в
българското училище, да бъде допълнително представена (при все и във фрагменти).
Надолу следват няколко извадки от
поместения в сайта на храма "Св.св. Кирил и Методий" в София
текст на
Георги Тодоров: "Религиознание
–
със или без Бога?", по отношение
на които ще предложа коментари.
Ето една важна начална теза на господин Тодоров:
"Същността
на текущия спор е (...) в избора между двата метода – конфесионален или
неконфесионален. А не уж за мнима 'задължителност',
която никой никога не се е канил да налага."
По този повод – наложително припомняне.
В Концепцията на Светия Синод на няколко места стоят следните изрични текстове,
които волю или неволю поставят под сериозно съмнение осведомеността на господин
Тодоров по случая:
“Светият Синод на
Българската Православна Църква настоява този процес да бъде доведен
докрай чрез
въвеждане на задължително
религиозно образование.“
“Светият Синод на
Българската Православна Църква
НАСТОЯВА:
Крайно необходимо е
в българското общообразователно училище
да се въведе като задължителна подготовка учебен предмет
'Религия'
('Религия-Православие',
'Религия-Ислям',
'Религиознание').
Още от новата учебна година 2008/2009 да стартира в І клас и по
възможност в предучилищната възраст.“
“Светият Синод
настоява:
1. От учебната година
2008/2009 учебният предмет "Религия”
да се въведе като задължителна
подготовка (ЗП)
(...)“
Отново Георги Тодоров:
"Синодалният проект е официално
подкрепен и от българските мюсюлмани, и от българските римокатолици.
Не го приемат сектите. Те никога
няма да го приемат. Ясно защо.
Не го приемат и мнозина от онези,
чието религиозно съзнание е никакво. Те не са нито християни, нито мюсюлмани,
нито будисти, нито сектанти, нито дори атеисти. Тяхната религиозна никаквост им
се струва доста 'удобна', защото, от една страна, религията е отговорност, която
те се боят да поемат. От друга страна, в опразненото място за Бога вътре в тях
тихомълком се е възцарило егото. А то не иска да губи божествените си
пълномощия.
Всъщност може би религиозно
никаквите люде имат най-голяма нужда от религиозна просвета – не само за да
познаят Бога, но и да познаят себе си. Те са жертви именно на
богоотстъпничеството и изстиването на вярата през последния век и половина
българска история..."
Коментар. Ако нечие "его" действително притежава някакви
"божествени пълномощия", които (при това) "не иска да губи", то тогава
фактически не съществува никакъв проблем –
нали (при това описание) все
същото "его" ще изпълни все същите "божествени пълномощия", независимо че се
е настанило на "опразненото място за Бога". Освен това, как да се приеме
като чиста монета обещаното "познание на Бога", когато от най-стари времена
кохорти религиозни активисти са се оказвали по правило разделени на две:
едните са настоявали (и настояват), че "Богът е познаваем", а другите –
че "е непознаваем". Как, в такъв случай, някакъв нещастен
"религиозно никакъв човек" да избере пред чия сергия да се спре?
Георги Тодоров
(за най-често изказваните възражения срещу "преобладаващият
общообразователен демократичен европейски модел (ПОДЕМ)" в
сферата на религиозното образование):
Възражение първо. Децата не биват да бъдат
принуждавани да изучават "Религия – Православие" като задължителен предмет в
училище! Отговор. Понятието "задължителен предмет" е нелепо клише от
терминологията на МОН. Всъщност според ПОДЕМ предметът "Религия – Православие"
има алтернатива (примерно "Религиознание") за онези, които не желаят да го
изучават. Там, където има значимо мюсюлманско или римокатолическо население, ще
има възможност да се изучава "Религия – Ислям" или "Религия – Католицизъм".
Възражение второ. Нарушава се конституцията и
законът – нали у нас държавата е отделена от Църквата! Отговор. Това е много
важна неистина. Не се нарушава нито конституцията, нито законът. Държавните и
църковните институции са отделени, но не са разлъчени. Те имат съвместни
отговорности, съвместни дейности и съвместни проекти. Нали "отделянето" не
означава, че българската държава трябва да отмени честването на Великден и
Рождество Христово като официални празници, да махне образа на св. Йоан Рилски
от българския лев или да забрани "Върви, народе възродени" в българските
училища? Българската държава и понастоящем е възприела вероизповедно изучаване
на предмета "Религия" в общообразователната система (под формата на СИП и ЗИП).
Синодалният проект идва не да отрече тази практика, а да я усъвършенства и
въздигне.
Възражение трето. В смесените райони, ако
половината деца в класа учат "Религия – Православие", а другата половина
"Религия – Ислям", това ще доведе до деление по верски признак, а оттам и до
верско напрежение! Отговор. Практиката показва обратното. Тъкмо училището ще
възпита толерантност в това отношение, а иначе, ако се опразни образователната
ниша, може да я запълнят съмнителни "християнски" или "мюсюлмански" учения,
възпитаващи верска омраза. Впрочем подобно възражение е скалъпено, доколкото и
православните, и мюсюлманите подкрепят конфесионалния модел.
Коментар. Ако понятието "задължителен предмет" е "нелепо
клише от терминологията на МОН", то тогава защо Светият синод иска да
отвоюва "задължителност" в преподаването на религия?
Освен това, дали големият въпрос се отнася до
алтернативата на "предмета 'Религия
– Православие'"
или до алтернативата на "задължителното изучаване на предмета 'Религия'"?
Вероятно е щяло да бъде добре господин Тодоров да се вгледа внимателно в
самото подзаглавие на коментираната Концепция на Светия Синод, за да
забележи, че тя се отнася до "статута на учебния предмет 'Религия'",
а не до някакви вътрешни негови (на предмета) вариации. (При това, във все
същия документ изразът "предмета(ът) 'Религия'"
е употребен около 25 пъти, а 12 пъти думата "религия" е използвана в
контекст, който предполага именно "учебен предмет".) И доколкото искането на
Светия Синод е за статут на "задължително обучение" по въпросния "предмет
'Религия'", то онова, което
Георги Тодоров описва като някаква алтернатива, се свежда до искане
за:
● задължително изучаване на
предмета "Религия
– Православие" или
● задължително изучаване на
предмета "Религия
– Ислям" или
● задължително
изучаване на предмета "Религия
– Католицизъм"
(прибавен от него, но отсъстващ в Концепцията)
или
● задължително
изучаване на предмета "Религиознание".
Всъщност, патосът е употребен, за да се посочи,
че алтернативата на едно задължително изучаване е някакво друго
задължително изучаване. Докато, ако ще се говори за "алтернатива" на
"нелепото клише 'задължителен предмет'",
то тя е неговото "незадължително" изучаване. Което е и предприела българската
държава.
Интригуваща е тезата за "разделението", което не е
"разлъка". Впрочем, в "Синонимния речник на българския език" срещу глагола
"разлъчвам" стоят глаголите: "разделям", "отделям" и "отлъчвам" (последният,
в твърде често обращение напоследък).
Не по-малко интригуваща е и тезата, че "държавните и
църковните институции (...) имат съвместни отговорности, съвместни дейности
(...)". След като е начената някаква игра с думите, то хора като господин
Тодоров би трябвало да са по-внимателни с тяхната употреба. Две лица, две
организации, две институции, дори две държави, могат да имат "еднакви дейности",
но от това далеч не следва, че те непременно участват в "съвместни дейности".
(Когато свещениците извършват на Задушница еднакви дейности по християнските
гробища, това означава ли, че те се занимават със съвместна дейност? Отговорът е
"не". И едно достатъчно убедително доказателство се съдържа във факта, че всеки
от тях си има собствен портфейл за хонорарите и собствена чанта за даренията.)
Внушението, че българската държава "и понастоящем
е възприела вероизповедно изучаване на предмета 'Религия'"
носи белезите на известна мисловна нечистоплътност. Строго погледнато,
българската държава е демонстрирала благосклонно отношение към желанието на
онези родители, които са пожелали децата им да изучават "Религия", заплащайки
въпросното обучение
– без това да влиза в нейните задължения. По данни, съобщени от
министъра на образованието и науката, в случая става въпрос за финансов разход,
който се насочва към около 3 000 ученика в страната измежду грубо 800 000
ученици изобщо.
Възбуждат се и такива въпроси:
Ако един високопоставен източноправославен
прелат обявява католицизма за ерес, а един протестантски пастир твърди, че
главата на Римската курия е Звярът-унищожител на християнството, то какво е
моралното право да се говори за секти със
“съмнителни
учения”?
И още:
Ако
между представителите на различни деноминации от една и съща религия
съществуват подобни отношения, то колко разумно е техните доктрини да се
пренасят в училището, за да се инфилтрират с всички съпътстващи колизии в
съзнанието на подрастващите?
И така нататък...
Текстът на господин Георги Тодоров изобилства с
твърдения, около всяка дума на които може да се възрази. Чрез предложената
връзка
http://www.symvol.org/rm/nowini/news_11_03_2008.html
всеки може да се запознае обстоятелствено с него и
–
ако реши
–
да предложи коментар.
Илия Кожухаров |
|
07.05.2009
Поздравления!
Най-сърдечно приветствам внесения проект за изучаване на
"Вероучение" в българските училища! България има ключов принос за
разпространението и утвърждаването на Православието сред славянските народи!
Православното християнство е емблематично за българската нация! Да не забравяме
думите на митрополит Климент Търновски:
"Има православие у нас – има български народ, няма православие –
няма български народ!"
Теодор Узунов
|
|
 |
|
07.05.2009
Уважаеми г-н Кожухаров!
Приложено,
изпращам Ви за сведение "Петиция" от екипа на хотел “Даунтаун”, София, с
подписите на служителите относно:
ВЪВЕЖДАНЕ НА
ПРАВОСЛАВНОТО ВЕРОУЧЕНИЕ КАТО ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ПРЕДМЕТ В УЧИЛИЩАТА.
Поздрави,
Любомир
Пармаков
До
Председателя на Народното събрание
на Република България
г-н Георги Пирински
Тук
ПЕТИЦИЯ
от служителите на хотел
“Даунтаун”
към
“ДЖОЛИ”
АД
Относно:
ВЪВЕЖДАНЕ НА ПРАВОСЛАВНОТО ВЕРОУЧЕНИЕ КАТО ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ПРЕДМЕТ В УЧИЛИЩАТА
Уважаеми г-н
ПРЕДСЕДАТЕЛ,
Уважаеми господа/госпожи
парламентаристи,
Във връзка с така дискутирания
в медиите и в цялата общественост въпрос, дали е необходимо вероучението в
училището, екипът на хотел
“Даунтаун”
защитава позицията, че въвеждането му като учебен предмет е изключително
необходимо за възпитанието на подрастващото поколение и за изграждането в тях на
добродетели, които ги правят по-отговорни и позитивни към хората.
В миналото българският народ е
оцелял като нация, защото в най-тежките моменти е успял да опази вярата в Бога,
знаел е и е спазвал моралните добродетели и християнските ценности. Тогава
децата още от семейството, а после и в училището, са възпитавани на богобоязън,
на почит и уважение към другите, на осъзнаване на 10-те божи заповеди, които
възпитават хората да имат висок морал и да се ценят такива качества като
честността, добротата, състраданието, търпението, скромността, уважението и
признателността.
Днес, когато всички ние живеем
в един несигурен свят на настъпващата арогантност, лъжа, вулгарност, подлост,
насилие в училищата и на улицата, изучаването на
ПРАВОСЛАВНОТО ВЕРОУЧЕНИЕ
в училищата не е нещо остаряло и излишно, а още повече необходимо за оцеляването
на децата ни и народа ни.
Затова изразяваме категорично
нашата позиция към внесения в Парламента от г-н Даниел Вълчев проект на
“Закон за
училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка”.
И нашият апел към Парламента е за
НЕЗАБАВНО ВЪВЕЖДАНЕ НА ПРАВОСЛАВНОТО
ВЕРОУЧЕНИЕ В УЧИЛИЩАТА в името на един бъдещ по-добър свят. А за да не се
поражда напрежение между представителите на различните етноси в България,
считаме, че предметът трябва да дава знания за възникването на основните религии
в света, както и за техните доктринални характеристики, за да не бъдат
подвеждани и подлъгвани децата и подрастващите от лъжливи секти и учения
НИЕ СМЕ ЗА ВЪВЕЖДАНЕ НА
ПРАВОСЛАВНОТО ВЕРОУЧЕНИЕ КАТО ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН УЧЕБЕН ПРЕДМЕТ В УЧИЛИЩАТА!
Ние всички сме длъжни да се
безпокоим за бъдещето на България и за тези, които ще живеят в нея. И за да
оцелее народът ни и бъдещите поколения, трябва да им помогнем СЕГА!
Подписали петицията:


|
|
08.05.2009
Отново бих искала да се включа в
дискусията.
Прочетох внимателно всички мнения до
сега и в мене се затвърди убеждението, че на родителите и децата
трябва да се даде право да избират. Свободата на личността е нещо
свещено... И Бог е казал, че всеки избира доброволно, дали да отиде
при него... дали да го последва. Той не насилва никого... не
принуждава никого към нищо... той просто ни обича и ни дава шанса да
се спасим. Така че би трябвало да се даде шанс на всички, които
искат, да могат да търсят пътищата си към него.
В училището също трябва да има врата,
през която да може да влезе вярата. Вероучението трябва да се въведе
като свободно избираем предмет и всеки, който пожелае, да може да
изучава собствената си религия... Както и да носи, каквото пожелае
като знак за религиозната си принадлежност...
Даниел Вълчев да погледне в училищата
и да види, че ученичките все повече заприличват на малолетни
проститутки, а после да забранява носенето на кръстчетата...
Слава Г. |
|
 |
|
10.05.2009
Един малък анализ на Концепцията на Светия Синод на Българската
Православна Църква "Относно статута на учебния предмет 'Религия' в българското
общообразователно училище” показва несъстоятелност, ненужност и вреда както за
подрастващите, образователната ни система, така и за цялата наша наука и научен
светоглед. Най-голяма е опасността сега, когато науката ни е в демократичен
упадък поради демократичната слободия, от която религията иска да се възползва с
цел обяздване.
Мотивирането на какъвто и да е документ за прилагане в
образователната ни система без участието на науката като главен арбитър е
най-голяма пошлост, защото се предлага учебните помагала да се изработват само
от духовници или лица благословени от Светия Синод. Църковното ни настоятелство
е пропуснало в своята мотивировка да се съобрази с най-главното – науката, с
което иска да измести научния светоглед с религиозния такъв и така да превърне
училищата в църкви. Защото науката ни не се кани да се пренесе в църковните
храмове, въпреки че е против религията, а религията нахалства за място в
училищата ни.
В раздела "Църква и общество" църковното настоятелство
най-наивно определя църквата като богочовешки организъм, което не съдържа дори
най-малката частица истина. По-нататък продължава с наивните си заблуждения, че
не може да променя, каквото и да е в Христовото си учение, защото нямала такава
власт. В действителност няма религия, която не се е променила и то не поради
развитие, а поради свободно тълкуване на недоказуемата догма, която ражда като
религиозен рояк много нови догмички. В края на краищата апологетите на
Православната ни Църква изплюват камъчето като искат да властват в образованието
ни, за да проповядват божествената догма без да се съобразяват с обективните
"други учения, които се препоръчват или разпространяват в обществото”.
Другите учения са научните знания. Всичко така казано е насочено
против светогледа на научния атеизъм и неговите обективни истини откривани,
доказвани, изучавани от науката и прилагани в практиката. Религията е прекалено
нахална при подстъпите си към светските училища, а какво ще стане, когато се
настани в тях, само един "дявол" знае. Когато религията постигне такива реални
истини за заобикалящия ни свят, каквито постига науката, когато започне да
борави с тях, тогава може да седне на един чин с нея. Във всички други случаи е
вредна.
В раздела "Църква и образование" също провокативно се натрапва
историческият принос на църковната просветна роля, като се предлага връщане към
времето на килийните училища, когато невежеството е надвишавало 90% от
населението. Сега обаче нещата са прекалено далеч от този средновековен
безпросветен модел и това определя ненужността на религията в светските училища.
Във времената назад всички образователни ценности са били тясно
обвързани с религията. Извън нея не е било придобивано и изучавано каквото и да
било познание. Имало е тотален религиозен контрол над образованието и знанието.
Днес религията е загубила този контрол и с предложението за задължителен предмет
"Религия” тя иска да си върне старото статукво на водеща роля. Затова нека този
религиозен образователен модел си остане в историята, а днес, за да се развиваме
прогресивно, ни е необходим не религиозен модел, а научен модел, който разчупва
именно старите невежи традиции.
В раздела "Църква и училище" се продължава с
наивно-провокативния характер на въпросната Концепция. Например, с казаното:
“ Училището
е посредникът, който предава на новите поколения натрупаните през предходните
векове нравствени ценности.”
От това изречение лъха на преднамереност. Защото главната роля
на училището е в предаването на натрупаните като научни истини обективни, реални
закони на заобикалящия ни свят към новите поколения, което е и пътят към
истинската нравственост. И това е така поради факта, че без познаването на тези
обективни истини не може да има нравственост, а може само да се манипулира със
заблуждаваща догматична нравственост. Затова, въпреки хилядолетното си
господство, религията не е постигнала повишаване на човешкото съзнание – защото
главно е пречела на прогреса, с което е отрязвала пътя към високосъзнателния
човек.
Поради антагонизма между религията и науката те не могат да
седят на един чин: науката е призвана да разобличава религиозния догматизъм, а
религията е призвана да забавя това разобличение чрез фиктивно сътрудничество,
до което се домогва чрез опитите за нейното завръщане в светските училища.
Определени среди прекалено много бързат в желанието си да
заразят децата с вируса на религията – докато още текат мътните води на
прохождащата българска демокрация:
“ Още
от новата учебна година 2008/2009 да стартира в 1 клас и по възможност и в
предучилищната възраст.”
Прекалено много бързат да свалят възрастовата граница:
– защото няма по-лесен начин от това, да се инфилтрира
религиозният вирус в неоформилото се още детско съзнание,
– защото с напредване на възрастта антирелигиозната имунна
система не би му позволява той да зарази едно вече укрепнало човешко съзнание.
Едни прибързани действия по този въпрос ще позволят на религията
с един куршум да удари два заека: да прокара искането си в мътната демокрация и
да зариби неукрепналото детско съзнание. Затова Църквата няма място в светското
училище.
Разумно е в началото на средния курс на нашето образование да
започне изучаването на предмети като: "История на религията” и "Философия на
религията”. Те биха запознали учениците с възникването на религията и
религиозния светоглед, който може да бъде съпоставен с научния мироглед.
А това ще определи един свободен и истински избор в разбирането
на света – на неговото съществуване и развитие.
Ценко Павлов
|
|
16.05.2009
В Аполоновия храм пише:
“Открий самия себе си!”
Защо?
Защото Бог не се рее безцелно из небесата. Той е в нас. Ние сме негова
несъвършена еманация. Ние сме Храмът, в който той битува. Открием ли го, значи
сме открили себе си.
Един наш велик съвременник написа, че Бог без човека би бил толкова
несъстоятелен, колкото Дон Кихот без Санчо Панса. Бог не е нито болката, нито
индулгенцията, наречена опрощение. Бог е Познанието! По тази причина кръстът не
може да бъде символ нито на епоха, нито на религия. Религията след 345 година е
институция, а не вяра. Аз не съм религиозен. Аз съм вярващ. Религията е апотеоз
на робството и сляпото идолопоклонничество. Вярата е символ на осъзнатата
личната свобода. За мен Светата Троица има смисъл само в следващата
интерпретация:
Отца
– Космическото знание,
Сина
– Адресата на знанието, тоест съответната цивилизация,
Светия Дух
– Торсионните информационни полета, а те са в нас, защото
ние сме част от тях, те са целта на нашите търсения.
Открий сам себе си!
Моето скромно мнение е: трябва да има такива часове в училищата, но не като
"Вероучение", а като част от историческите романтико-морални приказки на
цивилизацията. Християнството не би трябвало да се затваря в рамките на 2000
години. Рамката задължително трябва да се отвори назад в историята дотам,
докъдето стига погледът на информацията и знанието ни. В противен случай ще
попаднем в мрака на църковния мистицизъм на Иустин Философ и кръга около него,
който твърди, че земята е на 12000 години!?
Освен това на 25 декември
– доста преди Христовото рождение
– са родени: Атис, Дионис, Митра, Кришна.
Отивам още по-назад
– каменните плочи с 10-те Божи заповеди едва ли са дадени
на Мойсей някъде "от горе". Те са взети просто от глава 125 на египетската
"Книга на мъртвите".
Така че: "Вероучение"
– не. Но да, само като задълбочено
поднесена информация, съпоставена със светите приказки и на не-християнските
общности.
Борис Китанов
|
|
16.05.2009
Илко,
Да се опитаме да направим една "цинична" политико-морална
рекапитулация на моментното състояние на спора за религията, в частност за
православието.
Как стана така, че довчерашните войнствени атеисти днес са
най-фанатичните радетели за връщане на православието в обществения живот
– образование, различни форми на
публичност, стратегически политически оси и все в този дух. Нали не си правим
илюзията, че за почти всички
– бивши милиционери, сътрудници на
Държавна сигурност, партийни функционери, редови комунисти
– религията е престанала да бъде
заблуда, лъжа, измама. В същото време цитират рефрена, че православието е
най-важният фактор за формирането и отстояването на националната ни идентичност.
Какво излиза по най-елементарната логика
– че българската нация се е
формирала, крепяла се е и трябва да се крепи с помощта на една заблуда, на една
лъжа...
Ето, с този цинизъм, с който
бившите другари ни манипулират, не мога да се примиря.
Иван Тотев |
|
16.05.2009
Драги Иване,
Между бившите комунисти и религиозните апологети от
всевъзможните деноминации (и в частност, тези на християнството) има много общи
моменти:
1. И едните, и другите са изпълнени
с непреодолимо желание да управляват живота на хората – на всички и във всяко
отношение. Те са еднояйчни близнаци по отношение на тоталитарните си учения:
“И да нямаш друг Бог,
защото…”,
“Комунистическата идеология е единствената…”.
Мнозина считат, че репликата:
“Който не е с нас, е против нас”,
е някаква Ленинова находка. И много
биха се разочаровали, когато узнаят, че тя е описана като принадлежаща на
евангелския персонаж И(и)сус.
2. И едните, и другите се опитват да занимават цялото
човечество с вълшебните си приказки.
3. При трудности около деянията си в "мира сего” и едните, и
другите нямат задръжки да посегнат към най-бруталните прояви на насилие.
Впоследствие, периодично, и едните и другите признават, че то е било акт на
изкривяване на идеологията им ("култ към личността”, "използване на неевангелски
методи при евангелизирането на света”).
4. "Непогрешимостта на институцията” (партия, църква) и при
едните, и при другите е извън каквото и да било съмнение.
5. И едните, и другите знаят, че без достатъчно ниво на
инфилтрирана в обществото наклонност към вярване каузите им се превръщат в
сапунени мехури. Впрочем, и едните, и другите отдавна са открили, че вярата е
инструмент за покоряване – при това (колко удобно!), носен от самия покоряван.
За справка:
“Павел, раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие,
което Бог от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания,
за Своя Син (роден по плът от Давидово семе
и открил се за Син Божий чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез
възкресението от мъртвите) Иисуса Христа, Господа нашего,
чрез Когото получихме благодат и апостолство, та в негово име да покоряваме на
вярата всички народи,
между които сте и вие, призваните от Иисуса Христа, –
благодат и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа на всички вас...”
[Библия. София, 1925, с.1368 (Римляни 1:1-7)].
И още:
“тайната, умълчавана от вечни времена,
а сега явена, и чрез пророческите писания, (...) възвестена на всички народи, за
да се покоряват на вярата… “ [Библия. София, 1925, с.1382 (Римляни 14:24-25)].
И още:
“И тъй, (...) не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез
мене, за да станат езичниците послушни на вярата…“ [Библия. София, 1925, с.1383
(Римляни 15:18)].
Освен всичко, инструментът „вяра”
трябва да се пази от каквото и да било посегателство! Да си спомним Вапцаров и
неговата „вяра”, която
“е здраво бронирана във гърдите”
и за която
“бронебойни патрони няма открити”.
6. Когато едните имат достатъчно
голяма власт, веднага предприемат действия по премахването другите. Справка:
Хитлер, Сталин… (и обратно: Йоан Павел ІІ). Безусловно, един тоталитаризъм не би
могъл да бъде никакъв тоталитаризъм, ако в обкръжението му се намира някакъв
друг претендент за същото.
7. И при едните, и при другите се срещат идеалисти –
(велико)мъченици, отшелници. Един пример:
“Колко дена го били?
Ни дума, ни вопъл ни стон.
Но устата сгрешила
сама промълвила: Антон.
(…)
“Не човек, а желязо!” –
просъскал агентът-фашист.
Тихо мъртвият казал:
“Не, комунист!”
Веселин Андреев, "Поема за
комуниста”
(N.B. Веселин Андреев е партизанин
от отряда "Чавдар”. Слага сам край на живота си през 1991 година.)
Друг пример:
“…князът заповядал да подложат свети Мина на още по-големи мъки. Светецът бил
повесен на едно дърво и рязали тялото му с железни куки, а мъчителят се
надсмивал над него и му говорел:
–
Чувстваш ли някаква болка, Мина, или тези мъчения са ти приятни и искаш да ги
увеличим?
Но
макар и да страдал силно, светият мъченик твърдо отговорил на княза:
–
Няма да ме победиш с тези кратковременни мъки, защото ми помагат невидимите за
теб воини на Небесния Цар. (…)
Тогава мъчителят заповядал да разтрият силно раните на светеца с власена кърпа.
И докато правели това, светият говорел:
–
Сега събличам кожените си ризи и се обличам в ризата на спасението. Освен тона
мъчителят заповядал да горят светеца със свещи, а той мълчал.
Князът попитал:
–
Чувстваш ли, Мина, този огън?
Светецът отвърнал:
–
Нашият Бог е огън, който изтребя. Онзи, заради Когото страдам, ми помага и
затова не чувствам огъня, с който ме горите, и не се страхувам от мъченията ви.
(…)
Този отговор силно разгневил княза и той заповядал да разсипят по земята куки,
тризъбци и железни гвоздеи и да влачат по тях вързания мъченик. Но сякаш положен
върху меки цветя, свети Мина още повече порицавал многобожието на езичниците и
се смеел над безумието на прелъстените от бесовете. А князът заповядал да го
бият с железни пръчки. И дълго измъчвали свети Мина така.
По
това време един от присъстващите воини на име Илиодор казал на мъчителя:
–
Княже, нима твоя светлост не знае, че християните са безумни и не се боят от
мъченията, понасят ги, сякаш са бездушни камъни и дървета, а смъртта смятат за
сладко питие. Не се труди повече…”
Св. Димитрий Ростовски, "Жития на
светии”
8. И едните, и другите много
настойчиво изповядват идеята за духовното преломление, което може да настъпи с
хората в екстремни моменти. (Все пак, колкото и голямо да е "преломлението”, за
предпочитане е да се отиде при онези, които отбират от преломления.) Това
обяснява наводняването на храмовете с показни присъствия на "комунисти” (бивши)
– със свещи и смирени като свалени от икона лица. Когато някои от тях изпълняват
ръководни постове, канят свещеници, които да отслужват молебени "за отправянето
на молитви за изгонването на злото от ръководената от тях институция” или
раздават календарчета с образа на свети Георги, който дори и от позицията си на
офсетово тиражиран мастилен образ има възможността "да закриля” надарените.
9. Вероятно далеч не случайно през ХІХ век в Европа се
появява учение, което ни повече, ни по-малко назовава себе си "християнски
социализъм”. То си поставя напълно сериозно целта да съчетае идеите на
християнството и тези на социалистическото учение, търсейки доказателства в
застъпените в новозаветните книги идеи. Впрочем, на тази основа учението
спокойно е могло да се назове и "християнски комунизъм”.
10. И така нататък (което включва и "мълчанието на агнетата"
и отсъствието на какъвто и да било спомен за "гнева на мравките").
Илия Кожухаров
П.П. Към пункт 8 по-горе. След като Савел (Павел) е могъл да се
превърне от най-безмилостен гонител на християните в основен идеолог и мисионер
на ранното християнство, то защо един бивш партиен секретар, който прилежно е
писал (поне два пъти в годината) доноси до своя партиен бос относно забелязаните
да посещават църква по Рождество и Великден, днес да не е първа религиозна кипра
с дебела свещ в ръка, застанал на най-видно място в храма? Това може да е "преломление"
благодарение на низпослана "Божия благодат"! Или трябва да се изпитват някакви
съмнения?
И.К. |
|
16.05.2009
Няма нужда, човек
непрестанно да се извинява, но между две коренно различни духовни състояния сме
научени да очакваме някакъв видим катарзис и разкаяние.
Ще кажеш, Илко, че никой не е
длъжен да върви по улиците с посипана с пепел глава? Аз пък мисля, че ако този
някой е добрувал, вредейки съзнателно на други, е абсолютно задължително по
някакъв – може и да е много дискретен и необичаен – начин, да покаже някакво
разкаяние и съжаление. В нашия случай партийните функционери, милиционерите,
комсомолските секретари – все хора, от които системата изискваше да се
страхуваме, в това число и ако бъдем забелязани от тях в църква – една слънчева
или пък мъглива сутрин (има ли значение?) се събудиха не просто християни, а
направо завършени ортодоксални фундаменталисти. А непростимият грях на църквата
е, че си отвори касичките за парите им, без да им каже, че с парите си тези
мерзавци не могат да изкупят греховете си.
На практика търговците бяха
повторно поканени в храма...
За поета Веселин Андреев – тъжна
история... Но помниш ли, какво беше написал в предсмъртното си писмо?
Прехвърляше вината за всички злодеяния на комунизма върху един от най-близките
си другари – Тодор Живков, защото е предал прекрасния болшевишки
идеал. И !!! завършваше с надеждата, че самият той ще бъде запомнен точно със
стихотворението "Антон".
И сега за "Антон" – посветено е на
Антон, Антон Иванов. Обаче какво казаха архивите за истинския Антон? Не е имало
никакъв бой, не е имало сол в раните, не имало мълчание, а е имало един
алкохолик в много тежка фаза на зависимост, който за чаша ракия е писал,
писал... изписал всичко, което е знаел и предал всички, за които знаел. Трагична
история! Обаче проектирана върху пропагандния образ на Антон Иванов, част от
който е и стихотворението "Антон", тази история става отвратителна.
Накрая – за
публикуването на нашите реплики в сайта ти. Искаше ми се нещата да звучат като
съюз на вярващ християнин с атеист в името на една велика кауза: гражданското
общество. Защото в това добре функциониращо общество има място за всеки – в
смисъл не просто на жизнено пространство и потенциални възможности, а буквално
на място за религиозни култове, място за образование, място за "хранене без
религиозни предразсъдъци", ако щеш дори и места за съгрешаване и така нататък.
Иван Тотев |
|
16.05.2009
Драги Иване,
От известно време превеждам и пиша
текстове, които да маркират едни – да речем – "Щрихи от историята на
секуларизма". Твоите последни думи обаче ме подтикват да инсталирам написаното
дотук, за да мога да чуя и
едни или други предварителни отзиви. А и да се долови, в това число и от теб, че
напълно споделям твоето виждане за гражданското общество.
Впрочем, надявам се, че до този
момент ти, "вярващият християнин", никога не си почувствал някаква заплаха от
мен, твоя антипод. В този смисъл, очаквам още повече текстове от теб, за да може
да се получи една действителна манифестация на "съюз на вярващ християнин с
атеист" в името на общо споделената "велика кауза - гражданското общество".
Илия Кожухаров
|
|
16.05.2009
Съгласна съм с Илия.
Аз лично се обявих срещу задължителното обучение по религия. За
това става дума там – религиозната позиция е съвсем друго нещо: всеки има право
да я изразява така, както намери за добре. Аз също се възприемам като вярващ
човек – имах период, когато наистина живеех като примерна мирянка: неделни
служби, изповеди и така нататък. (От доста време съм занемарила този внецърковен
живот, което не мисля, че ме прави по-малко вярваща.)
Сега ще споделя как лично аз повярвах в Него.
Възпитавана съм в семейство на атеисти. Имах приятелка, която учеше
богословие и позициите
и
(дотогава поне) ми се струваха фанатични. После започнах да чета такава
литература, отидох на няколко служби, постих, изповядах се. След този момент –
на изповедта – просто усетих някакво особено дръзновение, усещане, знание, че
Той съществува. Водена от това си дръзновение, направих няколко такива
предавания (а за мен те са послание, позиция). И последната ми такава тема беше
за сектите. Бях поканила и изявен доктор по богословие... и през 30 минути,
докато течеше предаването, все повече и повече
се "потрисах". Богословът беше един от най-тесногръдите и зловредни хора (за мен
зловредни са всички тесногръди личности!), с които работата ми ме е срещнала (и
продължава да е така вече около три години след това!) Оттам си извадих и един
извод: за вярващият няма по-страшен "гид" от фанатизирания месия.
Вярата е личен избор: в него нямат работа семейството, училището,
самозваните предводители или който и да е там. Аз поне не искам децата ми
принудително да бъдат заставяни да вярват (защото в това се състои идеята за
задължителното обучение по вероучение). Знам, че Той ще намери път към сърцето
им...
Даниела Славенова
|
|
16.05.2009
Илко,
Разговорът стана малко лишен от напрежението, с
което обикновено е заредено пространството помежду ни. Затова, като сме казали
"А", да се опитаме да минем нататък с "Б".
Наясно сме, че религиите нямат място в по-ниските
степени на образованието. Нека започнем да мислим и за изваждането на
религиозната живопис от вашата Академия. Един небезизвестен партиен секретар се
препитава, като учи студентите на иконопис – защото била част от националната ни
традиция. Със същото основание той щеше да им преподава и пещерна живопис, ако
Ласко и Алтамира бяха в България.
Тази специалност не учи на нищо, за което да се
полага диплома за висше образование. А и си има духовни училища, където (освен
другото) биха могли да приучват бъдещите зографи и на пост, и на смирение а защо
не и на отшелничество
– ето това би било истинско продължение
на традицията, а не някаква меркантилна мимикрия.
Иван Тотев
|
|
16.05.2009
Иване,
Старите софисти са обичали да
казват за себе си, че приличат на кораби с платна, които, тръгвайки в някаква
посока, не могат предварително да знаят, къде ще ги отведат ветровете. С това
картинно сравнение те са заявявали, че са готови при силен аргумент (сиреч,
"силен вятър") да се подчинят на логиката, която той изисква.
Нямам нищо против да разгледаме идеята ти относно изваждането на
религията и от висшето образование (допускам имаш предвид единствено "държавните
висши училища"). Но... ти ще си спомниш, че отпреди много години съм те молил да
развиеш в един по-обстоен текст тезата си относно това, че "църковната живопис
не е изкуство". Надявам се, ще се съгласиш, че едно чисто декларативно твърдение
от рода на: "тази специалност не учи на нищо, за което да се полага диплома за
висше образование", изисква известна по-подробна аргументация, за да може да
издържи на контра-критика.
Очаквам...
Илия Кожухаров
|
|
17.05.2009
Уважаеми господин Кожухаров,
Аз съм против изучаване на каквато
и да било религия. Религията е в сферата на емоциите, а не на логическото
мислене (науката). Науката вече обясни пределно ясно какво е дух, душа, отвъдно,
прераждане, безсмъртие. Ако тези знания (открития) се изучават (с математика и
физика), религията и особено нейните служители –
свещеници, имами и други подобни
бюрократи, ще бъдат "съкратени"!
Ще съм Ви благодарен, ако към моето мнение покажете във Вашия
сайт и (поне) тези линкове към някои открития:
http://new-civilization.hit.bg/hk_5.html
http://new-civilization.hit.bg/hk_4.html
http://tour-kv.hit.bg/unity_of_universe.html
Тончо Бонев |
|
17.05.2009
Уважаеми господин Кожухаров,
Досега религията се е използвала за манипулиране на
човешките емоции. А би трябвало да е средство за тяхното овладяване. Тя се е
облегнала на суеверието и догмите в нея, а не на истинската вяра. Истинската
вяра се основава на знанието – тоест, на науката.
Проблемът не е в самата религия, а в разбирането и
прилагането и.
За да може това да се осъществи, са необходими хора, които я разбират и могат да
я приложат. Според Вас колко такива хора има по света – и в частност – в
България?
Трябва да се изведе есенцията от религията. Да се
съпостави с всички световни религиозни учения. Нашите деца трябва да се научат
да разсъждават логически и самостоятелно.
Самите природни закони са религия и наука
едновременно. Тогава, къде е проблемът за самите хора? Може би в нас самите?
Защото отричаме части от себе си. А според психологията това води до сериозни
последствия, до невротизъм.
Мария Иванова |
|
17.05.2009
Уважаема Мария
Иванова,
Посланието Ви от вчера провокира у
мен някои размишления.
Казвате, че "истинската вяра се
основава на знанието". С това, всъщност Вие заемате позиция в един от
най-интересните средновековни диспути, който се е дефинирал чрез следните два
противоположни въпроса:
“Трябва да вярвам, за да мога да знам, или трябва да знам, за да мога да
вярвам?”
През дългите години на
педагогическа работа съм се натъквал на най-разнообразни човешки виждания както
за знанието, така и за вярата. В своите (често твърде размити и
неясни) представи за тези две фундаментални понятия хората така преплитат
елементи от едното и от другото, че далеч не рядко в края на разсъжденията си
достигат до изводи, пряко противоположни на онова, което са заявили като
намерение в началото. Така или иначе, лично аз считам, че понятията вяра
и знание стоят на двата полюса от една своеобразна координатна ос, при
което: колкото повече нещо се вярва, толкова по-малко то се знае, и
обратно. В този смисъл, за мен е напълно непонятно как би могла някаква
"вяра" (при това, както сте посочила "истинската вяра") да се "основава на
знанието". Ако в резултат на доказана теорема в рамките на Евклидовата геометрия
Вие знаете, че сумата от дължините на кои да са две страни на триъгълника
е по-голяма от дължината на третата му страна, това превръща ли Ви в човек,
който започва да вярва въпросното твърдение (при това, вече "с истинска
вяра")?
Тук е мястото да посоча, че
(колкото и парадоксално да се стори в първия момент) всъщност целокупното
наше човешко знание е стъпило върху едни или други вярвани твърдения
(приемани по договореност за истинни, но... само приемани!). В този смисъл,
знанието ни (науките ни) далеч не са стъпили върху някакъв твърд и сигурен
мисловен пласт.
Казвате, че "проблемът не е в самата религия, а в разбирането и прилагането
и".
След което веднага задавате въпроса: дали има хора ("по света" и "в България"),
които са сведущи в това отношение? А мислите ли, че някой може да Ви отговори на
това питане? Впрочем, дори и да се открият претенденти за подобна слава, как би
могла да се провери истинността на техните изводи? Изобщо, как биха могли да се
проверяват едни или други религиозни твърдения? (Защото, нали това би била една
задължителна процедура в "разбирането и прилагането" на вероизповедалните
доктрини – ако не искаме просто да прибавим и себе си към тълпите от екзалтирани
адепти, които само огласяват някакви голословни декларации.) В този смисъл, как
бихте проверила, да речем, дали едни или други Ваши действия са проява на Вашата
"свободна воля" или са резултат от режисурата на някаква неведома сила, за
намеренията на която не можете да имате познание? Как биха могли да бъдат
приучвани "нашите деца" на "логическо разсъждение", когато от тях би се искало
да изучават (примерно) така наречения "първороден грях", по силата на който те
трябва да се самовъзприемат като "греховни по зачатие", защото се явяват
"потомци" на някакъв легендарен персонаж, позволил си да похапне от плодовете на
"дървото на познанието", помагащо да се различава "добро от зло"? На какво
логическо мислене ще се научат все същите наши деца, ако в един час им се
обяснява, че въз основа на открити природни закони се доказва, че възрастта на
изкопани фосили възлиза на някой и друг милион години, когато в следващия час ще
им се говори, че Вселената е на не повече от (грубо) 6000 години, защото такъв
бил резултатът от сумирането на серия числа в една дебела и изпълнена с
противоречия книга?
Накрая, би било изключително интригуващо да поясните
(да речем, с примери) смисъла на твърдението Ви, че
“самите природни закони са религия и наука едновременно”.
Илия Кожухаров
П.П. Дали не би било добре по-често да се замисляме,
кога собствено имаме право да казваме: "Аз знам", и кога – "Аз не
знам"? Между другото, защо така болезнено упорито бягаме от втория отговор?
И.К. |
|
17.05.2009
Здравей Илия!
Дискусията става все по-интересна. Много се опасявам, обаче да
не се получи – кучетата си лаят, керванът си върви.
Абсолютно съм съгласна с теб по въпроса за приликата между
религията и комунизма. Могат да се направят още много аналогии и препратки не
само спрямо християнската религия. Май стигаме до онзи стар разговор из
форумите, че човеците имат нужда от заблуда – от нещо, в което да вярват сляпо.
Мисля, че съм достатъчно образован човек, но в момент на
безизходица позволих да бъда подведена и да търся чудо, за да излекувам детето
си. Е, за разлика от не до там просветените, бързо "изтрезнях”, но явно никой не
е имунизиран. Не случайно религиозните, а и комунистическите водачи търсят
своята аудитория сред непросветените, бедните, изпадналите в затруднение по
някаква причина хора. С две думи – сред тези, които имат нужда от чудо, защото
не могат да се справят сами с проблемите си. И те тръгват след обещаващите чудо.
А тези, които го обещават, творят чудеса за себе си, използвайки първите като
оръдие на труда.
Във въпросното стихотворение "Антон” става дума не за Антон
Иванов, както е предположил господин Иван Тотев, а за Стефан Минев – беден човек
от подбалканско село, носещо и до сега партизанското му име – Антон. Въпросният
Стефан Минев е бил един от повярвалите в чудото и подобно на сегашните
терористи-самоубийци, на които вярата обещава реки от мед, ако убият
неверниците, с най-чисти чувства и вяра е поел по пътя на съпротивата. Пушечно
месо. Едва ли е знаел, че благодарение на неговото име и смърт над двадесет души
наследници по пряка и съребрена линия живееха доста добре до 1989 година, а част
от тях и до сега, благодарение на натрупаните активи. Не за това го е направил.
Както и голямата част от вярващите не се замислят, че с лептата, дадена на
отчето за опело, кръщение и прочие ритуали, осигуряват не благоденствието на
светата църква, а на въпросния отец. И докато някой тегли заем, за да направи
кръщение на детето си, или да осигури достойно според него погребение на любим
човек, отецът се вози на джип, има къща на три етажа, а в същото време църквата
тропа на държавата за помощи, за да бъде реставрирана.
По времето на турското робство, християнското самосъзнание е
било необходимо и решаващо за съхраняването на народа ни. Липсата на държава и
държавно образование превръща църквите в единствено средище за образованието.
Прекрасно. Поклон! Трябва да го знаем и да го знаят децата ни! Но... извадено от
контекста на епохата, твърдението, че църквата е тази, която осигурява
националното самосъзнание – сиреч религиозното образование ще ни осигури светло
бъдеще... това вече намирисва.
Дано има кой да чуе всички доводи "за” и "против”. Дано се
подходи към въпроса не по политически, или още по-зле финансови причини. Дано не
бъде преследвано конюнктурно решение, защото вредите от некадърно водене на
такава дисциплина, биха могли да бъдат огромни за децата и внуците ни.
Нина Николаева
П.П. Може би, все пак, е добре да
поясня малко повече за Стефан Минев.
Първият ми съпруг беше от село Антон, Софийско. Живях там
десетина години и като млада учителка участвах в подготовката на годишнина от
смъртта на въпросния Стефан Минев. На срещата присъстваше и Веселин Андреев. Той
също беше от региона.
В стихосбирките му има и посвещение
– след заглавието пише: "в памет на Ст. Минев".
За Стефан Минев. Той е бил бедно момче, първо ратайче, после
отива в балкана. При едно слизане до селото, го подгонват жандарми. Буквално на
метри преди да се шмугне в гората, където преследвачите се страхували да влизат,
когато са малко на брой, Минев получава епилептичен пристъп (бил е с това
заболяване) и го хващат. За населението в региона болестта е срамна
– не знам защо, но е така; и се избягва да се говори за нея.
Затова набеждават
като предател друг човечец (който е бил пастир и се е криел от
пукотевицата недалеко). Тормозеха и правнучето му, което през 1978 година като
отличник трябваше да бъде снимано за таблото "Нашата гордост". Директорката пред
всички деца заяви, че предателите не са наша гордост. Иронията в цялата случка
беше, че по линия на майката, това дете беше правнук на убит ятак и партизанка.
А за родата Миневи
– да не говорим
– един генерал, плюс няколко селски големци.
Част от всичко това го има и в спомените на Веселин Андреев.
Н.Г.
|
|
18.05.2009
Надолу следват няколко твърде показателни със съдържанието и
логиката си разменени реплики между неколцина участници в днешна мини-дискусия
под надслов: " И ОТНОВО ЗА НЕТОЛЕРАНТНОСТТА...", поставила си за цел третирането
на въпроса за обучението по вероучение в българското училище и случила се
в един блог.
Даниела Славенова: Живеем във време, в което думите и
понятията изгубиха своята реална сила и значение. Една от тези думи е
толерантност. Според някои това, да убедиш "някого" в "нещо си", е проява на
слабост (мернах такова заключение тази сутрин в блоговете). Според патетичните
думи на този блог, добре би било, ако просто приемем ближния и изразим това
"приемане" с... мълчание.
Мисля, че толерантността е активно действие и то е насочено към
това, не просто да приемеш нечие различие, а да го приемеш съобразно
социално-моралните нормативи.
Да вземем един пример, за който се говори и в Нетлог
– дискусията за задължителното
обучение по религия. Според тезата на защитниците на "мълчанието" би трябвало да
приемем тази идея. Това било "сила", а пък несъгласните с тази концепция били
"слаби".
Добре, но така, зачитайки правото на искащите задължително
обучение по религия, не нарушаваме ли едно друго право
– на тези родители и ученици, които
не биха искали децата им да бъдат "обучавани" задължително?
Мисля, че толерантност, изразена с мълчание, и толерантност,
изразена с действие, са две съвсем различни понятия. За съжаление реалността в
социалното пространство доказва това. Примерът със задължителното обучение по
вероучение е един от тях.
Участник №1: Веднага отговарям на
въпроса, който те измъчва. В предложението за вероучение в училищата има три
варианта: първият е "Православие", вторият
– "Ислям", а ако някой не желае да
изучава нито един от двата, има и трети
–"Философия". И ми се струва, че
липсата на чуваемост между хората ги тласка към ненужни спорове... Просто по
темата "Религиозното обучение" се говори априори и с готови клишета, но никой не
си дава труда да вникне в същността на самото предложение на Светия Синод. И се
хващат за наложения от Министерството на образованието и науката термин
"задължително".
Никой никого не задължава
– просто се дава право на избор...
Даниела Славенова: Тези предложения са за
задължително обучение, а не за свободно избираемо такова. И на практика
това, че в него са включени уж ортодоксални религии няма особено значение.
Защото, добре
– след като "Православие" и "Ислям"
бъдат наложени като задължителна дисциплина
– какво ще учат например
протестантите и католиците? Философия?!? Това ме кара да бъда, меко казано,
скептична.
Проблемът не е в същността на самото предложение на Светия
Синод, а в начина, по който то се опитва да се наложи. Мисля, че една
значителна част от интелектуалците, които в началото подкрепиха тази идея,
впоследствие не случайно се дистанцираха. (Имам предвид подкрепата, която "изгря
на медийното небе" някъде в края на 2005 и началото на 2006 година).
Защото, ако сам Бог ни дава свободната воля да го изберем (или
съответно да не го изберем), следва ли да мислим, че църквата или училището
трябва да насаждат тази вяра, лишавайки ни от свободната ни воля?
Християнските ценности са тези, които ни правят стойностни
социални индивиди
– да, но тези ценности не бива да
бъдат насаждани... И в този ред на мисли аз подкрепям сегашното положение
– вероучението да се изучава като
свободноизбираема дисциплина.
Илия Кожухаров (към Участник №1):
Ако не приемете следващото предложение като проява на непомерна претенция, моля
Ви, влезте в
www.newmagnaura.org :: "Новини". След това
използвайте активната връзка в края на съобщението от 26.04.т.г. Така ще се
окажете в познатата Ви публикация в сайта "Нова Магнаура" под надслов:
"Необходимо ли е 'вероучение' в училището?", в която и Вие сте споделила
виждането си по въпроса (...). Моля Ви, запознайте се с аргументите, които съм
споделил на 06.05. (коментар №29). Там правя анализ на (уж) предлаганата от
Светия Синод на Българската Православна Църква "незадължителност" на обучението
по религия, както и на (уж) съществуващата идея за "право на избор".
А за тези, които биха пожелали да останат единствено в рамките
на тук провеждания разговор, ето едно от първите изречения на коментираната
Концепция на Светия Синод:
“Светият Синод на Българската Православна Църква настоява
този процес да бъде доведен докрай чрез въвеждане на
ЗАДЪЛЖИТЕЛНО
религиозно образование.“
(Нататък във все същия текст определението "задължително" по
отношение на предмета "вероучение" се употребява десетки пъти.)
Участник №2: Сигурно ще прозвучи
малко грубо, но на времето Свети цар Борис I Покръстител, ако е мислел дали е
толерантно или не да се покръсти и обедини българският народ в Православната
вяра, щяхме ли да имаме това национално и културно наследство? Разбира се, едва
ли някой ще тръгне да налага насила на друговерните хора това. Мисля, нашият
народ е пример за съжителстване и разбирателство между етносите. То ние,
едноверците, повече не можем да се разберем.
Илия Кожухаров (към Участник №1):
Ако ключът към някакво "национално и културно наследство" е в секирата, то защо
и сега тя да не бъде използвана? Така (тъкмо) ще се породи една нова вълна на
"национално и културно наследство". А и над българския небосклон ще може да
просияе още един "светец" ("обединител").
Ако "Богът" на християните е поставил в ръцете на Борис І меча
като инструмент за налагане на "религията на любовта" (каква ирония!), то да не
би мощта на все същият "Бог" сега да е отслабнала? Или неговата "любов", с която
е разрешавал да бъдат избивани планини от човеци, се е смалила? Или "Той" е
размислил и е решил да промени възгледите си
–
противно на всички твърдения на богословите за неговата неизменност?
Впрочем, що за "светец" е Борис І? Устроеното от него кърваво
клане ли е "чудото му"?
Участник №2: Всяко време, за да
бъде разбрано, трябва дълбоко да бъде изучавано и тогава преценявано. В днешното
време
–
на глобализма, най важното е да поддържаме искрата на православния дух. Секирата
днес е словото и просветлението!
Участник №1: Илия, виждам, че здраво си стъпил върху
атеистичните си убеждения и нищо на света не би могло да ти повлияе... Готов си
да приведеш доказателства за това, каква заблуда е Православието, цитирайки
всички теоретици на атеизма... Четох доста от писанията ти в
www.newmagnaura.org. Тогава, защо ти е дискусия?
Сега по въпроса за Атеистичните учения... Най-голямо удоволствие
изпитах, когато миналата година прочетох, че един от гурутата на Атеизма
– известен американски учен, който
е посветил целия си живот на изследвания и доказване НЕсъществуването на Бог,
публично се отрича от цялото си учение, защото получил "Неоспорими
доказателства" именно в съществуването Му. (Това са негови думи
– за съжаление не помня името.) С
което хвърлил в силен смут учениците и последователите си, защото сринал
основите, върху които те цял живот градили научната си работа... Всичко останало
е дело на хора
– било то обикновени вярващи или
божии служители.
И пак твърдя, че всеки сам отговаря и плаща за делата си
– независимо от сана. И не е
необходимо греховете на някои свещеници или архиереи да бъдат използвани като
аргументи срещу Православието. А грешки
–
щом е смъртен
–
всеки прави... Вероятно е грешка и недоглеждане и
механичното използване в предложението на Синода на известна терминология като
"задължително", наложена от Министерството на образованието и науката... Но да
се спекулира с това
–
просто ми се струва пресилено...
Участник №2: А относно деянията на
Господа, критикувани от Илия Кожухаров, погледнете глобално и забележете, колко
повече хората сами се наказват със своето невежество във всяка човешка област. В
Библията пише, че не за любов е дошъл Той на земята, а за война. Но война вътре
в нас със самите себе си. Преобразуването изисква устременост и търпение. На
това учи всяка религия. Към това са се стремили и хората, който са вярвали само
в човешкия ум...
Даниела Славенова: Боя се, че това разбирателство между
етносите е мит
– или поне то съществува само на
ежедневно ниво. (Тоест, само в битовите взаимоотношения между представителите на
тези етноси.) Никак не ми се иска, обаче, да изместваме темата, а тя е
за задължителното обучение по вероучение.
(Към Участник №2) Аз мисля, че няма една истина, вяра, религия,
позиция. Имаше един дзен-будистки коан, който завършваше с: "Не казвайте: открих
истината. Кажете
– открих една истина." Боя се, че
задължителното обучение по вероучение ще ни върне в онази
точка, в която някой друг избира истината вместо нас или нашите деца. А моето
цивилизовано съзнание и вяра (в смисъл на религиозно съзнание) се съпротивлява
на това.
Както се съпротивлява и на извършеното от Борис "покръстване и
обединение на българския народ". Това покръстване е извършено по политически и
идеологически съображения
– в него няма нищо верско и
начинът, по който е било направено, е доказателство за това.
Някъде в блоговете прочетох едно изречение, което ми направи
силно впечатление: "Там където свършва религията, започва вярата". Насаждането
на задължително религиозно образование не е път, а безпътица, в
която тази вяра може би ще стане досадна и скучна като часовете по химия
– влизаш в тях, но нямаш търпение
да удари звънчето. И най-важното: започваш да мразиш химията и да бягаш от
часовете!
Боя се, обаче, че съвсем изместихме темата
– не става дума за това, "да бъде
или да не бъде" православието. Става дума за друго, дали
ОБУЧЕНИЕТО ПО
ВЕРОУЧЕНИЕ ТРЯБВА ДА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ДИСЦИПЛИНА.
Илия Кожухаров: Молбата на
инициатора на настоящата дискусия ("никак не ми се иска да изместваме
темата..."), която приемам безпрекословно, не ми позволява да отговоря на
многото хвърлени предизвикателства към мен, в това число и по отношение на
"търсенето на дискусия" или "моя атеизъм". В същото време съм готов на друго
място да предложа отговор.
Участник №2: Никога не бих
тръгнала да споря с представител на друга религия или атеист. Такива спорове са
безсмислени. Все едно да сравняваме облаците и вятъра. Моите уважения!
Участник №3:
Религиозното образование не трябва да е задължително. Децата си
имат родители
– да ги кръстят, да ги заведат на
църква... или да не го правят, ако решат. Намесвам се тук, но не мога да си
трая. Имам дете и това го засяга. Смятам обаче, че децата трябва да бъдат
запознати (най-добре в семейството) с основните християнски ценности и
съдържанието поне на Новия завет, за да не бъдат лесни жертви на сектите... пък
и да имат основата върху която да градят собствените си ценности.
Участник №2 (към Участник №3):
Библията не е роман и едва ли може да се преразкаже вкъщи. Тя се тълкува, а
затова трябват познания. Иначе, ако тръгнеш да я разказваш свободно на детето
си, бъди сигурна, че го превръщаш в сектант. По добре не го прави, не го
заблуждавай.
Даниела Славенова (към Илия Кожухаров, във връзка с неговата
готовност да се оттегли): Да, мисля, че така ще е най-добре. Всъщност идеята
за този блог беше съвсем друга
– и аз посочих аргументите си
кратко и прецизирано. Темата за задължителното обучение по вероучение е просто
един от примерите-доказателства за това, че постигането на толерантност е трудна
задача
– в някакъв момент се оказва, че
упражняването на едни права неизменно нарушава други права. Затова (поне според
мен) е важно толерантността да се схваща не просто като търпимост към нечии
позиции (права, начин на мислене и живот, религия и прочие), а като
действие, насочено към защитата на тези права.
С други думи
– едно е да приемаш във фотьойла
(макар и със съчувствие или разбиране) факта, че децата с тежки, генетични
увреждания имат нужда от специализирани храни и лечение (такива са проблемите,
свързани с болестта фенилкетонурия, например), а съвсем друго е да се
присъединиш, отстояваш и изискваш от държавата да направи полагаемото за тези
деца (чрез всички механизми, които гражданското общество предлага).
Личните ми симпатии винаги са на страна на толерантните
действащи
– затова и подкрепих борбата на
Илия. Без
– подчертавам
– да споделям неговите
атеистични убеждения. Все пак смятам, че вярата не бива да бъде насаждана
насилствено. Това е крачка назад, както от вярата и християнските ценности, така
и от цивилизованото мислене и съзнание. И ако трябва да съм честна, чисто
човешки, неговата позиция ми е по-симпатична
– най-вече, заради липсата на
тесногръдие. Толкова по този въпрос.
Даниела Славенова (към Участник №3): Абсолютно те
подкрепям. Но аз все пак подчертавам това многократно
– става дума за това: трябва или не
трябва обучението по вероучение да бъде задължително. Досега то се изучава като
свободноизбираемо. Що се отнася до сектите
– те са друга тема и задължителното
обучение по вероучение няма да ги спре. Тук опираме до Закона по
вероизповеданията, но аз поне не съм компетентна да разглеждам теми, извън
обсега на онези, които съм разглеждала. Така че не мога да го коментирам
пълноценно.
Участник №3 (към Даниела Славенова):
Ами това е отговорът ми: не трябва.
Участник №3 (към Участник №2):
Кръстих се на двадесет и кусур години
– по собствен избор и с ясното
желание да го направя. Чела съм Библията доста пъти. Не смятам да преподавам
вероучение на детето си, но като ме пита, му отговарям адекватно. Начинът на
говоренето на повечето богослови е толкова неразбираем, с вехт език и църковни
клишета, стари неразбираеми понятия и осъдителен тон: "Ще гориш в ада!", че за
мен е неприемлив като начин да научат някого на нещо.
Участник №2 (към Участник №3): Ще
си позволя да допълня. Ако искаме в родината ни да настъпи някакво възраждане и
градивност, най-важното е да се почне от образованието. Изучаването на религия
не води до фанатизъм
– имам предвид Православието. Още
повече до тесногръдие. От моя скромен опит в способността ми да анализирам,
смятам че, когато в едно разбито общество няма морални ценности, няма икономика,
когато един народ е беден и малък, притиснат от световните обстоятелства
– не може да се роди свобода на
мисленето. Може да се роди само зависимост и страх. Страх да изявиш себе си, да
кажеш това, което мислиш, да не загубиш хляба си. Този страх не води до
градивност, а разлага човешката личност. Този страх се засилва с развитието на
глобализма и техниката. Завръщането на старите ценности, особено в училище, само
ще помогне. Макар и малко
– ето за тази искра говорих...
Нататък следва серия раздробени реплики, с които се правят
уточнения за допуснати в бързината грешки (някой написал "таня", а искал да
напише "тъпня") или виждания за постигането на добър живот за обществото ни
(което ще се случи, когато умре и последният, който е култивирал в себе си
чувството на "роб", което пък е "наследство от соц-а"), нещо, което веднага
възбужда въпроса: дали и когато сме били под османско робство, това е било
"соц"? Следват (за пореден път) заявления за незадължителния характер на
обучението по "религия", като към 15:15 часа се завършва с уточнения за личното
вероизповедание на някои от участниците и се отправят препоръки за по-обстойно
запознаване със "Символа на вярата" за християните.
|
|
18.05.2009
Текстът, който следва надолу е опит за обобщение и коментар на
междувременно публикуваната непосредствено по-горе дискусия. Вероятно, не би
било излишно специално да посоча, че всеки, който пожелае да сподели свой
собствен коментар, ще може да се ползва от идентичното право.
1. |
Относно твърдението, че
живеем във време, в което
“думите
и понятията”
са изгубили
“своята
реална сила и значение”.
Всъщност, силата на думите и понятията
винаги е била функция от степента на обществена свобода, в условията
на която е протичал животът на дадена група хора. Като цяло, и в
най-абсолютистките монархии, примерно, един шут е можел да си
позволи всяка най-фриволна или иносказателна употреба на която и да
било дума. (Но... е бил шут.)
Едни по-либерални обществени
отношения предполагат (по допускане) и по-голяма свобода в
употребата на думите
– всичко това, до онзи момент, в който словото
фактически би престанало да е инструмент за контакт поради пълното
практическо разминаване в тълкуването на (иначе) еднакви
във фонетично отношение слова.
В такава ситуация се налагат чести смислови уточнения, нещо което
във все същите общества се осъзнава (и
респективно се възпитава) като част от живота в свобода. И никой не
приема евентуални подобни искания за понятийни уточнения като
негативно въздействие върху отсрещната страна. |
2. |
Относно трудностите при вземане на
решения, когато удовлетворяването на нечии искания води до
нарушения на едни или други права или свободи.
Доколкото в демократичните общества
законите, които уреждат обществените отношения, се определят от
представители на самото общество, то във всички подобни конфликтни
ситуации се водят диалози. Културата на диалога няма (и не може да
има) нищо общо с твърдения от рода на:
“Никога не бих тръгнала да споря с
представител на друга религия или атеист. Такива спорове са
безсмислени. Все едно да сравняваме облаците и вятъра. Моите
уважения!”
Подобна позиция, освен че издава
категорично непознаване на демократичните принципи, поставя
изповядващите я и в твърде конфузна ситуация пред въпроси като:
● А с кого би спорил подобен
религиозен адепт
– с тези, които изповядват неговата религия ли? Или, ако и там
срещне проблеми, ще заяви, че не спори с хора, които нямат
абсолютно точно неговото виждане
– до най-малките детайли? (И всичко това, на фона на признанието: "То
ние, едноверците, повече не можем да се разберем"!?)
● Когато някой не може да се
разбере с някого (защото не желае или не умее да води диалог), то
как трябва да се постъпва
– страните да посягат към секирите ли? (И ако в
днешно време "секирата е словото", то защо в такъв случай се бяга от
дискусията? Нали тя все още се води само със слово?)
Накрая, всеки, който заема позата на
непристъпен (и недопускащ до себе си "представители на друга религия
или атеисти"), всъщност се самоидентифицира като споменатия от
Даниела Славенова "седящ и мълчащ във фотьойла си". А освен това,
създава и негативното за себе си впечатление, че няма аргументи, с
които да отстоява онази позиция, която иска да наложи като
обществена практика.
Обществен договор не се постига с
иронични квази-реверанси,
придружени от реплики като: "Моите уважения!" |
3. |
Относно понятията
“задължителни”
и
“избираеми”
дисциплини.
Изразът "задължителни
дисциплини" нито е изобретение на българското Министерство на
образованието и науката, нито е неправилно разбран от Светия Синод
на Българската православна църква, за да има нужда някой да предлага
каквито и да било обяснения или тълкувания. "Задължителни
дисциплини" е световен термин в сферата на педагогиката и всякакви
опити да се внушава, че в случая става въпрос за "грешка
и недоглеждане" (или за неговото "механично използване" от страна на
Светия Синод), са просто проява на крайна наивност. Впрочем, ако
внимателно се прочете цялата църковна Концепция, ще се види,
че българските висши православни клирици изрично настояват: след
практикуваното няколко години обучение по
“вероучение”
като
“избираема
дисциплина”
“този
процес да бъде доведен докрай чрез въвеждане на задължително
религиозно образование”.
В противен случай, ако
те не искат това (задължителното изучаване!), то какво
собствено искат, след като избираемата форма вече няколко години се
практикува като напълно позволена? |
4. |
Относно искането
“всяко
време първо да бъде дълбоко изучавано и тогава преценявано, за да
бъда разбрано”.
Често пъти подобна
претенция се заявява, само за да изпълни ролята на дипломатически
маньовър: да се отложи отговор, да се въведе елементът
"относителност". И това проличава веднага, когато се направи опит за
детайлен разбор на проблема. Горните диалози са христоматиен пример
в това отношение. Например,
никой не
направи дори и бегъл опит да изброи (или поне да спомене някои от)
така широко и безрезервно споменаваните "християнски ценности". А в
същото време се отправят упреци за използване на словесни щампи.
Защо ли? Нима самата фраза "християнски ценности" не е една щампа?
Впрочем, ако се опитаме
именно задълбочено да изучим и преценим онова, което е било сторено
на човечеството от фашизма или комунизма, дали няма да стигнем до
някакво "разбиране" и за много интригуващи паралели. Дали
предлагащите този подход са запознати, да речем, с "Учението на
фашизма" на Бенито Мусолини, дали са попрочели някоя и друга
страница от "Моята борба" на Хитлер, дали са се поровили в трудовете
на Володя Улянов или на приемника му Йосиф Висарионович? Ако не -
нека го сторят. Обещавам, твърде вълнуващи усещания по зараждащо се
"разбиране"
– особено,
прочетеното се съпостави със стореното от
бандите конкистадори и всевъзможни "мисионери" отпреди няколко века. |
5. |
Относно изпитаното
“най-голямо
удоволствие”
по повод изявлението на един или друг атеист, който внезапно открива
“съществуването на
Бога”.
Лесно може да бъде
поставено питането: "Е и?" Какво собствено би трябвало да следва от
това? Ако
научната работа на
някакви хора се е "сринала" поради факта, че един или друг човек е
съобщил за наличие на "НЕопровержими доказателства" относно
съществуването на някакъв "Бог", то със сигурност може да се приеме,
че тяхната научна работа изобщо не е била научна. (Ако, разбира се,
сме наясно с параметрите на научното; защото много хора обозначават
като "наука" занимания, които нямат нищо общо с науката.)
Но, нека допуснем,
че в случая действително е ставало въпрос за научни изследвания и "НЕопровержимите
доказателства" за съществуването на "Бог" са объркали някакви
теоретични концепции. От това би следвало, че там, където въпросните
учени са предполагали, примерно, някакъв вакуум (или нещо, което би
могло да се обозначи като "НЕбог"), сега вече стои "Бог". (Да речем,
оказало се е, че пространството между електронната обвивка на
атомите и техните ядра не е празно, а е изпълнено с "Бог". Или че
енергията на частицата неутрино не е негова собствена, а е на
"Бог"
– респективно, че е самият "Бог".)
В такъв случай, самата им научна работа би следвало да бъде възможно
най-силното теоретико-експериментално доказателство за
съществуването на "Бог". Нали?
Сега въпросът е: Има ли
го този факт?
Впрочем, ако на
свой ред и аз би трябвало да използвам идентична ответна
"аргументация", бих могъл да посоча огледален пример
– да речем, на бившия католически свещенослужител,
Луиджи Касчиоли, който след многогодишна работа в архивите на
Ватикана е достигнал до някои (най-малкото) интригуващи изводи. Ето
краткият въвеждащ текст към книгата му "Измислицата Христос":
“Авторът
е доказал по неопровержим начин, че фактите, представяни като
истински и исторически в
‘Светото
писание’
са в действителност лъжи. Най-вече, това се отнася за фигурата на
Иисус Христос, която е била сътворена въз основа на данните за някой
си Йоан от Гамала, син на Юда. В края на книгата авторът е включил
един ОБВИНИТЕЛЕН АКТ срещу служители на Католическата църква за
‘злоупотреба
с общественото доверие’
(член 661 от Италианския Наказателен кодекс) и за
‘представяне
на една личност за друга’
(член 494 от същия кодекс).”
Е? Сега някой би трябвало да започне "да изживява
най-голяма скръб", така ли?
Вероятно, това би било неразумно. (Точно толкова,
колкото и изживяната "най-голяма радост".) |
6. |
Относно
“атеизма”.
Той не е някакво
еднородно проявление на човешкия мироглед. Например, някои атеисти
повсеместно
размахват лозунги от рода на: "Няма Бог!" Лично аз, нямам нищо общо
с подобно поведение: никога не съм изговарял подобна фраза, никога
не съм я помислял, а и не възнамерявам да я използвам в бъдеще. При
това, настоящето заявление далеч не е някаква конюнктурна реакция.
То е плод на многогодишно изучаване на онези аргументи, които са
били предлагани от различни мислители и по същество са
представлявали опити за доказване на "Божието"
съществуване.
Просто, аз предявявам
изключително строги изисквания към употребата на глагола "знам"
– в това число (и особено),
когато моята собствена уста понечва да го изговори (за разлика от
мнозина, които гарнират с него едва ли не всяко свое хрумване,
усещане, въжделение, вярване и така нататък.)
В този смисъл, аз
"не знам" дали съществува или не съществува онова, което някои
обозначават като "Бог". Ето защо, моето
"a-teo" означава просто опит да живея
без каквато и да било необходимост от "teo".
(Тук смея да заявя в скоби, че в този вид живот се чувствам
великолепно.) А в допълнение, считам, че култивирането на възможно
най-висока строгост в мисленето, и в частност
– в приемането на едни или други положения за доказателства,
е нещо изключително полезно за всеки човек, доколкото би му помагало
във всяка област на неговия живот. |
7. |
Относно
така наречената
“свободна воля”.
При положение, че изобщо
ми е позволено да давам някому религиозен съвет, бих му препоръчал
да се занимае изключително педантично с този въпрос (независимо
колко често става свидетел на безгрижната употреба на това рекламно
клише около себе си.) Далеч не случайно с въпроса за "свободната
воля" са свързани едни от най-фундаменталните различия между
различните вероизповедания.
В едно от изказванията
по-горе се казва, че съм цитирал "всички теоретици на атеизма"
(нещо, което е категорично невярно, защото аз почти не чета подобна
литература). В противовес обаче бих препоръчал на всеки (да речем,
християнин), който е готов да пледира в защита на "свободната воля",
да се запознае с виждането на Мартин Лутер по въпроса, при което
може да бъде напълно спокоен, че ще чете мислите на един от
най-вярващите хора, които изобщо са се раждали някога на земята. |
8. |
Относно това,
че съм
“стъпил
здраво върху атеистичните си убеждения и нищо на света не би могло
да ми повлияе”.
Тук просто бих попитал:
що за аргумент е това, изречен от човек, който по същия начин "за
нищо на света не би се отказал от религиозните си убеждения"?
Освен това, как да се
разбира питането: защо ми била необходима дискусия? Всяка дискусия
има смисъл, тогава, когато има възможност да се обменят идеи и
аргументи, които ги защитават. В този смисъл, аз съм готов да
слушам. (И да чета.) Например, много типове аргументация (както и
лукави форми на псевдо-аргументация) съм научил от Августин
(Блажени) или Тома от Аквино, от Пиер Абелар или Анселм от
Кентърбъри, от Сигер Брабантски или Бенедикт Спиноза, от папа
Григорий І или от папа Инокентий ІІІ, от Григорий Палама или Варлаам,
от Буда или Лао Дзъ...
Е?
– ще попитам себе си. Какво съм открил? Открил съм следното:
●
един твърди, че "Богът" е само пръв дизайнер на Всемира и негов
пусков двигател, докато друг настоява, че "Той" и сега продължава да
твори и да управлява всеки акт в света;
● един твърди че И(и)сус е
"единосъщен" с "Отца си", докато друг настоява на това, че е само
"подобосъщен" (нещо повече, един настоява името му да се пише с едно
"и", а друг
– с две);
● един ме увещава, че "Той
–
Сина" бил само пророк, а друг твърди, че бил "Бог";
● от една страна се настоява, че
имало прераждане след смъртта, но други категорично отхвърлят това;
● от една страна чета, че "не
трябва да си правя кумир от онова, което е в небесата..." (и така
нататък), от друга страна ми внушават, че иконите и стенописите не
са нарушение на тази повеля;
● от...
Е? – ще попитам сега останалите. Какво да правя? Да
остана само при едно от тези учения (просто, защото "трябва да
спазвам" някаква поместна традиция)? Защото съм се родил и отрасъл
на някакво място? |
9. |
Относно това, че
не било
“необходимо
греховете на някои свещеници или архиереи да бъдат използвани като
аргументи срещу Православието”.
А срещу кого? Срещу дзен-будима?
Ако православието (или
"Православието") отглежда грешници, техните грехове по чий прозорец
следва да чукат? Впрочем, едно време бе разпространен девизът:
"Партията не греши, грешат отделни нейни чеда". Някаква разлика?
А в името на
обективността, аз най-малко съм писал за "грешки на свещеници и
архиереи" В известен смисъл даже това не ме интересува. Но какво да
правим с грешките в доктрината? Да ги поднесем като "задължителен
предмет" на децата ни, който няма да бъда задължителен?! |
10. |
Относно хората,
които
“се самонаказвали с невежеството си”.
Хайде да се върнем на
проблема за "думите и понятията", които са изгубили своето ясно и
определено значение. Да подискутираме на тема "заблуда", "знание",
"истина", "вяра", "доказателство"...
Е? |
11. |
Относно
“преносния смисъл на
войната, която бил донесъл И(и)сус”.
Въпросът с "тълкуването" на така наречените "свещени
книги" е един от най-проблематичните. Едни мислители считат, че
"словото Божие" трябва да се приема буквално, а други не. Защо?
Защото тук или там някой бил казал, че ще говори с притчи. А това на
свой ред защо? За да можели мъдрите да се провалят в своята мъдрост.
Да, но някои така и не рачили да се занимават с
иносказателство. И решили, че (като своя патрон), примерно, могат да
разлъчват "син от баща" и "майка от дъщеря". Буквално. Нещо повече,
преценили, че могат да използват разлъчването като "инструмент за
приобщаване към християнството". Да речем, ето така:
●
акостира се с кораб в Индия,
● обявява се, че отсега нататък
местните хора трябва да изповядват християнство (тук конспективно им
се излага учението),
● за тези, които отказват, се
предвиждат изпитания
– да речем, взема се детето на двама родители и пред погледа им се
започва бавно разчленяване на тялото му, но... така, че смъртта да
настъпи възможно най-бавно (разбира се, родителите са завързани и
единственото, което могат да направят, е да си затворят очите);
● предвид горната възможна
хитрина, след като родителите бъдат завързани, им се изрязват
клепачите, за да могат да видят цялото мъчителното умиране на детето
им.
От някакъв момент нататък езичниците "доброволно"
започват да стават християни. Сега потомците
им воюват с онези, които поради други вълни на мисионерство са
"приели" друга религия. |
12. |
...
...
...
... |
|
|
22.05.2009
24 май и религиозното образование
Здравей Илия!
Четох последните неща из "Магнаура"-та. Гледам по цял ден
телевизия, а там пак същото
– едни стенат, че децата са лоши, други
– че учителите са лоши, трети
– че децата са жертва, четвърти
– че
учителите са жертва.
Наближава 24 май. Показателно е, че в народната памет и традиция
този празник е свързан не с канонизираните за светци Кирил и Методий, а с делото
им – българските букви! Всеки пази в сърцето си спомен за любим Учител – да, да
– с главна буква. Питам се, редно ли е да говорим в навечерието на този празник
за спомени, свързани с учител, опитал се (или успял дори) да прекърши детските
пориви. Или е необходимо?!
В народната традиция най-важните хора в селището са били попът,
даскалът и кметът. Кога е било това? В далечните времена, когато всички са се
познавали, когато портите не са се заключвали и комшиите са имали вратички за
преминаване от двор в двор, когато тези хора са били приемани като
най-просветените, като даващите опора, помощ, утеха, надежда за по-добър живот
на идните поколения... А сега? Кметът – мастит политик, при когото можеш да
влезеш след записване – евентуално! Даскалът – учен, но беден човек, опитващ се
да вразуми ненаученото у дома чедо, кое е добро, кое – зло. А попът – човекът,
за който се сещаме, от време на време. С дънки и маратонки под расото, с лъскава
кола и жилище, каквото не всички мутри имат.
И сега представете си, същият този отец, влиза в училището и учи
децата ни на... – на какво? На това, че колкото и да съгрешиш, можеш да се
покаеш, и край? Добрият Господ прощава! Въпреки че Православната църква не
прилага, дори отрича практиката на индулгенцията, как можем да наречем факта, че
децата на онези, които репресираха духовници, превръщаха храмове в обори,
казваха, че религията е опиум за народа, изведнъж се наредиха на първите редове
в храмовете с дебели свещи в ръка? Как да тълкуваме факта, че хора, за които
гласно или негласно се знае, че средствата им не са получени по честен,
"богоугоден" път, даряват огромни суми и градят църкви и параклиси?
Хайде сега да допуснем, че преподавателят няма да е свещеник, а
учител, завършил по-скоро някакъв преквалификационен курс. Защо не? След като
"информационни технологии", или "английски език" могат да се преподават от хора
с такива курсове, какво пречи, преподавател с някаква специалност – например
"руска филология", да започне да преподава религия, за да бъде спасен от
съкращение. И?! На какво ще научи той децата? На религия? Съмнявам се!
Когато дъщеря ми беше в трети клас, трябваше по програмата на училището да се
въведе изучаването на втори чужд език (от първи клас започнаха да изучават
английски). В училището имаше прекрасна учителка по руски, и въпреки, че сега не
е модерно, повечето родители пожелаха децата им да учат руски. Заради славата на
госпожа Асса. След две години госпожа Асса напусна – замина за друг град със
семейството си. Новият преподавател не се справи. Два месеца след като пое
класа, се наложи да си отиде и децата си останаха с изучаването само на
английския. Та този преподавател би могъл да влезе да преподава и религия. Не
искам да си мисля какви щети можеше да нанесе на детските душици.
Защо разказвам всичко това? Мисля си, че Министерството на
образованието трябва да работи в посока на подобряване качеството на обучение на
децата в областта на ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНИТЕ предмети. Недопустимо е, че – за да се
подготвят за матура – децата трябва да посещават курсове, за да научат що е
представка, що е причастие и кога се пише пълен член. Недопустимо е в учебниците
по математика да липсва урокът за катет срещу ъгъл от 300
(който е равен на половината от хипотенузата). Недопустим е коментар след
матура, че "задачата да се изброят 10 гари по линията София – Варна е трудна".
Погледнете учебниците! Когато бях дете, дори да пропуснеш по
някаква причина урок в училище, с учебник в ръка, при добро желание, можеше да
се справиш с новия материал. Сега това е немислимо. Иначе са шарени, на хубава
хартия, скъпи...
Какво стана с образователната ни система – преди на частни уроци
ходеха единици, несправящи се с материала деца. Сега на уроци НЕ ходят единици.
За качеството на преподавателите да не говорим. Допустимо ли е
преподавателка да нарича децата ни проститутки? Допустимо ли е преподавател да
влиза в час „на градус”. Във всяко училище има поне един такъв пример.
Според мен, това трябва да бъдат приоритетите на Министерството
на образованието и науката. Популяризирането на добрите примери, стимулирането
на онези Учители, които въпреки обидно ниските си заплати работят със сърце. И
повярвайте, децата ги обичат и уважават. Министерството не бива да допуска
такива Учители да бъдат принуждавани да напуснат, защото са били непримирими към
проявите на НЕЧИИ дечица, както стана с една прекрасна учителка в училището на
дъщеря ми. Товарът на Министерството е достатъчно голям и отговорен, за да му се
вменява в дълг и религиозността на децата.
По въпроса, че, видите ли, не било предложено часовете по
религия да са задължителни, че имало право на избор... За какъв избор въобще
говорим – той е като в анекдота – казали на осъдения да избере, как да бъде
умъртвен...
Нина Гордиюк
|
|
 |
|
24.05.2009
Една предпоставка за появата и развитието на секуларизма можем да
потърсим (и намерим) още при първичния човек, при който се заражда мисленето,
призвано да измести животинските инстинкти в борбата за оцеляване и
предопределило необходимостта от разкриване и разбиране на обективните истини за
заобикалящия го свят.
Превръщането на неразумното инстинктивно животно в разумен човек
е било придружено от превръщането на инстинктивния животински страх от смъртта в
осъзнатия страх от нея при човека, нещо което поради невежеството – като
нормална проява на първичния разум – е водело до изкривяване на реалната
действителност.
Затова първичният разум на ранния човек е бил много близо до
инстинктите и животинската чувственост при бозайниците. Той е наследил
симетричната функционалност на техните две мозъчни полукълба, натоварени еднакво
с чувствено-образни задачи. И това е било предпоставка за зараждане на
примитивното чувствено-образно мислене при човека, но впоследствие – и на
асиметричната функционалност на неговия мозък, с което той се издигнал над
животинското начало, начевайки едно колосално осъзнаване на нещата от
заобикалящия го свят.
Осъзнаването на заобикалящата среда чрез чувствено-образното
мислене от страна на човека е породило и осъзнаване на страха при пребиваване в
нея, което се подсилвало от примитивността на въпросното първично мислене и от
липсата (все още) на познание за заобикалящия го свят. Незнанието и
неразбирането на загадъчната за него действителност е довело първоначално до
мистични представи за нея и преклонение пред тайнственото. В противовес,
наченките на разбиране на въпросната действителност, продиктувано и от
ежедневните нужди на бита, се превръщало постепенно в предпоставка за формиране
на понятия, с които започнали да общуват членовете на ранното общество.
Започнало да се заражда и примитивното мислене.
При това ниско стъпало на разума вероятно е било невъзможно
мистичното да не вземе връх над реално съществуващото и да се насади (поради
незнанието) като изкривена реалност. Постепенното разширяване на понятийните
форми, както и откриването и използването в практиката на някои явления и
свойства от реалната действителност, са били първите стъпки за намаляване на
невежеството чрез опознаване на действителността от разума. Така се е
провокирало несъгласието на определени по-будни индивиди с ретроградното
изкривяване, нещо което можем да определим като първи наченки на секуларизъм под
влиянието на знанието. Ето поради тази причина още в най-дълбоката древност
знанието се оказало фактор, който се противопоставял на мистичното деформиране
на реалиите – фактор, застанал срещу мистиката, явяваща се на свой ред основата
за пораждането на всяка религия.
И така, от една страна невежеството поражда мистика, от която на
свой ред се ражда религията, а от друга страна пак то, невежеството (и
неудовлетворителния сблъсък на неговите предвиждания с действителността) поражда
необходимостта от знание, което да разкрие и обясни съществуването, развитието и
управлението на света. Положителната страна на невежеството ражда философията, а
от нея се отделя естествознанието. В самата философия пък се оформят двете
основни течения: идеализъм и материализъм, с тяхната непримирима борба за
установяване на истината относно въпросното съществуване, развитие и управление
на света.
С днешното натрупване на знания за заобикалящия ни свят мистиката
и религията всъщност са секуларизирани: първо, поради нерелигиозното управление
на държавата, и второ, от присъствието им в учебен процес, който е светски
по своята природа. Ето защо, едно връщане назад ще бъде гавра с научните и
обществени постижения на човечеството. Мистиката и религията могат да намират
място вече само в историята на човечеството.
За да бъдат мистиката и
религията напълно изместени и секуларизирани от съзнанието на днешния човек, е
необходимо естественонаучните знания, получени чрез логичното аналитично
мислене, доказани и приложени в практиката, да бъдат използвани за формиране на
философско обобщение чрез най-висшето синтетично мислене – всичко това, за да се
върви успешно към същността на съществуването, развитието и управлението на
света. Ако първичното чувствено-образно мислене е предпоставка за поява на
секуларизма, то висшето логично аналитично и синтетично мислене, породено от
функционалната асиметрия на човешкия мозък, ще достигне до възможността за пълно
изместване от съзнанието на хората на догматичното мистично и религиозно
"познание". Този философски синтез ще направи философията доказателствена наука
и ще установи единен мироглед чрез единното познание за света, в който живеем и
в който няма да остане място за мистика и религия.
Ценко Павлов
|
|
 |
|
30.05.2009
Да си представим, че се
въведат часове по вероучение, с правото на избор на посещение – като децата, в
семейни условия, се посъветват с родителите си и решат дали да се влеят или не в
този или онзи ръкав.
Какво ще се получи?
Според мен, ще се случи едно
разслояване в училищата: на една страна, децата с библии под мишница, на друга
–
децата без такива книги. Дали
няма да се плезят един на друг и да се започнат някакви спорове между тях, които
не ще утихнат и до пенсионерските им години. (Та и след тях.)
Не може едно решение да е
общовалидно. Референдум? Но и това не е критерий. Именно защото е възможно
инертната маса да прояви незаинтересованост – да не гласуват всички. И краен
резултат: допитването да се окаже необективно.
Религиозността и религиозното
чувство еволюира; искам да кажа, че търпи промени.Струва ми се, че трябва да се
подходи по нов начин – засега не знам точно какъв. Но в едно съм сигурна:
наблюдавайки свещеници и аудитория, усещам как много хора умират от скука на
литургиите, стоят и
"слушат”
заради мода или за да поддържат някакъв имидж. А много от свещениците – като ги
видя – и не се впечатлявам от тях. Просто не им идва отвътре онзи жар, с който
да те запалят – така, както би сторил това един доцент или професор.
Да възпитаваме християнските
добродетели в такава форма, че те да се приемат от всички.
Калина Юнакова
|
|
|