Последна редакция: 13-01-2015

◄◄◄

31-ви декември 2014

Номинации за приза "Позорен стълб 2014", за някои – повторни, за други – дебютни:

УВЕДОМЛЕНИЕ!

Всяко подходящо предложение за допълнителни куплети към тази кавър-версия на "Мила моя майно льо" ще бъде вграждано и огласявано – в прослава на българския народен гений!

30-ти декември 2014

Препотвърждаване на номинацията на Бойко Борисов от 2013 година за класацията "Позорен стълб 2014".

За склонните към безпаметство – някои припомняния.

Първо. Спомен от недалечното минало. Становище на Министър-председателя Бойко Борисов във връзка с готовността на България за членство в шенгенското пространство (тук предадено по смисъл):

Страната ни е изпълнила всички изискуеми критерии за прием в Шенген. Остава ни само да боядисаме една стена в гранична караулна сграда.

Sic!

	Чарът на българската гранична полиция.
	Българската гранична полиция на парад в София, в непосредствена близост до “жълтите павета”.

Второ. Спомен от по-близкото минало. Констатации на политици, репортери и коментатори във връзка с последната бежанска вълна (тук предадени обобщено по смисъл):

Всяко денонощие южната ни граница е преминавана незаконно (но в същото време – безпрепятствено!) от десетки и десетки бежанци. Част от тях достигат спокойно до вътрешността на страната. Много от тези страдащи хора идват от зоните на конфликти в Близкия изток, без документи за самоличност са, не ползват никакъв друг език, освен майчиния си, изнемощели са, някои са болни, загубили са близки роднини... В пълна безпътица са. При това, не е изключено сред тях да има и нарочно изпратени активисти на терористични организации. Всъщност, мнозина използват България само като междинна станция по своя набелязан път към западноевропейските страни.

Sic!

Трето. Факти, изплували на повърхността след последния трагичен инцидент със служители на Гранична полиция при Горно Ябълково:

Въпрос: кой кога е заобикалял истината – пред себе си, пред народа си, пред Европа и пред света?

Изпълнили сме всички критерии за прием в Шенген. Остава ни само да боядисаме една стена в гранична караулна сграда.

Sic!

И така нататък, и така нататък – в това число и комично звучащата днес негова декларация, отнасяща се до възродителния процес ("За такова нещо не може да има нито политическо опрощаване, нито човешка забрава, нито юридическа давност"), видимо изречена в някаква попътна (и удобна!) забрава за собственото му членство в Българската комунистическа партия, както и за близкото по време негово мнение (БиТиВи, 2008), по силата на което "грешката във възродителния процес била не целта, а методите". А в заключение (тогава):

“Един път завинаги трябва да се знае, че в България има български граждани, в Турция са турски, в Сърбия са сръбски. Затова има граница, затова има държави. Който както иска и се чувства като такъв, ако е българин, е така, ако е турчин, да си отиде в Турция.”

Sic!

29-ти декември 2014

Номинация на Волен Сидеров за класацията "Позорен стълб 2014".

28-ми декември 2014

Номинация на Ахмед Муса за класацията "Позорен стълб 2014".

Във връзка с неговата продължителна обществена активност, свеждаща се преди всичко до публични проповеди пред лесно манипулируеми хора с цел тяхното изолиране от съвременното българско общество и насочване на развитието им към отдавна отхвърлени средновековни практики.

Из пропагандни послания на Ахмед Муса, намиращи се и понастоящем в интернет-обращение:

“Има много мюсюлмани, но елате и вижте как странстват – сиромаси, чужди, самотни.

Много ценните ни учители в Саудитска Арабия се чувстват чужди. Нашите братя мюсюлмани в Турция се чувстват чужди – в собствената си родина. Мюсюлманите по четирите посоки на света се чувстват чужди.

Защо?

Защото изговарят на глас, че единствената могъща сила, власт и господарство са тези на Аллах. И тъй като изричат това, светът ги прие за странни.

В един хадис се казва: питат пратеника на Аллах, пророка ни Мохаммед:

‘Кои са тези странни хора? Кои са тези скромни хора?’

Той казва:

‘Това са тези скромни хора, които ще бъдат прогонени от собственото си племе, от собствения си род, от собствената си родина.’

Скъпи братя, пророкът Адем (Адам) е първият. От него тръгват тези странници, тези скромни хора. Когато всемогъщият наш бог Аллах сподели с ангелите, че ще създаде човека, те също приеха това като нещо много странно. И когато Аллах създаде Адам и го остави в рая, той беше самотен, скромен, странник. Когато с Хавва (Ева) слязоха на земята, те бяха тук гости. Както пророкът Адам беше гост на земята, така и днес ние сме гости тук.

Пратеникът на Аллах, пророкът ни Мохаммед, казва в един хадис:

‘Ислямът започна скромно, религията започна скромно и странно’,

но обърнете внимание как завършва:

‘Ей, Абдуллах, бъди скромен, сам, странен и гост на този свят. Другите не приеха вярата, не приеха Аллах и правоверието. Ей, Абдуллах, не живей Исляма според теб, а живей според Исляма.’

И аз ще кажа на всички мюсюлмани тук: не живейте така, както искате да разбирате Исляма, а така както той повелява. Живейте така, както ви повелява Ислямът. И тогава ще странете скромни и странници. И ето: тогава ще станете [като] един Мохаммед.

Имаме един брат Мохаммед в Англия. Беше ли той по механи? Беше. Беше ли по кабарета? Беше. Парфюми и алкохоли. Когато сядал в бара, заемал най-хубавото място на барплота, точно срещу входа – да вижда всичко.

Но, скъпи братя, това скромност ли е? Скромност?

Прочита един айет или хадис и му се променя животът. Пуска си брада, поставя си чалма, облича потури. И неговите приятели го намират странен и скромен. Питат го:

‘Да не си станал и ти член на Ал-Кайда? Или талибан? Или си станал радикален?’

Тогава нашият брат Мохаммед казва:

‘Това е сюнет. И нашият пророк Михаммед имаше брада.’

И тогава неговите приятели казаха:

‘Ние спираме контактите с теб!’

А той им каза:

‘Това, че ще спрете да общувате с мен, не ми е изобщо важно. Аз и без туй прекратих всички отношения с всички невежи. Аз този ден наистина разбрах какво е Ислямът. Всъщност, Ислямът е странност и скромност. Не се чудете, че и съм странен, и скромен. Неверниците също не харесват нашето облекло. И вие не го харесвате...’

Имаме и една сестра, Хатидже, работеше на място, където имаше мъже. Напарфюмирана, гримирана, с червило и къса пола. Но, скъпи братя, един ден и в тази наша сестра Хатидже се вижда драстична промяна.

И каква е причината за промяната, братя?

Тази наша сестра прочита айет от Корана и на следващия ден вече не работи под една стреха с мъжете. Вече не се гримира, не си слага червило и не се облича с къса пола. Стои си вкъщи, като домакиня и майка да децата си. Съпругът ù се връща вкъщи, учуден пита:

‘Какво ти стана на теб, Хатидже? Какво е това облекло? И на работа не ходиш? Има някаква странност и скромност в теб?’

Хатидже отговори на съпруга си:

‘Господарю, ти не четеш ли Корана? Не знаеш ли, че ни се повелява да се забулваме, да си закриваме гърдите. Прочетох Корана и реших да си променя живота. И да вляза в правилния път.’

Нейният съпруг ù казва:

‘И ти ли стана от радикалните? Ако е така, нашия брак се разтурва. И аз няма да живея с теб.’

Знаете ли какво отговори тази жена, наша сестра:

‘Знаеш ли? На жена, която пости, Господ ù дава мъж, който пости. Ще ми даде много благодат и щастие. Ако искаш да се разведеш с мен, направи го. На мен ми е безразлично. Аллах ще ми даде по-почтен и вярващ съпруг.’

Скъпи братя, ще срещаме много такива случаи в правоверния път. Ще ви дам пример за такъв скромен и странен човек – един от многото, които ще се окажат прокудени, пророкът Ибрахим (Аврам).

Аллах ни дава пример в един от айетите от живота на пророка Аврам и правоверните с него. И ни казва:

‘Това ще бъде добър пример за вас. Те казаха: ние няма да почитаме вашите идоли и статуи. И бяха прокудени и разпръснати. Станаха странници и скромни хора.’

Ние трябва да станем силна и сплотена общност! И когато някои създават интриги и не спазват повелите на Шериата, ние ще ги накажем!

Как ли?

Както повеляват думите на пророка ни Мохаммед:

‘Когато видиш зло, опитай се да го спреш с ръце. Когато това не е достатъчно, опитай с вяра. Ако и това не помогне, сърцето ****** (неразбираем фрагмент от произнесения текст). И това е едно от най-малките възмездия, според Исляма.’

И последно, преди да завърша, ще ви припомня един от айетите:

‘Колко е гордо да си един от скромните и странните!’”

ВНИМАНИЕ!

"КОГАТО НЯКОИ НЕ СПАЗВАТ ПОВЕЛИТЕ НА ШЕРИАТА, НИЕ ЩЕ ГИ НАКАЖЕМ!"

"И ТОВА Е ЕДНО ОТ НАЙ-МАЛКИТЕ ВЪЗМЕЗДИЯ, СПОРЕД ИСЛЯМА!"

Тълкувателни справки.

1. "Хадис" – твърдение, действие или оценка по отношение на нечие изказване или деяние, приписвани на пророка Мохаммед.

2. "Сюнет" – мюсюлмански церемониален акт по обрязване на момчетата; в случая, в преносен смисъл, по отношение на брадата, чалмата, потурите, като "отличителен белег на истинския мюсюлманин"

3. "Айет" – всеки отделен стих от Свещения Коран, който се третира като отделно знамение.

21-ви декември 2014

Препотвърждаване на миналогодишната номинация на доцент Иво Христов за класацията "Лавров венец 2014".

живот.

Интервю за "Национален репортер" от 27-ми януари 2014 година, взето от Светла Василева. В него

се говори за "отминалата" 2013 година. Напълно естествено възниква въпросът: кое от

изреченото не е приложимо и за отминаващата 2014 година?

Текстът:

“– Доцент Христов, какво се случи според вас през 2013 година?

– Отминалата година поднесе още една съчинена сценка на българския ‘преход’: наблюдавахме поредната ‘революция’, наречена борба с олигархията и смяна на системата, в която една част от господстващата върхушка, междувременно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, последните искрено убедени, че действително им е дадена думата и шансът за действие. Мнозина изглежда още не са проумели, че във вече установения обществен модел им е отредено да бъдат декори, а не актьори на собствения им живот.

– Каква е равносметката за България и българите след почти четвърт век преход?

– Първо, в страната трайно е установен властови модел, който въпреки фасадната си ‘демократичност’ по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление. Действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не да разкрива реалните субекти и механизми за генериране и упражняване на власт. Този модел обслужва установената през 90-те години социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните ú характеристики на ‘европейско’, ‘модерно’ и прочее папагалстващи клишета общество. Нещо повече, действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще, нито в началото на ‘прехода’. И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта ‘елити’ не представляват реалните интереси на тези, които са ги изпратили там (дано някой не помисли, че тук става въпрос за ‘народа’; той е споменат в следващото изречение – бел. моя, И.К.) – те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като ‘народ’.

Второ, моделът има за задача да стабилизира, охранява и валидизира резултатите от присвояване на икономическите активи в хода на ‘Великата криминална революция’ (по думите на Станислав Говорухин). Тази ‘революция’ стана с цената на деиндустриализация на българската икономика, имплозия на късното социалистическо общество, социална декласация на населението и пресичане на химерата ‘средна класа’ в зародиш. За така наречените ‘граждани’, лишени от икономически и обществени шансове, не се предвижда никаква друга роля, освен ролята на масовка в този процес, участвайки в поредните индуцирани цикли на вътрешновидова олигархическа кланова борба. Социалната матрица, изкристализирала в годините на ‘прехода’, очертава едно сурово обществено построение с ясен властови връх, концентрирал монопола върху икономическите ресурси, властовите и информационни възможности и влязъл в убийствена осмоза с пауперизираното и вторично варваризирано социално образувание, наречено българско ‘общество’.

– Преходът не ни ли донесе и други ‘бонуси’?

– Да, само в първите 5 години са загубени 2 милиона работни места. Приблизително такъв е броят на емигриралите от страната. Ясно защо. Ясно е и защо така наречената ‘средна’ класа е закономерно липсващ социологически факт и само досаден демагогски елемент в приказките на дежурните ‘десни’ плямпала. На практика имаме тесен връх на социална пирамида от латиноамерикански тип с непрекъснато разширяваща се основа. Пирамидата се снишава непрекъснато, защото средната ù част непрекъснато ерозира към основата. Именно поради това твърдя, че към момента в България е невъзможен демократичен политически модел, защото липсват икономически свободни граждани. Те са силно зависими – икономически, властово, информационно, дори силово – от олигархичните босове на деня. Като добавим и непрекъснато въртящите се обороти на медийните машини за изглупяване на и без това не особено интелигентното ‘население’, ще имаме резултатите, които имаме.

Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно така наречените ‘услуги’ и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни за нашите мащаби агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива ‘специализирана’ в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, тоест тя се очертава като държава – суровинен придатък.

Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на ‘реалния’ социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан. Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица.

– Резултатът от тези процеси се възприема като тотален разпад на всичко около нас?

– Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско ‘общество’, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена. Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постепенно и постоянно ще се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на Третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.

– Оттук нататък накъде?

– Според мен съществуват три опции. Първата е да продължи гниенето. Смятах, че няма да доживея изчезването на България, но вече мисля, че това ще се случи, поради компресията на историческия процес. Ще стане факт, ако продължаваме така, както я караме, някъде вероятно до 20–25 години. Няма друго общество в Източна Европа, в което социалната катастрофа, сателитният и периферен модел да са съчетани с буквално физическото изчезване на държавнотворния народ. В случая българите. Много условни аналогии може да има само с някои страни от Прибалтика. Визирам основно Латвия.

Втората опция е този процес да бъде забавен. Това означава, че управляващите върхушки в страната трябва да имат сетива за случващото се. Боя се, че те нямат такива.

Третият вариант е част от тази олигархична върхушка в България да осъзнае, че дори с ресурсите, които притежава, тя е господин ‘никой’ оттатък Калотина. Миналата година (сиреч 2012 година – бел. моя, И.К.) в световен мащаб бе проведена наказателна операция, наречена ‘деофшоризация’. Смъртта на Березовски, кипърският случай, за който Путин не си мръдна пръста, показват ясно някои неща. Лесните пари, които бяха натрупани през 90-те години в хода на така наречения ‘преход’, в момента се изземват от световния финансов капитал, защото са му необходими. И първи жертви ще бъдат нашите олигарси и псевдокапиталисти, защото те не са и капиталисти, а финансови рентиета. Така че на тях трябва да им е ясно, че ако искат да оцелеят, интересът им зависи от оцеляването на тази територия, при това не само като територия, а като някакъв вид социална субектност. Следователно може да възникне обективно съвпадение на интересите на част от олигархическата върхушка у нас с интересите на част от българското население, осъзнаващо драмата на процеса, който протича в България. Дали това ще се случи, е въпрос на бъдеще.

– Какво можем ние да направим?

– Вашият въпрос изхожда от презумпцията, че ние сме субект, пред който има опции. Ние не сме субект. Ние сме все още в полуобектно и полусубектно състояние, говоря за обществото като цяло. България е тласкана в момента да продължи да пребивава в това нищо незначещо обектно състояние на периферна буферна територия. Трябва да стане ясно на българите, че тук става въпрос за буквалното им физическо оцеляване. Отварям една скоба, за да кажа, че слушам напоследък едни патриотарски възторжени приказки, че българите и българското общество са попадали в много по-тежки ситуации и отново са се възраждали като феникс. С малка подробност. Че българите тогава са се опирали на българското село. Такова нещо в момента няма. Ако погледнете картата на България между София и Бургас – това е особен микс между цигански катуни и старчески домове. Следователно нямаме виталност. Гръбнакът на българите е счупен. Това атомизирано стадоподобно образувание, наречено ‘общество’, трябва да осъзнае собственото си битие и драмата, че сме изправени пред ръба на пропастта. И когато го направи, да тръгне бавно назад от ръба. Нищо такова не виждам в момента.

Римският клуб казва в един свой доклад преди 40 години нещо, което важи в пълна степен за България, българите и българския ‘експертен елит’: най-голямата драма на съвременността не е екологичната, демографската, икономическата или друга, а неосъзнаването на това, което се случва. Българите продължават да не осъзнават това, което им се случва. Те продължават да бъдат вкарвани в този тип оперети, в които пребиваваме всички ние, и ще имаме този резултат, който имаме. Ако не осъзнаем драмата на собственото си битие, заслужено ще отидем там, където ни е мястото – в небитието.”

Любителите на "позитивното мислене" ще смръщят вежди, ще свият нацупено устни: така не трябва да се говори, трябва да се отправят оптимистични послания! Това е тяхната щампа-мантра. Те никога не се занимават с изчисления на КПД-то от собствените им розови видения, никога не аплодират каквито и да било болезнено звучащи аналитични резултати.

Заедно с това, към общите адмирации за откровено направената от доцент Иво Христов дисекция, следва да се поставят и някои попътни въпроси:

● Дали България е имала "доскоро" действително "модерно общество"?

● Ако това е било така, то какво е срутило въпросното "модерно общество"?

● "Модерните общества" нямат ли надеждна имунна защита срещу срутвания?

20-ти декември 2014

Препотвърждаване на миналогодишната номинация на пловдивския митрополит Николай за класацията "Позорен стълб 2014".

По повод на неговото публично поведение, показващо недопустимо за “Божи служител” двуличие, користолюбие и разминаване с истината.

За предварителна справка – пълният текст на проповед, прогласена от митрополит Николай на 6-ти декември 2013 година:

“Скъпи в Господа братя и сестри, всички сте свидетели, че от деня на избирането ми за пловдивски митрополит срещу мен беше започната една методична, планомерна и нескончаема атака. Няма месец, няма седмица, а напоследък няма дори и ден, в който да не се сипят обида след обида, клевета след клевета, удар след удар върху мен.

Няма прегрешение, в което да не бях обвинен. Няма мое действие, което да не беше интерпретирано манипулативно и некоректно.

Доброто, което правихме аз и моите събратя, свещениците в Пловдивската епархия, през тези години, беше осмивано, охулвано и поругавано. Това, че водихме активна дейност в популяризиране на православието, беше интерпретирано като пиар. Когато служихме света божествена литургия с нужното благоговение и благочиние, ни обвиняваха в суета и ни критикуваха, че го правим прекалено тържествено. Когато издигахме хоругви и знамена, за да браним вярата си и интереса на светата църква и на нашия народ, това според хулителите ни беше проява на фундаментализъм.

Сякаш трябва да се скрием вдън земя и да се срамуваме от вярата си. Когато строихме и освещавахме църкви, това пак беше пиар. Когато митрополитският храм ‘Св. Марина’ се измъчваше, защото беше пропукан през средата и се разпадаше, на никого не му правеше впечатление. Но когато обаче го ремонтирахме, това беше интерпретирано като варварски акт.

Когато извадихме костите на загиналите за вярата батачани от дупката, в която бяха нахвърляни, и ги положихме като свети мощи на светите баташки мъченици в мощехранителници, беше представено като нарушение на техния автентичен облик. Това, че Баташката църква, в която децата ни влизаха срещу входен билет, сега е отворен дом божи, беше изтълкувано като увреждане на паметник на културата.

Когато казвам, че не искам и няма да допусна да се злоупотребява с европейските фондове за ремонт на църкви и манастири, ме обвиняват, че спирам усвояването на парите и преча на развитието на селските райони. И така без край.

Ако някои наши дела и постъпки са били изтълкувани неправилно и ако затова имаме наша грешка, че не сме намерили верните думи, че не сме ги обяснили добре, то аз моля за прошка.

Моля за прошка, че улисан в текущите грижи и тревоги, нямам време, обични мои чеда, да общувам с вас – да ви обединявам, да ви насърчавам, да давам увереността, че делото ни е право. Знам, че вие вярвате на своя митрополит, но знам също така, че не съм направил достатъчно за вас. Това ще се промени, обещавам ви! Искам обаче категорично да се противопоставя и да отхвърля всички обвинения и инсинуации, които замесват името ми в престъпления против личността и живота на когото и да било. Това е толкова чудовищно, нелепо и безнравствено обвинение, че се питам как е възможно изобщо някой да дава ухо на подобни твърдения.

Питат ме дали няма да съдя клеветниците. Не, няма да ги съдя. Тези хора, които хвърлиха такива тежки обвинения срещу мен, сложиха тежък грях на душите си. Бог ще ги съди! Питам се дали нямам и някоя друга вина. С какво съм предизвикал това отношение към себе си, което всеки, запазил малко човещина, би трябвало да оцени като отвратително? И си мисля следното. На Първия вселенски събор през 325 г., възмутен от еретическите разсъждения на Арий, свети Николай става и му удря плесница. За тази негова постъпка му е отнет архиерейският сан – за правото да проповядва истината той е платил цена. Лъжата си е отмъстила.

Обвиниха ме последно, че съм удрял плесници на митрополити в Светия синод. Това не е вярно. Не съм в състояние да направя такова нещо. Но признавам, че доста често съм изговарял думи, които вероятно са звучали като плесници.

Смятам, че това е задължение на митрополита – да отделя кое е истина и лъжа, да казва кое е правилно и кое - не. Винаги съм казвал това, което смятам за истина. На което лъжата ми отвръща с клевети. Мислил съм, че имам право на словото и като митрополит, и като духовник, и като гражданин. Изглежда съм се заблуждавал. Изглежда, че правото да се изразява и отстоява мнение, трябва да се плати на висока цена. 

Дори и историята на църквата сочи, че когато искаш да отстояваш истината и да удряш плесници на лъжата, тя също ти удря плесница. И трябва да платиш цена, която в случая е архиерейското достойнство. Важно е да можеш да го запазиш заедно с морала. Обръщам се към всеки православен християнин, на когото не са му безразлични състоянието и авторитетът на светата ни църква, към всеки клирик и архиерей. Моля ви да се противопоставяте на всяка клевета, хула и поругание. Срещу когото и да било. Искайте от всеки хулител, клеветник и насилник да докаже обвиненията си срещу който и да е представител на църквата или да замълчи.

Светия синод призовавам да обсъдим причините за тези непрекъснати атаки срещу църквата и срещу всеки неин представител – който и да е той. Нашата църква, както и обществото ни, трябва да стъпят на пътя на истината. Не може повече да се живее в лъжа, манипулации, инсинуации, клевети и кал. Ако имаме грешки, трябва да ги изправим. Ако имаме вини, трябва да се покаем. Ако се окаже, че проблемът на църквата се казва митрополит Николай и той трябва да бъде хвърлен в морето, за да утихне бурята – така да бъде! Заявявам ви, че ако Българският патриарх, Светият синод или който и да е митрополит ми поиска оставката, ще я подам веднага, без никакво колебание. Но църквата трябва да каже: ‘Стига с тези гаври, стига с това насилие върху чувствата ни, вярата ни, върху човешкото ни достойнство!’

Благодаря ви за всичко, което постигнахме заедно. Благодаря на тези, които ме подкрепят, благодаря на мъчителите и хулителите ми! Времето не би ми стигнало да изразя своята благодарност преди всичко към всеподателя Бога и към всички вас. Но ви уверявам, че докато имам сили, ще се старая ревностно да изпълнявам така, както съм правил досега, повелята на свети апостол Павел: ‘Непрестанно се молете и за всичко благодарете.’

На всички вас – благодаря, благодаря, благодаря! Умолявайки ви и вие да не преставате да се молите за мен. Бог да ме дари с търпение и спасение на моята душа.”

За следваща справка – някои обструкции: едни нови "атаки", "обиди", "клевети", "удари", "манипулации", "осмивания", "поругавания", "инсинуации"... изобщо, с нищо незаслужени нови "хули" по адрес на един "праведник".

● Относно опита за отхвърляне на обвиненията в "пиар" и "суета".

Нормално ли е за човек, който следва да забелязва тежкия живот на стадото, за чийто "пастир" се (само)възприема, да се радва на материална благодат, отиваща далеч отвъд изискуемото във всеки подобен случай "смирение" и "скромност"? Нормално ли е, например, да се демонстрира някаква твърде закъсняла готовност за раздяла с прескъп часовник "Ролекс" ("По-добре без часовник да вляза в рая, отколкото с часовник – в ада!"), след като всеки висш църковник би трябвало да е наясно със задължителните за него морални ценности още преди да се удостои с подобни материални притежания? Или митрополит Николай е бил лош ученик, когато е трябвало да учи наизуст онези новозаветни слова, в които иде реч за "камилата", "игленото ухо" и "богатите"? А може би той е установил отдавна, че лицемерието е твърде надежден инструмент при изковаването на благопристоен образ за пред тълпите наивници – и преди 5 000 години, и преди 2 000 години, и днес? Как трябва да е устроен човек, за да приема безропотно оскърбително безочливото обяснение, според което ползването на кола с мощен двигател от 250 конски сили "скъсява бързо дистанцията между митрополитите и най-отдалечените духовни паства"?! (Впрочем, коя по-маломощна и по-евтина кола не би развила максимално позволените в България скорости по пътищата? Или църковните йерарси считат, че земните закони не се отнасят за тях?)

А дали автомобилната колекция от четири луксозни возила, на които се радва митрополит Николай, не е вече от такъв порядък, щото да привлича сериозните професионалисти от гилдията на крадците? Припомняне: преди време, след неколкократно успешно нахлуване в митрополитските покои и присвояване на всички ключове от цялата колекция возила на Дядо Николай, такъв млад "експерт" си бе харесал свещеническия джип и се бе опитал да си го откара вкъщи. Благодарение на своевременното обаждане до полицията от страна на някои служители в митрополията (по съвместителство оказали се вече обременени и с функциите на пазачи срещу набезите на авто-джамбази), както и благодарение на още по-своевременната реакция на близко намиращ се полицейски патрул, скъпото архиерейско возило било спасено от похищение. Митрополит Николай немедленно заклеймил постъпката на престъпника, квалифицирайки го като "бездуховник" – сякаш изобилните материални радости, оказали се някак междувременно негово притежание, могат да бъдат знак за висша "духовност".

За съпоставка – по същото историческо време, от една друга митрополия, при подобен повод, бе отправен съвет съм целокупния български народ: един "Линкълн" не е лукс, а ние, обикновените люде, "не бива да ставаме жалки", като "мерим духовниците с аршина на бездомниците". В добавка, радващ се на постоянно медийно внимание "професор" по история, защити въпросната теза с удивителен по своята изобретателност аргумент: когато Христос е влязъл в Йерусалим, той не е влязъл пеш, а възседнал магаре. А за тогавашния бит магарето е било богатство, съпоставимо с един днешен луксозен "Линкълн". (По силата на всяка подобна логика днес всички трябва да възприемат всеки български митрополит като един – ни повече, ни по-малко – клониран Иисус.)

● Относно "ремонта" на митрополитския храм "Света Марина", в пряка връзка с жалбата срещу обвиненията във фундаментализъм.

В живота на обществата (в това число и на днешните общества – гордо прикачващи към имената си и характеристиката "информационни", независимо че голяма част от техните граждани живеят в пълна неинформираност) се случват показателни събития. Много често те произтичат от масови увлечения с употребата на една единствена дума, която се възприема като някакъв магически ключов знак, отварящ неподозирани смислови селения и разпръскващ мигновена светлина върху една или друга грамада от въпроси. Така е и с думата "фундаментализъм". Тя се употребява като някакво клеймо, което задължително осигурява достигането до отговор на някой изключително труден въпрос.

Какво е обаче обективното съдържание на тази дума? С нея се обозначава всяко безкомпромисно отстояване на принципите, залегнали в дадено религиозно учение – позиция, която не позволява никакво толериране на която и да било друга религиозна доктрина, доколкото всяка подобна мисъл се третира като отстъпление и фактическо предателство спрямо собственото вероизповедание. Редиците на светците и мъчениците в историята на различните религиозни деноминации всъщност показват дългия летопис на техните фундаменталисти. Защо в такъв случай митрополит Николай Пловдивски бяга от така коректно прикачения му епитет? Дори злополучният "ремонт" на пловдивския митрополитски храм "Света Марина", завършил с абсурдната му вътрешна декорация със залепени по стените и тавана тапети, е съпроводен от типични за всеки фундаментализъм изяви. Техният смисъл се свежда до деклариране на позицията:

“За мен това не е паметник на културата. За мен това е храм...”

Иначе казано: "не ме интересуват каквито и да било граждански закони, моят живот се определя от небесните повеления на моя 'Бог'". Проява на какво друго, освен на религиозен фундаментализъм, е подобна позиция?

● Относно жалбата за заливането с "лъжи", "манипулации", "инсинуации" и просто – "кал".

Из документиран разговор с майстора на художествени занаяти Д. Д., отнасящ се до практическа кражба, извършена от митрополит Николай:

“Д. Д.: Павел Пандев е един от потомствените майстори в областта на художественото леене на месинг, дядо му е бил леяр и той наследява занаята от него. Павел е в задругата на майсторите на художествени занаяти (...) може би от 30-40 години. (...)

Павел Пандев е камбанолеяр, но той лее и полилеи от рода на онези, които могат да бъдат открити в къщите от Стария Пловдив. Това са отливки по уникати от ХІХ век, при тях всичко се работи на ръка. Павел има колекция от такива копия на полилеи-уникати. Владиката вероятно е научил за това, научил е и къде живее майсторът. И един прекрасен ден му отива на гости.

И. К.: Владиката отива на крака на...

Д. Д.: Да, да... отива на крака. (...) И казва: ‘Искам да видя това, с което се занимавате.’ След което разглежда експозицията от полилеи. Харесва един и, естествено, пита за цената. Павел казва: ‘Ваше Високопреосвещенство, като за Вас, ще направя отстъпка. Дори мога да направя така: на два полилея единият ще бъде дарение.’ Тук вече се случва следното. Митрополитът казва: ‘Това е много хубаво! Аз ще изпратя хора, които да поръчат два полилея, но този, който ти мислиш да ми го дадеш като дарение, моля, нека да го взема още сега.’ Павел пита: ‘Ваше Високопреосвещенство, ще можете ли да изчакате? Полилеят трябва да се демонтира, да се откачат кабелите.’ На това митрополитът отвръща: ‘Аз имам време.’ Павел, притеснен от ситуацията...

И. К.: Може би не толкова притеснен, а по-скоро развълнуван...

Д. Д.: Да, развълнуван, сваля полилея, предава го...

И. К.: Полилеят не е ли бил тежък? Как митрополитът би могъл да го носи?

Д. Д.: Митрополитът е бил с шофьора си...

И. К.: И вероятно с някоя от скъпите си коли?

Д. Д.: Да, да... А шофьорът го е чакал отвън. Той е помогнал да се натовари полилеят. (...) И така..., до ден днешен, Павел чака поръчката за полилеите. А иначе, има хора, които са видели полилея монтиран в неговите покои...

И. К.: В неговите покои?

Д. Д.: Да, да...

И. К.: А не в самата църква?

Д. Д.: Да, това не е църковен полилей. (...) Той е по-малък. Но тези полилеи са от порядъка на 1 200 до 2 500 лева. Той е произведение на изкуството. (...)

И. К.: Сега искам да попитам за следното: този човек, въпросният Павел Пандев, той... нека така да се изразя, благонадежден свидетел ли е, както казват в съдилищата? Може ли да му се има доверие... че това, което е споделил, е истина? Например, той може да не харесва митрополита и да злослови по негов адрес, може да иска да създаде някакви настроения срещу него, да унижи неговото достойнство... изобщо, може да иска да се разправи по някакъв начин с него и да пуска всевъзможни слухове, които са чиста измислица, които дори са непроверими.

Д. Д.: (...) Павел не е някой хлапак, той не е човек, който да търси някаква евтина сензация. (...)

И. К.: А възможно ли е този разказ да е просто мълва, пусната от някой друг, но в нея просто да е замесено името на Павел Пандев?

Д. Д.: Няма такова нещо. Няма такова нещо! Аз давам гаранция за това.”

Нека обаче на целия този разказ се погледне с необходимата доза съмнение. Нека бъде прието, че някакъв неморален търговец е решил да петни сияйно чистото достойнство на пловдивския архипастир. Нека бъде допуснато, че поръчката за двата полилея е била направена, след което – надлежно платена (естествено, не с лични пари на митрополита). Възниква питането: дотолкова ли належащо е за Българската православна църква да прави големи разходи за някакви специални светилници, след като има достатъчно много бедни хора, които всеки ден се изправят пред нуждата да намерят парче хляб? И дали това не е една от по-важните истини, на чийто път митрополит Николай патетично заявява, че "трябва да се стъпи"?

14-ти декември 2014

Номинация за екипа на предаването "Господари на ефира" за класацията "Лавров венец 2014".

За множеството репортажи, имащи за цел да разобличават пъстрата мозайка от човешки опити за заблуда, за неуморните преследвания на измамници от всякаква величина, за държеливостта, с която понасят ежедневния професионален риск, както и за нестихващия стремеж към показване на истината, без значение на концентрацията от горчивина, която тя носи твърде често.

Това изглежда напълно основателно! И напълно достатъчно!

12-ти декември 2014

Номинация на Теодосий Теодосиев за класацията "Лавров венец 2014".

За неговата дългогодишна дейност като преподавател, възпитал поколения млади български физици, донесли на България множество златни медали от международни олимпиади.

По всяка вероятност науката се явява най-опасния генератор на заблуждения – колкото и в първия момент подобна мисъл да се окачестви като абсурдна. Причината се крие във факта, че повечето хора възприемат науката по напълно ненаучен начин, сиреч безкритично. Ето защо, когато тя допусне грешка, ефектът е опустошителен.

И все пак...

Ако науката носи в себе си някаква характеристика, която я отличава силно от другите области на човешка активност, това е собственото ѝ неизменно автоимунно критическо отношение към всяко огласено от нея твърдение. В това отношение математиката е всепризнат доайен, но редом до нея стои физиката.

Когато Кръг "Нова Магнаура" проведе през 2005 година семинар под надслов:

“ЧОВЕКЪТ В СВЕТА НА ЗАБЛУДИТЕ (БЕЗ ГРАНИЦИ)”,

Теодосий Теодосиев взе участие със свое експозе. Той сподели педагогическите си "секрети", прилагани при обучението на учениците му. Един от най-впечатляващите моменти бе свързан с признанието му, че в своята работа той се опитва (и успява!) да култивира у възпитаниците си чувството за човешка общност. Така, ако някой ученик е открил решението на дадена трудна задача, той се чувства задължен непременно да го сподели с всеки друг, който изпитва някакво затруднение. Със сигурност това е нещо изключително важно за днешните научни занимания, които все повече и повече се оказват непосилни за отделния сам човек.

Хвала на Теодосий Теодосиев!

10-ти декември 2014

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДИН "ЗОВ ЗА ПОМОЩ":

“Уважаеми приятели,

Официално откривам тук, на стената си във Фейсбук, рубриката/кампанията ‘Един човек повече...’ (при първа възможност ще направя страница, група или блог за тази рубрика/кампания).

Целта е следната: всеки от нас, с помощта на своите приятели, да помогне на поне един човек, крайно нуждаещ се от минимални жизнени условия, за да продължи да живее!

Аз започвам тази кампания с молбата си към всички вас да помогнем на Йордан Савов Славчев от гр. Шумен.

● В момента Данчо е на 66 години – сляп напълно с едното око и 90% сляп с другото... Да, вероятно има много такива хора. (...)

● Аз познавам Данчо от 37 години и съм научил много неща от него. В момента той е без каквито и да било средства и доходи. Бих искал да му дадем шанс да изкара зимата в що-годе нормални условия: храна, топлина, общуване.

● Осигурих тук, в Казанлък, с помощта на добри хора, квартира за живеене на Данчо в продължение на 4 месеца – през зимата (от средата на декември до средата на април), като успях да договоря 5 дни в седмицата да получава топла храна. (...)

● Вече са осигурени 375 лв. (...)

Ако някой от вас мисли, че би могъл да се включи с каквато и да е помощ – ще съм ви много благодарен – ще спасим един човек, една интелигентна личност, като му дадем шанс да презимува. (...)

Това е. (...) За съжаление, с моята свободна професия не мога да се справя сам. Поне в момента – не!

Предварително благодаря на всички!! (...)

По-долу ви давам линк към групата, създадена специално за Данчо, за да проследите историята му от миналата година, както и неговата банкова сметка. (...):

https://www.facebook.com/groups/678407355537599/?fref=ts

Банкова сметка:

IBAN: BG40FINV91501000227128
BIC: FINVBGSF
Първа инвестиционна банка.
Титуляр: ЙОРДАН САВОВ СЛАВЧЕВ

Д-р Кирил Кирилов

drkirilov@gmail.com”

9-ти декември 2014

ПРИПОМНЯНЕ.

По презумпция всички номинирани за "Лавров венец" и "Позорен стълб" през 2013 година участват и в тазгодишната надпревара по подреждането в двете стълбици.

В миналогодишното съревнование името на доктор Пламен Димитров бе предложено като кандидат за "Лавров венец" във връзка с неговото публично заявено критично мнение относно

(само)заблудата, наричана

“ПОЗИТИВНО МИСЛЕНЕ”

– (само)заблуда, повсеместно лансирана с най-горещи суперлативи (и по света, и в България) и повсеместно посрещана (респективно, изпращана) с най-възторжени аплодисменти.

Доктор Димитров се бе осмелил да каже:

“Мисленето не е позитивно и негативно, то може да довежда до откриването на истината (...), когато говорим за човешката интелигентност, или да води до самозаблуди. (...) Новата епоха е с идеология, която изтъква на преден план позитивното мислене (...). Такива внушения (...) връщат хората в по-ранните форми на инфантилно поведение, в което магическото и чудодейното мислене заместват внимателния анализ на фактите от реалността. (...) Този тип школи, които наблягат само на позитивното мислене, има опасност да изведат хората в пожелателна действителност. Това, разбира се, обслужва много интереси – и политиците обичат така да представят нещата, и хората, които правят реклама на бизнес продукти. (...) Идеята е да отрезвим уклона, залитащ към необоснован оптимизъм и пожелания, към един (...) модел за действителността, който е детски.”

Днес, като една задочна подкрепа за доктор Димитров, може да се прочете следното заглавие:

“ЗА ВРЕДАТА ОТ ПОЗИТИВНОТО МИСЛЕНЕ”.

Може да се прочете и съответният текст. Автор: Александър Сорокоумов.

“На 3-ти ноември 1948 година вестник ‘Чикаго Дейли Трибюн’ излиза с печално известното на целия свят заглавие: ‘Дюи побеждава Труман’ Резултатите от изборите още не са били огласени, но вестникът провежда собствено допитване веднага след закриването на избирателните секции, обзвънявайки в случаен порядък множество избиратели. По-голямата част от респондентите отговорили в полза на Дюи.

След няколко часа обаче, на вестника се наложило бързо да промени заглавието. Победил Труман.

Оказало се, че през 1948 година телефонът не е бил достъпен за всички. Бил е рядко срещан при хора с ниски заплати, а именно те били с превес при гласуването. И въпреки че извадката от телефонни респонденти била достатъчно голяма, тя не обхващала всички слоеве на населението. Такава извадка се нарича преднамерена.

Подобно явление наблюдаваме тогава, когато слушаме всевъзможни съвети за постигане на успех. Нека предположим, че пред вас стои някой гуру и ви говори нещо от рода на:

‘Ето, аз постъпвах така-и-така, работех много/малко, подбирах правилните хора, делегирах/контролирах, мъдро гледах в бъдещето и си представях своя успех... И: ето го бизнеса, ето го милиона, ето го имението, яхтата, бентлито. Постъпвай като мен и ще бъдеш щастлив.’

Опитайте се сега да си зададете въпроса: а колко хора са правели абсолютно същото, но не са постигнали нищо? И къде са те, между другото? Тези хора мълчат, не пишат книги и не говорят по семинари. Затова по-голямата част от тайните на успеха се оказват субективни и статистически непотвърдени. Основават се на преднамерена извадка.

Според мен, най-голямата опасност е твърде популярната в днешно време идея за ‘позитивното мислене’. Сиреч, ако вие мислите позитивно, ако си представяте благополучния изход на работата, то по такъв начин ще придърпате успеха и победата ще ви бъде осигурена.

Ярък пример за употреба на тази идея, при това – за масово предназначение, е Съветският съюз от юни 1941 година. Има дори песен:

‘Нищо, че немците са в Полша,

силна е нашата страна.

След месец, и ни ден във повече,

ще свърши таз война.’

Всички знаем кога свърши войната. Тук гуруто по-скоро ще ви каже, че по онова време просто сте си представяли нещата неправилно и – ето на – не се е получило.

● ● ●

И така, с какво е опасно позитивното мислене?

Първо, то противоречи на нашата физиология.

В мозъка на човека има само няколко центъра на удоволствието и десетки центрове на тревогата. Грешните пътища са много, а правилните – един-два. В обкръжаващия свят винаги е имало повече опасности, отколкото възможности.

Като вид ние сме успели да оцелеем единствено поради това, че сме се научили да преработваме огромен обем информация относно вероятните опасности.

Но... да се мисли постоянно за проблеми, това е енергоемко – центровете са много. Освен това, произвежда се допълнителен стрес за организма, а в съвременния свят този стрес често няма къде да бъде изхвърлен. И тук на помощ идва позитивното мислене, като най-добър способ да се икономисат сили: просто си затваряме очите и си представяме нещо хубаво.

Второ, модата на позитивното мислене ви заставя да се отнасяте по-лошо към вашите тревоги и опасения.

Експеримент на Джоан Ууд с колеги от университета ‘Ватерло’ показал, че – ако в дълбините на душата си човек е настроен негативно – позитивните отзиви или самовнушения се възприемат зле от него. Били подбрани 68 студенти, показващи депресивно настроение и ниско ниво на самооценка, след което били помолени да си внушават в продължение на няколко минути, че те са чудесни, успешни и талантливи хора. В резултат: самооценката на участниците паднала още повече, те започнали да чувстват себе си още по-нещастни, загубили остатъците си от оптимизъм и изобщо – готовността си да участват в каквато и да било дейност.

Кондолиза Райс е казала (разбира се, твърде късно), че е имала съмнения относно нахлуването в Ирак, но не се решавала да ги огласи, защото Президентът Буш–младши ненавиждал ситуации, при които се оказвал обграден от ‘песимисти’ (Барбара Еренрайх, ‘Усмихвай се или умри’).

Трето, ако си затваряте очите, когато настъпвате греблото, обикновено греблото ви удря по-болезнено.

И по-често. Като настроите вашата психика с мисли за позитивен изход, ще има по-голяма вероятност да се сринете при сблъсък с неудачите. Веднъж нарисували в главата си виртуалната картина на вашия успех, вие ставате неин заложник. Реалността се различава от картината в мозъка ви. И при вас, практически, всичко ще тръгне не по предполагаемия начин. Адмирал Стокдейл, който е прекарал 8 години във виетнамски плен и е оцелял, независимо от лишенията и мъченията, споделял, че първи умирали оптимистите – тези, които казвали: ‘Ще се измъкнем оттук по Рождество...’, ‘...по Великден’, ‘...за Деня на Благодарността’. Това не се случвало. И те се сривали (Джим Колинс, ‘От доброто към великото’).

Четвърто, само по себе си позитивното мислене носи удоволствие.

Като наркотик. Генераторът на допамин – ‘хормона на щастието’ – ‘се задейства’ само при мисълта за предстоящо удоволствие. Този ‘хормон на щастието’ не се отличава по нищо от онзи хормон, който се отделя в момент на реална победа. Ерго, защо да се опитваме да настъпваме греблото, да гледаме суровата реалност в очите и да хабим сили за предсказване и преодоляване на опасностите? По данни на Оливър Бъркман, онези хора, които са си представяли някакъв отличен резултат, в действителност са постигали по-малко. Изглежда, още при етапа на позитивните си визуализации те са се отпускали (Оливър Бъркман, ‘Антидотът: щастие за хората, които не могат да понасят позитивното мислете’).

● ● ●

Кой постига успех, докато вие мечтаете? По този въпрос разполагаме с известна статистика. Групата на Джим Колинс е изследвала редица компании, които са успели да постигнат по-големи, силни и статистически достоверни резултати в периоди на пазарни затруднения и сътресения. Един от трите главни фактора за успеха се оказало нещо невъобразимо.

Всички ръководители на тези компании се отличавали с неудържима, професионално изострена, продуктивна параноя.

През повечето време те мислели за това: кое може да тръгне да се развива по неправилен начин и как то да бъде разпознато, предотвратено и обърнато в собствена полза (Джим Колинс,‘Велики по собствен избор’).

Корпорацията ‘Шел’, преди времето, когато вече била станала известна, при планирането на стратегията си предварително изработвала и подготвяла планове за действия в случай на два крайно негативни за нефтената индустрия сценария: рязкото повишаване на петролните цени (както това се случило през 1973 година) и техния срив (както това станало през 1986 година). Благодарение на тези планове, само за две десетилетия рейтингът на ‘Шел’ се вдигнал от втория ешелон на нефтените компании до позицията на един от най-силните играчи на пазара (Ари де Гиус, ‘Живата компания’).

● ● ●

Какво да се прави?

Прекратете визуализацията на вашите бъдещи достижения!

Вие не знаете какви ще бъдат те. Не знаете и дали изобщо ще се случат. Най-доброто, което можете да сторите, е: да си направите подробен списък на онова, което искате да постигнете. Така ще създадете във вашия мозък своего рода ‘филтър’, който на подсъзнателно ниво ще подбира подходящата за вас информация, ще забелязва важните нюанси и благоприятните възможности. НО... в никакъв случай не си представяйте, че вече сте постигнали желаното. По-добре би било, след като вече сте изготвили списъка, да го оставите по-далеч от себе си – за да можете по-късно да сравните достигнатото с желаното.

При планирането на проекта се дръжте така, както при планирането на пътешествие в далечна, неизвестна страна!

Изработете подробен списък на неприятностите, които могат да ви се случат: хранителни отравяния, загуба на документи, попадане в опасни места и райони, морски таралежи, змии и прочее грозотии, повреда на автомобила и техниката, начини за кражба на пари от туристи, разговори с пътни полицаи, решаване на спорове, двойни менюта в ресторантите... и много други. Подгответе се за всяко подобно събитие. Създайте необходимите резерви в случай на непредвидено произшествие. И спокойно се наслаждавайте на отдиха, бидейки готови за всичко.

Не си поставяйте като задача само да победите!

Победата се оформя от множество явления, голяма част от които не зависят от вас. Но онова, което можете да направите точно, е: да предвидите изгодата, която можете да извлечете дори и в случай на поражение. Както е писал Хари Труман на своята сестра през есента на 1948 година:

‘Това ще бъде най-великата президентска кампания в историята. Не е важно дали ще спечеля или загубя. Хората ще знаят кой съм аз.’

И най-главното!

Нужно ли е напълно да се отказваме от ‘позитивното мислене’? Как в такъв случай да живеем, ако не вярваме в успеха? А и човек да бъде песимист... Вероятно всеки ще се съгласи, че това не е нещо най-приятно.

Не трябва да ставаме песимисти. Изобщо, струва си да се излезе от тези полярности: ‘песимист – оптимист’. Много по-полезно би било да бъдем реалисти. Навярно най-добре от всички е описал характера на реалиста същият онзи адмирал Стоудел:

‘Никога не бъркайте вярата в това, че ще победите (а вие не можете да си позволите да загубите тази вяра), със суровата необходимост трезво да гледате фактите в лицето, колкото и ужасни да са те.’”

С някои свои фрагменти този текст може и да е предизвикал вече едни или други възражения. Това е повече от естествено. Но може ли да се възрази срещу съвета: "Не бъркайте вярата с необходимостта да гледате фактите в лицето!" Иначе казано: "Не замествайте онова, което знаете, с онова, което не знаете!"

Впрочем, колцина са осведомени, че Теорията на позитивното мислене фактически е лансирана с книгата “Силата на позитивното мислене” (1952) от Норман Пийл (1898–1993), методистки богослов и свещеник, който (може да се предполага) категорично не би се съгласил с последните две изречения по-горе. (И особено – с второто от тях.)

►►►