◄◄◄

Езикови аспекти

Проблемът, който коментирам сега, може да се долови по-отчетливо (или поне така ми се струва), ако първо бъде представен в неговата чисто лингвистична страна.

Синдромът на езиковия лимит

Нека само за момент да си представим, че сме хора, които ползват някакъв изключително семпъл език, състоящ се от три единствени думи. Нека (просто за облекчение) да обозначим едната дума с “А”, другата с “В”, а третата – да допуснем, че е познатото ни “е” (глаголът “съм” в ІІІ лице, единствено число). Нека също допуснем, че както с "А", така и с "В" може да се обозначава всяка една дума (при тези обстоятелства – преди всичко съществително име, местоимение, прилагателно име), докато "е" можем да заменяме (и то условно) единствено със "се нарича" или "наричам(е)", при което ще продължаваме да третираме дори и възвратната форма на този глагол като една дума – всичко това, без да сме забравили, че между "е" и "се нарича", респективно "наричам(е)", има принципна разлика.

Може да ни хрумне да си зададем следния въпрос: “Колко и какви изречения (но първоначално само в качеството им на комбинаторни конфигурации, а не непременно на смислени образувания) биха могли изобщо да се съставят с думите на този език?” Разбира се, това е въпрос, на който не би могло да се отговори, ако предварително не се посочи каква би могла да бъде максималната дължина на въпросните изречения, измерена в брой думи. Подобно изискване не е лесно изпълнимо, особено ако желаем да осъществим нещо практически полезно, а не просто да предложим някакъв отговор – вероятно верен, но без каквато и да било възможност за реална употреба. (Така например, ние бихме могли да обявим, че във въпросния език няма изречения, които да са по-дълги от 1 милиард думи, но с подобно твърдение няма да си помогнем много в чисто практически аспект.)

В такава ситуация можем да решим да направим експеримент като първо разгледаме един частен случай, при който да положим, че изреченията няма да са по-дълги от три думи. След като се запознаем с някои последствия, можем да екстрахираме онези, които имат някакъв шанс да изиграят дефинитивна роля при наложените обстоятелства. По-нататък можем да разгледаме и мисловните проекции, които биха се очертали при дължина на изреченията от 4, 5 и повече думи.

В такъв случай, на въпроса относно броя и конкретното съдържание на всички изречения при въведените ограничителни условия може да се даде следният таблично представен отговор:

Нека сега се вгледаме внимателно във всяка една от тези комбинаторни конфигурации и да отделим онези, които категорично нямат никакъв шанс да представляват смислени пояснителни послания. (Ако, разбира се, сме приели, че при един опит за някакво първо приближение към дефиницията можем да мислим по такъв начин за нея.)

Очевидно е, че на първо място това са всички случаи, при които липсва глаголната дума “е” (№№ 1, 2, 4, 5, 10, 11, 13, 14), както и онзи единствен случай (№ 27), когато нейното трикратно повторение изпълва цялата конфигурация.

Наистина, в безглаголни изречения от рода на А А А или В В В бихме могли да съзрем проявление на изречения от рода на: “Ура, ура, ура”. Бихме могли да установим, че имаме и много други подобни примери в паметта си (вероятно, преди всичко от белетристиката). Такива изречения обаче трудно могат да изиграят някаква дефинитивна роля – в най-добрия случай, те могат да се приемат като съкратена форма на изказ, при който е изпуснато както обозначението за някакво действие, така и за онзи, който извършва действието. Нека си припомним, че в живота подобни езикови конструкции се приемат без смущение, защото липсващите реквизити се подразбират – примерно от контекста. В такъв смисъл, в Ура, ура, ура е ясно, че (така или иначе) има някой, който извиква трикратно тази дума.

Колкото до изречението е е е, то следва да се приеме за безсмислено, освен ако не си помислим, че извън този текст е останала информация за някой, който иска да каже нещо за някое от двете неща: А или В, но, примерно, поради заекване, не може да сглоби смислено твърдение. Ето защо, ние така и не узнаваме “кое е” и “какво е това, което е”. А дори и да бихме могли да си мислим за някаква връзка със сегменти, останали извън коментираното изречение, то ще трябва да си дадем сметка, че те така са си и останали – извън изречението.

След направените предложения съдържанието на таблицата би се редуцирало по следния начин:

Изречения №№ 3 и 15: А А е и В В е, сякаш подсказват, че някой е наченал да определя нещо по някакъв начин, но като не се е чувствал сигурен в онова, което възнамерява да каже, е повторил името на нещото без да е доизказал мисълта си. Те напомнят, примерно, за ученик, който като не си знае урока, повтаря целта на някакъв зададен му въпрос и без да даде отговор само отдалечава във времето момента, в който ще чуе учителската присъда. Разбира се, все същите изречения могат да се изтълкуват и като художествени инверсни форми на: А е А и В е В, след което спокойно могат да се отстранят, защото съдържанието им ще бъде смислово представено от съдържащите се в таблицата нормални, не-инверсни, образувания (№№ 7 и 17).

И комбинации №№ 6 и 12: А В е и В А е, наподобяват мисли, при които някой иска да ни изложи връзката между две различни неща (А и В), но също е решил да използва инверсии. Например, от рода на: “Войникът герой е”. Тези комбинации също могат спокойно да се зачеркнат, защото тяхното съдържание ще бъде представено съответно от: А е В и В е А.

Ако изречения №№ 9 и 18: А е е и В е е, се изпишат така, както би ги изписал писател, търсещ да изобрази поведението на човек, който е започнал да казва нещо, но се е спрял и, повтаряйки глагола, показва, че или не знае как да продължи или се страхува да каже онова, което мисли, то резултатът би изглеждал така: А е..., е..., респективно В е..., е.... Ясно е че подобни конструкции не ни казват нищо определено.

Отстранявайки последно коментираните случаи, съдържанието на таблицата ще придобие чувствително редуциран вид:

Четирите случая, №№ 19, 20, 22 и 23, могат да възбудят интригуващо тълкувание. Конструкции от такъв тип традиционно се третират като въпросителни изречения. В такъв смисъл, ако "е" се мисли като "е ли", без да се налага частицата "ли" да се мисли като четвърта дума (езикът ни е от три думи!), то тези изречения биха изглеждали така: Е ли А А?, Е ли А В?, Е ли В А? и Е ли В В?.

Строго погледнато, въпросителните изречения не могат да бъдат описващи и като така не могат да имат дефинитивен характер. Все поради това те би трябвало да отпаднат от коментираната таблица. Още повече, че, ако такива въпроси действително бъдат поставени, то за всеки от тях съществува съответен отговор: А е А, А е В, В е А, както и В е В.

Колкото до евентуално третираните като въпроси №№ 21 и 24, но също и №№ 25 и 26, те са всъщност само някакви наченати въпроси, при които (в първите два случая) питащият се връща отново към питането си без да го завърши (така, те могат да бъдат уподобени на случаи с човек, който започва да задава въпрос, но установявайки, че не знае, за какво да попита, начева отново с въпроса и спира), докато при вторите два случая питащият (сякаш забравил, че вече е започнал питането) се връща и го начева пак – отново без да го завърши.

Така, след поредното осъществено елиминиране, таблицата би придобила следния вид:

Вижда се, че са останали само твърденията: А е В, А е А, В е А и В е В.

Двете от тях: А е А и В е В, са практически безсмислени в коментирания тук аспект. Защото – ако аз не знам какво представлява А, респективно В, то едва ли ще науча нещо по въпроса, ако някой ме утеши с твърдения от рода на: А е А и В е В.

Накрая, остават като някакъв остров на надеждата твърденията: А е В и В е А. Те създават усещането за някакво подобие на онова, което вече посочих като най-обща структура на дефиницията: Еди-кое си нещо е еди-какво си.

Нека сега прочетем мисълта: А е В. (И дано не сме забравили, че езикът ни има само три думи.) Нека в добавка си припомним и познатия ни алгоритъм от пет стъпки, който използвахме досега двукратно, като тук го трансформираме в едно по-дълго последование (от осем стъпки) и го приложим в контекста на проблема около конкретната дефиниция:

1. Аз се нуждая от дефиниция на А, защото искам с нейна помощ да проверявам кое от нещата около мен е А и кое не.

2. След като се нуждая от дефиниция на А, това означава, че не знам какво представлява А.

3. Щом като не знам какво е А, аз се нуждая от пояснителен текст.

4. Пояснителният текст в случая гласи: "е В".

5. Възниква въпросът: "Знам ли какво е В?"

6. Отговорът гласи: "В е А".

7. Тук констатирам, че започвайки с въпроса: "Какво е А?", си отговорих (или ми отговориха) по начин, който ме върна в изходната позиция: "Онова, което не знаех какво е, е онова, което и сега не знам какво е".

8. Отчитам, че би се наложило да мина по абсолютно същия път, ако трябва да се дефинира В.

Безусловно, това е моделът на порочния кръг. Той има достатъчно показателно име и дори само то би следвало да ни предпазва от използването му. Най-стъписващото при него обаче се изразява в това, че дори и хора, които знаят за съществуването му, както и за неговите подводни рифове, се държат така сякаш никога не са забелязвали подобна опасност. Когато това са авторитети, те въвличат във водовъртежите му (или водовъртежите си) и своите следовници.

По-горе посочих, че след изводите около сглобените изречения с дължина от три думи, ще изпробвам аналогични разсъждения върху изречения с повече от три думи във все същия език, състоящ се от три думи. Мисля обаче, че това може да стори и всеки сам – например, като си изясни, какво дефинитивно съдържание могат да носят изречения от рода: А е А А, А е А В, А е А е? И така нататък.

Предполагаема обструкция. Със сигурност тук някой би поискал да обърне внимание върху факта, че езикът от примера е твърде изкуствено създаден, че няма езици, съставени от три думи. И прочие. И това определено е така.

Ако има обаче нещо, което нито е изкуствено, нито е само мислимо, то се свежда до факта, че констатираният порочно-кръгов проблем съществува при всеки един естествен език. (А това са езици, които, независимо колко са богати или не, имат крайно число словоформи. По понятни – преди всичко за мен – причини е излишно да говоря за езици с безкрайни словници. При това, оставям настрана и въпроса, че по принцип изпитвам определени затруднения, когато трябва да мисля за нещо, което някой друг твърди, че е безкрайно.)

Все пак обаче, нека сега допуснем, че нашият език не се състои от три думи, а от цели десет. И нека в добавка си представим, че сме изказали дефинитивно твърдение, което обвързва дефиниендума А с дефиниенсните понятия В и С. Нека в духа на едно искрено намерение, имащо за цел да постави ред в мислите ни, се опитаме да си отговорим на въпроса: “Какво са В и С?” Това ще означава да предложим съответните дефиниции.

Първо, можем да си представим, че ще изкажем дефинитивно твърдение, което обвързва бившия дефиниенс В, който сега e дефиниендум В. Нека допуснем, че това ще стане с дефиниенсите D, Е и F. След това ще ни се наложи да предложим и едно второ дефинитивно твърдение, което обвързва бившия дефиниенс С, който сега e дефиниендум С. Това може да стане, да речем, с дефиниенсите G, H и I. Дотук ние използвахме девет от десетте си думи. Нека си припомним и това, че ни е необходима най-малкото и една служебна свързваща глаголна форма ("е" или "наричам(е)"), която спокойно може да бъде нашата десета дума.

Рекапитулацията от заниманието ни би била следната: едно понятие е дефинирано с две понятия, по отношение на които сме изпробвали съответни дефиниции, но не сме успели да завършим тези последни дефиниции, защото думите в словесния ни резервоар, които са необходими, за да сглобим на свой ред техните дефиниращи понятия, са се свършили.

Тук бихме могли да кажем, че знаем техния смисъл и без да ги дефинираме. Но това ще е само една декларация. И нищо повече. Да не говорим, че подобна декларация би могла да се направи по отношение на която и да било дума, след което да се констатира, че дефинициите всъщност изобщо не са ни необходими. Ако това би бил най-естественият наш извод, то възниква въпросът: "Защо човечеството изобщо е наченало някога да създава дефиниции, защо е решило да формулира своята първа дефиниция?"

При положение, че се върнем към граничните дефиниращи понятия, за които се оказахме без думи, с които да дефинираме на свой ред техния смисъл, то бихме могли да се опитаме да приложим някакъв мисловен маньовър като кажем, че някой ни е научил на смисъла им, и че ние сме приели на доверие този смисъл. (По-горе отбелязах вече тази възможност.) Но тук, дори и да подтиснем чувството на неудобство от притеснителното повторно включване на вярата като елемент на познанието, ще възникне въпросът: “С какви думи онзи, на когото вярваме, би ни съобщил значението на дефиниенсите D, Е, F и така нататък?” В нашия език няма повече свободни думи.

На подобно място, независимо от това дали ще кажем, че дефиниционният ни водач е използвал непознати за нас думи, или ще приемем идеята сами да измисляме нови думи – ние фактически бихме започнали една игра по определено хлъзгав сценарий. В него всяко следващо действие ще е еднакво с предходното. И единствено участниците на сцената ще стават все повече и повече. Разбира се, от някакъв момент нататък никой няма да помни кой с кого е бил обвързан в дефинитивни твърдения и като така никой няма да знае (а и дали ще иска да знае!?), че са се осъществили колосално количество порочни кръгове, кръгчета и кръжища. Преки или опосредствани – но порочни.

Това е реалността. И тя е такава, независимо дали искаме да я видим или не.

Въпреки всичко, последните твърдения могат да оставят някакво съмнение. Затова ще потърся съдействие. От Виктор Крафт:

“Значението на една дума може да се установи чрез дефиниция, т.е. като се опише с други думи, чието значение е вече дадено, така че въпросната дума да може да се замести от другите. Но тъй като това не може да продължава безкрайно, накрая, трябва да се стигне до неопределими думи, първични понятия. Тяхното значение може да се установи само по начина, по който на практика се научава език: като се посочи това, което се обозначава с дадена дума, което попада под дадено понятие. Това не всякога е толкова просто...” [31].

(Ремарка в скоби. Разбира се, че подобен акт "не всякога е толкова просто" нещо, колкото би могло да ни се стори на пръв поглед. Лошото е в това, че ние много често оставаме при първия си поглед.)

На това място можем да се върнем отново към един въпрос, който вече зададох: “Ако тези изводи са верни, то какво съдържат различните речници?” Единственото, което мога да кажа, отново е: “Порочни кръгове, кръгчета и кръжища. Преки или опосредствани – но порочни”.

И тук усещам, че срещу подобна мисъл би се изправила високата стена на една най-непоколебима резервираност. Ето защо, ще предложа (както ми се струва) много лесна проверка.

Ако твърдението за порочните кръгове в речниците не беше вярно, то там (и изобщо във всяка справочна литература) би трябвало да има далеч не една и две думи, срещу които да стоят празни, бели полета. Мисля обаче, че човечеството не познава такова издание. (Тук не включвам, разбира се, екземплярите с полиграфски дефекти.)

The Concise Oxford Dictionary of Current English

Oxford Advanced Learner’s Dictionary of Current English

Ще предложа и още една проверка. Например, в “The Concise Oxford Dictionary of Current English” от 1956 година смисълът на понятието “знание” се определя (и) като “област на нечия информация” [32]. В същото време понятието “информация” се определя като “знание, пунктове на знание” [33]. В изчистен вид ситуацията изглежда така, както е показана графично на горната от двете рисунки вляво.

33 години по-късно, през 1989 година, в “Oxford Advanced Learner’s Dictionary of Current English”, от няколкото показани значения на понятието “знание” се вижда, че то вече е еволюирало (и) до “организирано количество информация” [34]. По-интересното обаче е това, че дори да пропуснем покрай зоркото си интелектуално око определянето на информацията (някак между другото) като “информиране” или “да бъдеш информиран” (а въпросният речник предлага такива положения), тя вече се определя и като “съобщени, чути или разкрити факти за някого или за нещо”.

Това е вече нещо ново. Препратката на знанието е в друга посока – през информацията към някакъв вид факти.

Подобно разкритие следва да донесе на някои хора тъга. И това ще са тези, които през 1989 година са разбрали, че дълги години са приемали за знание нещо погрешно (твърдението, че “знанието е информация” – при това, паралелно с уверението, че “информацията е знание”). Разбира се, като говоря за тъга, ясно е, че ще се натъжат само тези, които са прочели трактовката в новото издание. Всички други ще продължават да се радват на представите си за знанието, което е информация, и на информацията, която е знание.

Има обаче и нещо друго. То може да се определи като радостно. И се свежда до следното: (може би) някой е открил коментирания порочен кръг и се е постарал да го премахне като е запазил твърдението, че знанието е информация (и дори е предявил изключително важно изискване – тя да е организирана), след което е отпратил дефиницията на информацията към понятието факти. (Сиреч, потърсил е изход от порочния кръг.)

При такава ситуация човек може да се окаже заинтригуван. И може да си зададе въпроса: “А какво е това факт(и)?” В “Oxford Advanced Learner’s Dictionary” се чете, че фактът е “нещо, което се знае, че се е случило, или че е истина, или че съществува”.

Банкрут. Дори и за момент да решим да не търсим дефиницията на нещо, то веднага би следвало да забележим натрапения ни порочен кръг: знанието е информация, информацията е факти, фактите са нещо, а нещото се оказва свързано с това, което някой знае – сиреч, със знанието. Резултатът е катастрофален. Пътят, извървян за 33 години, всъщност се оказва път по скриването на един порочен кръг посредством оформяне на траекторията му като една по-нагъната серпантина. Така, чистосърдечният и нищо не подозиращ зрител няма да забележи режисьорския трик по струпването на “лингвистични персонажи” на сцената. (Знае се, че в някои други сфери се предприемат идентични операции. С тях се осъществяват, примерно, множество финансови трансакции с цел забулване на едни или други следи. Ето защо, в наказателно-правната материя подобни действия се третират като “действия, целящи прикриването на престъпления”. И се предвиждат съответни наказания.)

Сега можем да се запитаме: “А как е дефинирано понятието нещо?” Тогава ще открием, че нещо е “всеки ненаименован обект”. Когато направим справка за обект, ще открием, че обект е “нещо, към което е осъществено някакво насочване”.

Втори банкрут (може би малко по-малък). Оказва се, че нещото е обект, а обектът – нещо.

Речниците на “Oxford University Press” са издания, уважавани по целия свят. И, вероятно, масовото уважение, уважението по традиция, не позволява да се мисли, че в тях има каквито и да било подобни притеснителни положения. Със сигурност тук се намесва и някаква масова илюзия, че след като един порочен кръг се намира в уважавано издание от това той веднага става “уважаван порочен кръг” – нещо като синоним на “по-малко порочен кръг” или направо “не-порочен кръг”.

Този случай ми напомня за един инцидент, който ми бе разказан от английски колега. (Безусловно, аз не мога да бъда сигурен дали всичко в разказа се е случило точно така, както ми бе предадено. Но най-малкото изглеждаше напълно възможно.)

При едно свое посещение в реномиран университет във Великобритания госпожа Маргарет Татчер, в качеството си на тогавашен министър-председател, задала твърде директно на университетското ръководство следния въпрос: “Уважаеми господа, извън традиционната представа за високото качество на даваното тук образование, представа крепяща се на утвърденото уважение и респект към вашия университет, има ли нещо, което да гарантира качеството на образованието?” Излишно е да се споменава колко изумени, но и възмутени, погледи е събрала на минутата върху себе си госпожа Татчер. Когато обаче университетското ръководство започнало да обсъжда как да се отговори на хвърленото предизвикателство, изведнъж много хора открили, че години наред са правили (цитирам дословно този колега) “ужасно много глупости”. Тези глупости на уважавания университет обаче по никакъв начин не помрачавали общественото уважение, защото никому не хрумвала мисълта, че ги има. (Точно там.)

Ако проблемът с дефинициите се свеждаше само до това, че някакво количество хора непрекъснато съчиняват речници, други хора произвеждат хартия, върху която трети ги отпечатват, за да могат четвърти и пети (сред които и от първите, и от вторите, и от третите) да изразходват пари – за да си ги купят, и време – за да ги четат (да четат плетениците от порочни кръгове!), то бихме могли да признаем, че е налице сериозен проблем, след което да го подредим до други подобни проблеми и да се утешим с мисълта, че в края на краищата не всичко, което е било писано, откакто човечеството пише, е било мъдрост. Картината обаче става твърде страшна, когато проумеем, че зад този тип писания стоят човешки мисли, наподобяващи змия, която в прилив на изобретателност е наченала да яде себе си откъм опашката си, въобразявайки си, че по такъв начин е решила проблема с прехраната си.

Въпрос на здравия разум: "Как хората се разбират, когато разговарят?"

Всички разсъждения дотук могат да са напълно изрядни. В тях може да няма нито една грешка. По силата на една безпрекословна необходимост от тях може да следва изводът, че знанието (поне засега) не може да се обоснове със знание, или че дефиницията на понятието дефиниция е само някаква (също поне засега) човешка илюзия. Но животът около нас поставя много простичко въпроса: “Как в такъв случай хората се разбират помежду си, когато използват думи?”

На това място, преди да изпробваме какъвто и да било отговор, би следвало да си зададем три въпроса. Първият (в духа на написаното дотук): “А можем ли да бъдем сигурни, че, като употребяваме фразата ‘се разбират помежду си’, ние знаем какво означава тя, какво означава презумпцията ‘хората да се разбират помежду си’?” Вторият: “Хората наистина ли се разбират?” И третият: “Винаги ли, когато хората си мислят, че се разбират, те действително се разбират?”

Последният въпрос може лесно да получи единодушен отговор: “Не”. Но това би означавало, че ние знаем какво означава хората да се разбират помежду си (питането в първия въпрос) и като сме ползвали еталона на това си знание сме констатирали в житейската си практика, че (примерно) в някои случаи хората се разбират, а в други – не. С което всъщност сме отговорили и на второто питане. Дали това обаче е така? Къде е този наш еталон? Кой го е изработил и кой го е обявил за еталон?

Тук не е много трудно да си дадем сметка, че невъзможността за обосновка на знанието със знание (нещо което се разбира от изключително малко хора) по никакъв начин не помрачава ентусиазма в мислите на онези, които считат, че все пак хората се разбират помежду си, когато си говорят с думи. Всъщност, дали все същите хора са застраховани срещу ситуации, при които си говорят за взаимно непознати им неща, но (обличайки мислите си в словесни щампи, които са възприели от други хора) си разменят символни послания, мислейки (а понякога и твърдейки), че се разбират?

Впрочем, когато поставих въпроса: “Как хората се разбират, когато разговарят?”, аз го съобщих точно така, както поначало го изговарят онези, които обикновено приемат с раздразнение всякакъв род разсъждения, подобни на тези тук. По принцип, такива хора не забелязват, че на практика в зададения от тях въпрос освен питане има и декларация. И тя гласи: “Хората се разбират, когато разговарят”. Тази неявна декларация се поставя като неподлежащо на съмнение положение, върху което всъщност се надгражда въпросът: “Как (в такъв случай) те се разбират?”

Строго погледнато обаче, първо трябва да се попита: “Хората разбират ли се, когато говорят?”, и едва когато се установи, че няма друго мнение, освен: “Да, разбират се”, да се приеме, че може да се мине към следващия въпрос.

Убеден съм, че дори и най-големите оптимисти, както и най-безкритично мислещите, с лекота биха заявили, че, когато хората употребяват думи, те понякога се разбират, но понякога – не. При това, представителите на тези два лагера (на оптимистите и безкритично мислещите), границата между които понякога съвсем не се забелязва, ще бъдат единни в това си становище, не защото са разполагали с “еталона за словесно разбиране”, за който отворих дума. Те просто ще са съпоставяли някакви свои прогнози с тяхното сбъдване или несбъдване. И в зависимост от баланса (а в общия случай – всъщност, дисбаланса) между двата възможни изхода, ще са стигали постоянно до извода, че понякога хората се разбират, но понякога – не.

Не мога да не отчитам, че тук се отваря изключително големият въпрос за опита като индикатор за знанието. Този въпрос е нещо като вододелна линия – разполовява по-голямата част от мислещите хора на две. Едни считат, че опитът е единственият критерий за знанието ни. Други отхвърлят тази постановка. Лично аз се чувствам принадлежащ към някакъв твърде малоброен народ, който е готов да остане върху вододела, заявявайки че опитът не може да бъде категоричен гарант на знанието ни, но ние (просто по неволя) можем да използваме единствено него до онзи момент, когато някакъв нов опит не покаже, че старият е бил погрешен.

В такъв случай, най-малкото, което би следвало да предложа, би била една корекция във въпроса на така наречения “здрав разум”. Той (въпросът) би следвало да изглежда по следния начин: “Как се получава така, че, когато хората говорят, понякога се разбират, а понякога – не?” А това вече, както лесно може да се забележи, е един чувствително по-различен въпрос. Евентуален негов отговор би могъл да изглежда така: “В случаите, когато се срещнат хора с много близък опит, те се разбират по-адекватно един с друг, но когато опитът им е чувствително различен, те не могат да се разбират. Или евентуално се заблуждават, че се разбират, водени от илюзията, че изговарянето на едни и същи думи им гарантира това”.

Ако някой ме покани да седна на някакъв стол, и аз седна, от това отправилият поканата би могъл да заключи, че аз съм го разбрал. (Вероятно, защото и двамата бихме се оказали с много силно сходен опит с конкретните столове.) Ако някой обаче ме попита, какво означава “покана”, “стол”, “сядам”, “разбирам” и така нататък, ако в ответ и аз му задам същите въпроси, то двамата можем да се окажем в много конфузна ситуация, когато свалим едновременно дефиниционните си карти на масата. Вероятно, защото би се оказало, че имаме различен опит с дефинициите. Или просто, защото сме чели различни речници.

От последното пояснение (което всъщност би следвало да се третира като обструкция на здравия разум по отношение на здравия разум, и по-точно – като обструкция на здравия разум в един момент спрямо здравия разум в някакъв друг момент, или на един сектор от здравия разум спрямо друг негов сектор) следва едно единствено правомерно положение като извод: хората имат проблеми със словата си, и тези проблеми допълнително усложняват проблемите с мислите им.

И още: в рамките на традиционната употреба на езика, дефиниционните проблеми не могат да бъдат решени.

Нека допуснем, че мислите ни са по-богати в сравнение със словата ни. Това ще ни накара да приемем, че словесният ни език е някакъв досаден филтър, през който се налага да прекарваме иначе далеч по-фино нюансирания си мисловен свят, вследствие на което той се оказва огрубен в една или друга степен.

Изглежда, че д-р Шулър, когнитивен психолог от Университета в Питсбърг, се е докоснал до този въпрос, провеждайки серия от еднакви експерименти, при които една част от участниците е трябвало да решават определена поставена задача, изговаряйки на глас всяка мисъл, която им хрумне в хода на решението, а друга част – да работят изцяло наум. По такъв начин първата група е трябвало да облича мислите си в думи, а втората – не. Онова, което се наложило като извод от проведените експерименти, било следното: когато човек трансформира мислите си в думи, той осъществява много повече грешни решения, отколкото, ако не се налага да прави това.

Впрочем, при положение, че подобна констатация можеше да бъде чута от Бъртранд Ръсел или от Лудвиг Витгенщайн, то вероятно реакцията им би била категоричен протест, декориран с целия възможен човешки патос. Те и двамата не приемат, че езикът има такава роля. Считат, че в него се извършва самият акт на мисленето.

Аз лично не се чувствам силен в тази белязана с известна хипотетичност материя. Но се опитвам да разбера онова, което казват някои именити психолози. Например, Лев Семьонович Виготски:

“Мисълта не се изразява, а се извършва в думата” [35].

А ето какво твърди и Витгенщайн:

“4.01  Изречението (в някои случаи, вместо думата ‘изречение’, когато с него се предлага (твърди) нещо, а не, да речем, когато се разпорежда или пита за нещо, преводачите използват думата ‘пропозиция’ – бележката моя, И.К.) е образ на действителността.

Изречението е модел на действителността, на това, как си я мислим. (...)

4.016  За да разберем същността на изречението, нека си спомним за йероглифното писмо, което изобразява фактите, които описва.

И от него, без да изгуби съществените черти на изобразяването, е възникнало буквеното писмо.

4.022  (...) Изречението показва как са нещата, ако то е вярно. И то казва, че нещата са така.

4.023  Действителността трябва да бъде фиксирана чрез изречението с да или не.

За тази цел тя трябва да бъде напълно описана от изречението.

Изречението е описанието на едно състояние на нещата. (...)

4.031  (...) Вместо: това изречение има този и този смисъл, може направо да се каже: това изречение представя това и това положение на нещата. (...)

4.04  В изречението трябва да бъдат разчленени точно толкова части, колкото в положението на нещата, което то представя” [36],

за да стигне до възможно най-лаконичното и директно откровение:

“Границите на моя език означават границите на моя свят” [37].

Не че тук или там не може да се възрази на Витгенщайн, но, накратко, той вижда във всеки словесен елемент на едно изречение резултат от еднозначното съответствие с някой елемент или група елементи на света. Ето защо и заявява, че всяко изречение

“...може да се преобразува в система от алтернативни образи, елементите на които ще бъдат представители на елементите на действителността” [38].

Ако всичко това е вярно, то тогава изказаното по-горе относно езиковия аспект ("дефиниционните проблеми не могат да бъдат решени") не може да бъде различно от онова, което би могло да се каже в чисто мисловен. Нещо повече, и изводите биха могли да са същите, поради което още на това място би следвало да имам правото да обявя: в контекста на известното ни за нашия мисловен свят, дефиниционните проблеми не могат да бъдат решени.

Въпреки всичко, ще си позволя известни разсъждения и в тази насока. (А освен това, и експериментите на д-р Шулър би трябвало да възпират евентуалната ни склонност към прибързаност.)

Не знам как е при другите хора, но лично аз съм твърде разочарован от лошото функциониране на човешкия разум. Изглежда ненормално дейността му да е ситуирана в среда, в която се налага да се обработват колосални потоци от информация, а в същото време капацитетът му за работа при подобни условия да е потресаващо малък.

В същото време, не един и двама мислители са казвали, че човек може изключително много да помъдрее, ако внимателно наблюдава как растат децата (и като така – как достигат до въпросното ниско капацитетно ниво).

Пример на такова внимателно наблюдение. Едно от първите неща, които малкото дете забелязва около себе си, е свързано с факта, че възрастните хора изговарят някакви звукови съчетания или рисуват някакви графики, които се оказват разположени в някаква близост по време и/или по място с някакви предмети, респективно действия или състояния. Може да се приеме, че детето не знае какъв е смисълът на подобна дейност. Може да се приеме, че то дори изобщо не си поставя и въпроса относно необходимостта тези действия да се извършват. Но вижда, че се случват. И по една причина, дълбочинната природа на която не съм сигурен, че ми е известна, започва да ги имитира.

Вероятно, в подобно състояние не е било единствено онова същество, което е произвело първия звук (или изобщо е създало първия знак) в качеството му на заместител на някакъв предмет. Може това да е станало, когато в прилив на леност, съчетан с гениалното хрумване за съхранение на собствената енергия, въпросното същество е решило, че вместо то да извършва някаква работа, може да я вмени като задължение на някакво друго същество, като посочи чрез някакъв знак, какво ще се случи, ако работата не бъде свършена. Можем да си представим и това, как въпросното хипотетично лениво същество се е отдало на заслужена почивка поради умората от извървения интелектуален път и от направеното откритие. С това то е положило не просто и не само началото на словото (и по-общо – на комуникацията), но и началото на нещо друго – на абстракцията. Защото (и тук можем да бъдем напълно сигурни), когато след време отново му е хрумнало да приложи изнамерената хитрина, но този път по отношение на някаква друга работа, то сигурно не се е напрягало да измисля нов знак за новия ангажимент на нещастния си съплеменник, а е повторило вече изпитаните средства.

Наистина, сценарият би могъл да е съвършено друг. Опитът за въвеждане на откритите знаци може да е завършил фатално за откривателя им – напълно възможно е адресатът да се е оказал не по-малко творец на знаци, възможно е даже да е придружил някой от своите знаци с изтръгване на противниковото сърце или с откъсване на главата му, с което да е показал какво става със същества, които не преценяват правилно обстановката, в която правят знакови открития или опити за въвеждане на знакови системи. Със сигурност, онези, които евентуално са наблюдавали подобна драма, са получили важен урок за силата на едни и безсилието на други знаци. Напълно възможно е те да са запечатали този урок директно в дълбоката си памет с една единствена графична фигура, с някакъв йероглиф. А когато по-късно той бил разгадан и преведен, може да е бил изтълкуван като нещо от рода на: “Голям залък хапни, голяма дума не казвай”. Така или иначе, този йероглиф се е явил заместител на огромно количество случаи, свързващи едни или други големи залъци с едни или други големи думи. По такъв начин множество случаи са се оказали представени трайно и икономично с един малък знак.

Едно кабинетно спокойно мнение-паралел. Ернст Мах:

“Първите и най-стари думи са имена на ‘предмети’. Тук вече е налице абстрахиране от обкръжението на предметите, от непрестанните дребни изменения, на които са подложени тези комплекси и които, като по-маловажни, не се вземат предвид” [39].

Някое дете може и да не забележи, че възрастните назовават различни неща с едно и също име. Може би, защото и за самото него този акт се явява следствие от някакво състояние, което то приема като напълно естествено. Бидейки все още с някои непробудили се за пълноценно възприемане на околния свят сетива, то също нарича твърде различни неща с едно и също име. Например, вижда някакъв образ на жена върху телевизионния екран и казва “мама”. Същото прави и с мъжете, като сменя единствено етикета.

В тази практика няма нищо ново – тя е забелязана още преди хилядолетия. (Не във връзка с телевизионни образи, разбира се.) Аристотел сочи:

“И децата наричат в началото всички мъже бащи, а жените – майки; и едва по-късно различават всеки поотделно” [40].

Разбира се, някой ден майката ще бъде разграничена от останалите жени. Но ще бъде ли разграничена “майката А в момент t₂“ от “майката А в момент t₁”? И особено, ако времевата дистанция между момент t₁ и момент t₂ е малка. Едва ли. А когато някой ден порасналото дете прочете Мах, то вече напълно спокойно ще продължи да назовава с едно и също име различаващите се по някои “дребни изменения” неща от света на нещата, просто защото “като по-маловажни” въпросните различия могат и да “не се взимат предвид”. (Впрочем, то ще прави същото и без да прочете Мах.) Дали обаче порасналото дете ще забележи, че с тази си практика то непрекъснато произвежда грешки?

Мах може и да е открил нещо много важно – причината, която стои в основата на нашата практика по кръщаване на нещата. Той счита, че тя се съдържа в стремежа ни към икономия в мисленето. Разбира се, той няма да пропусне да отбележи, че, когато се появи необходимост, ние спокойно можем да ограничим порива си към мисловна пестеливост:

“Ние започваме възпроизвеждането на фактите (става дума за акта на мислено реконструиране – бележката моя, И.К.) с по-стабилните, обичайните, привичните за нас комплекси и прибавяме допълнително необичайното във вид на корекция. Например, когато говорим за пробит цилиндър, за куб с отрязани върхове...” [41].

Мах няма да пропусне да забележи, че така ние допускаме грешка, защото:

“...това, в точния смисъл на думата, е противоречие...” [42].

И наистина какъв куб би могъл да бъде кубът с отрязани върхове, след като кубът (истинският) е конкретен вид правилно геометрично тяло с шест еднакви квадратни стени, разположени така, че три по три съседни да са взаимно перпендикулярни; а така нареченият “куб с отрязани върхове” е вече с четиринайсет стени, между които никои три съседни стени не са разположени взаимно перпендикулярно. В такъв смисъл, когато казваме куб с отрязани върхове, всъщност между редовете изговаряме нещо абсурдно: ”куб, който не е куб, и има...”.

Не знам доколко Мах успява да ни утеши, като ни предлага да използваме коригиращи уточнения, сиреч намаления на степента на обобщения, в случаите при които тези обобщения са твърде големи и ни създават някакви проблеми. Мисля, че примерите му не могат да ни успокояват. Освен това, те са от такова естество, че всъщност само изваждат на повърхността един твърде разпространен модел на генериране на грешки. (Тук моля за едно връщане към примера на Имре Лакатош. [назад])

Имаме ли изход от това положение? Струва ми се да. Просто трябва да спазваме правилото:

Това е толкова естествено, че дори само споменаването му може да се стори излишно. (А какво пък остава за обявяването му за правило и поставянето му в рамка!) След като обаче учени от ранга на Мах не го спазват, то основанията за неговото напомняне се увеличават.

Иначе казано, не всеки етикет може да се постави на всяко нещо. (Това вече изглежда направо оскърбително – толкова е ясно и толкова е само-подразбиращо се.)

Защо обаче хората не се съобразяват с подобни самоочевидни положения. Може би – защото, колкото и да са пораснали, колкото и етикети междувременно да са успели да съхранят в паметта си, те (етикетите) все се оказват недостатъчни. Или може би, защото хората не са напълно наясно със съдържанието, което всеки един етикет предполага? Това допускане помага на “тезата Кросман”, защото подтиква към усещането, че, ако в една дефиниция бъдат прецизно изредени общите характеристики на някакъв клас обекти, то тогава и етикетът, който самата дефиниция представлява, няма да се поставя върху неподходящи обекти.

Какво показва обаче практиката? Между етикета и съдържанието, което обикновено се крие зад него, много често има твърде, твърде слабо основание за паралелизъм. Хората променят по толкова спонтанен и направо безпринципен начин съдържанията на едни или други понятия при запазване на обозначаващия ги термин, че спокойно може да се говори за трайно култивиран стил на “мисловно-етикетна анархия”.

Някои оправдават това с живостта на човешката мисловност, проектираща се в съответната живост на езика. Аз пък си мисля, че всъщност в голям процент от проявленията си същата тази живост е провокирана просто от неосведоменост. В друг, немалък процент, тя представлява проява на маниакален стремеж някой да поставя някого в заблуждения. (А и защо не, след като много хора искат да бъдат заблуждавани.) В трети случаи резултатът се дължи на повече или по-малко безобидна инертност. А в четвърти – на непреодолим артистичен стремеж към оригиналност.

Един пример. И днес огромни маси хора мислят, че част от държавите по света са монархии. Има и персони, които се изживяват като монарси.

Ако не е забравен смисълът на думата “монархия”, а именно – “единоначалие” (от старогръцките думи “монос” – един, единствен, и “архе” – начало, извор, източник), то е повече от ясно, че всички така наречени (и продължаващи да се наричат) монархии изобщо не са монархии. При тях обществената власт е поделена най-често между четири институции: държавен глава, парламент, правителство и съд. Всъщност, като държавно устройство тези общества представляват “поли-архии” и само по силата на някаква масова инертност, измерваща се с броя хора по земното кълбо, които не я забелязват у себе си, става възможно да се продължава с практиката по напълно безсмисленото използване на въпросното понятие.

Някой може да махне с ръка и да посочи, че в случая става въпрос за определена традиция. Бих се съгласил, ако подобен род традиции се обозначат именно като безсмислени. (Каквито всъщност са.) И още – ако този някой успее да обясни: защо по силата на все същата традиция или инертност, или каквото и да било друго човешко качество (все мислено като безобидно) хората не наричат:

1. “моногамен” някой подведен под съдебна отговорност заради многоженство (разбира се, там, където многоженството се счита за наказуемо от закона),

2. “монофония” полифоничните произведения,

3. “моновалентност” поливалентността в химията,

4. “монотеизъм” политеизма в религиите?

И така нататък.

Обобщено казано: защо на едни етикети им е позволено да продължават да стоят по местата си след като онова, което покриват отдавна се е променило, а на други – не?

“Дребно изменение”, според терминологията на Ернст Мах, ли е преминаването от монархия към полиархия, за да продължават хората понятийно да не забелязват това?

Ако сега обаче се върнем в мислите си към разсъжденията за проговарящото дете, сигурно ще си спомним (от онова, което многократно сме наблюдавали), че в началото на своето развитие то разполага с малко на брой етикети-думи, които може да поставя върху явленията от заобикалящия го свят. Със сигурност никой от нас не е чувал някое дете да бъде учено по-напред на думата “жена”, а след това – на думата “мама”. В такъв случай, какво може изобщо да се иска (или очаква) от невръстно същество в подобна ситуация? Нека се поставим за момент на негово място. И нека забравим, че знаем думата жена. Най-близката ни възможност би била тази: да наричаме човешките същества от женски пол “мама”. А ако все още продължаваме да се възприемаме в кожата на подобно дете, то бихме проумели и това, че в началото на нашето учене на думи ние всъщност така и няма да знаем какво собствено означава думата “мама”. И затова няма да изпитваме особени затруднения да титулуваме с мама много “не-мами”.

Онова, което постепенно ще става с детето по пътя на превръщането му във възрастен човек, може да бъде обозначено като “увеличаване на словника”. Разбира се, този процес ще води до все по-голяма възможност все по-малко на брой различни неща да бъдат обозначавани с едно и също име. Но (и тук не трябва да имаме никакви илюзии) това ще се осъществява без каквато и да било вероятност капацитетът на този словник да достигне до такава бройка, щото всяко нещо да има собствено име. И само защото от определен момент нататък някогашното невръстно създание ще се нарича “зрял човек”, то ще приеме, че постигнатото статукво – една негова дума да съответства на милиони или милиарди (а дали има изобщо смисъл да се посочва какъвто и било клас големи числа?) различни неща – представлява нещо нормално. И в добавка – че е естествено подобно положение на нещата дори да се обвързва с представата за знание (!?).

Тази ситуация е силно подобна на положенията, които коментирах около “The Concise Oxford Dictionary” – някакъв речник е издаден от реномирано издание, откъдето следва, че в него се съдържат верни и смислени неща. Защото нали в противен случай изданието нямаше да е реномирано.